О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 46
София, 05.02.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и седми януари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 1095/ 2014 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на К. Х. Н. – от [населено място] срещу Решение № 457 от 07.10.2013 г. по т.д. № 502/ 2013 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено Решение № 391 от 23.10.2012 г. по т.д. №698/ 2011 г. на Старозагорски окръжен съд, с което по иска по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК, предявен от [фирма] – [населено място] срещу К. Х. Н. – от [населено място] е признато за установено вземане на ищеца по Договор за кредит от 24.04.2008 г. и анекси №1/23.06.2009 г., №2/04.12.2009 г. и №3/22.03. 2010 г.: 153 655.60 евро – главница, със законната лихва, считано от 31.05.2011 г. до окончателното изплащане; 2331.81 евро – редовна лихва за периода от 05.03.2011 г. до 19.05.2011 г.; 873.52 евро – наказателна лихва за периода 06.12.2010 г. до 30. 05.2011 г. и 2 832.74 евро – лихва, съгласно чл.4, вр. ал.1 от Анекс №2 за периода 05.12.2009 г. до 05.02.2010 г., за което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д.№ 2940/2011 г. на РС – Стара Загора, по което са присъдени разноски 13 093 лв., с оплакване за неправилност. Жалбоподателят в Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване поддържа, че са налице основания по чл. 281 т. 3 ГПК – нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Сочи, че решението е постановено въз основа на писмено доказателство, за което е доказано, че е неистински документ, затова се поставя въпросът: съдът следва ли да го изключи от доказателствата по делото с нарочно определение и неизпълнението на задължението по чл. 194 ал. 2 ГПК съставлява ли съществено процесуално нарушение – въпрос от съществено значение за изхода на делото, както и за точното прилагане и тълкуване на закона. Жалбоподателят сочи и въпросите: нищожна ли е клауза в договор за банков кредит, обезпечен с ипотека, в която се определя възможност банката да изменя едностранно размера на договорената лихва и какви следва да бъдат критериите, по които да се преценява дали банката е предоставила ясни и подробни критерии, как те следва да бъдат обосновани; налице ли е предсрочна изискуемост на кредита и основание за прекратяване на договора без уведомяване затова на длъжника и когато са констатирани плащания по кредита за претендираните периоди на забава; при различие в изписан тест с цифри и с думи в договора – кое изписване е меродавно, по които въпроси, касаещи нищожност на отделни клаузи на договора, жалбоподателят поддържа, че въззивното решение противоречи на посочените съдебни актове на различни по степен съдилища.
Ответникът по касационната жалба [фирма] – [населено място] по съображения, изложени в Приложение към Отговор на касационна жалба, оспорва основателността на искането за допускане на касационно обжалване, тъй като жалбоподателят не сочи кое от основанията за допускане на касационно обжалване поддържа да е налице, а и по въпроса за приложението на чл. 194 ал. 2 и ал. 3 ГПК има установена съдебна практика. По останалите изведени от жалбоподателя въпроси възразява, че се поставят за първи път и не са поставяни по делото, затова не са решаващи за крайния извод на съда. По съображения, изложени в писмен Отговор, оспорва и по същество касационната жалба, като неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е потвърдено решение, с което е уважен иск за установяване на вземане по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК, цената на който не е до 10 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Съгласно т. 1 на ТР №1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да обоснове допускане на касационния контрол, правният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Затова въз основа на оплакването на жалбоподателя, че са налице основания по чл. 281 3 ГПК – нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила – не може да се допусне касационно обжалване.
По въпроса за постановяване на решението въз основа на оспорен писмен документ, за който е установено, че е неистински и следва ли съдът с нарочно определение да го изключи от доказателствата по делото, съгласно чл. 194 ал. 2 ГПК, ако се приеме, че жалбоподателят поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, това основание не е налице. Създадена е съдебна практика по въпроса за оспорване на частен писмен документ, в който случай се оспорва неавтентичността на документа, като проверка на автентичността – че документът е неистински, тъй като не удостоверява факта, за който свидетелства – може да се установи с всички доказателствени средства – чрез сравняване с други безспорни документи, чрез разпит на свидетели или заключения на вещи лица – чл. 194 ал. 1 ГПК. Оспорването на верността на някое писмено доказателство е средство за защита срещу обвързващата доказателствена сила на доказателствата и затова то се прилага само срещу материалната доказателствена сила на официалните свидетелстващи документи. При частните свидетелстващи документи защитата не се подчинява на изискванията за оспорване истинността на доказателството, тъй като съдът не е обвързан от тази доказателствена сила, а я преценява по свое вътрешно убеждение, съобразно всички данни по делото – чл. 194 ал. 1 ГПК, ако се оспорват констатации, съдържащи се в частен писмен документ, не е нужно съдът да открива производство по чл. 193 ал. 1 ГПК. В този смисъл са постановените на основание чл.290 ГПК и задължителни за долустоящите съдебни инстанции: Р.№254/ 14.07.2011 г. по гр.д.№ 569/2010 г. на ВКС, ІV г.о.; Р.№55/03.04.2014 г. по т.д.№1245/2013 г. на ВКС, І т.о.;Р.№ 173/27.07.2010 г. по гр.д.№ 5166/2008 г. на ВКС, ІV г.о.
Въпросите: нищожна ли е клауза в договор за банков кредит, обезпечен с ипотека, в която се определя възможност банката да изменя едностранно размера на договорената лихва и какви следва да бъдат критериите, по които да се преценява дали банката е предоставила ясни и подробни критерии, как те следва да бъдат обосновани; налице ли е предсрочна изискуемост на кредита и когато са констатирани плащания за претендираните периоди на забава; при различие в изписан текст в договора с цифри и с думи – кое изписване е меродавно, по които въпроси жалбоподателят поддържа, че касаят нищожност на отделни клаузи на договора за кредит, не следва да се допуска касационно обжалване. Тези въпроси са важни, но не са релевантни за делото, тъй като по тях няма произнасяне от въззивния съд, затова както и да се решат, това няма да се отрази на изхода на спора.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 457 от 07.10.2013 г. по т.д. № 502/ 2013 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: