2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 481
гр. София, 25.07.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четвърти април през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 286 по описа за 2017г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по две касационни жалби с идентично съдържание на [фирма] – в несъстоятелност срещу решение № 1158 от 07.06.2016г. по в.т.д. № 1895/2014г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав, с което е потвърдено решение № 70 от 12.06.2014г. по т.д. № 36/2013г. на Софийски окръжен съд, 4 състав. С потвърденото първоинстанционно решение по иск с правно основание чл.694, ал.1 ТЗ на [фирма] е прието за установено спрямо касатора вземане на банката в размер на 534 480 лева, представляваща част от главница в общ размер от 2078876,79 лева, дължима по договора за кредит № 409/2013г., сключен между ищеца и ответника, изменен и допълнен с анекси към него.
С молба от 15.08.2016г. [фирма] /н/ – трето лице – помагач на касатора, е заявило, че се присъединява към касационната жалба .
Касаторът твърди, че обжалваното решение е поставено в противоречие с изложените от въззивния съд мотиви. Поддържа, че след като с анекс № А9/409/2010г. е извършена новация на кредитните задължения, то тогава всички заявени в несъстоятелността суми като задължения по договор № 409 и анекси към него не се дължат – нито 534480 лева от изпълнителния лист, издаден за задължения по посочения договор, нито 1544396,49 лева – главница по договора, изменен и допълнен с анекси към него, нито сумите за лихви, такси и др. Поддържа, че при новация се прекратява старото кредитно правоотношение, но в случая няма заявени дългове с основание новацията от анекс № А9, а са заявени дългове по изпълнителен лист и по договор № 409, изменен и допълнен с анекси. Счита, че като заявени с произход прекратеното правоотношение по договор № 409, всички приети в несъстоятелността суми в полза на банката, са недължими. Излага анализ на събраните по делото доказателства и обосновава доводи за незаконосъобразност и необоснованост на изводите на въззивния съд за дължимост на сумата 534 480 лева.
Касаторът представя изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което поддържа, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение поради неговата нищожност /с оглед противоречие на мотивите спрямо диспозитива му/, алтернативно недопустимост /поради произнасяне в диспозитива по непредявен иск по новото правоотношение/. Поддържа още, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните правни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. При призната от съд по повод иск по чл.694 ТЗ новация, последица от която е прекратяване на старото правоотношение, допустимо ли е несъстоятелният длъжник да дължи според съдебното решение суми, незаявени пред синдика за приемане с произход новото правоотношение, независимо от положителния, според въззивния съд, резултат по доказване дължимостта им по новото правоотношение?
2. Ако в решение на съд е установено, че изпълнителен лист подлежи на обезсилване, може ли със същото решение сумата от него да се признае като дължима в несъстоятелността на друго основание, а именно договорно основание? Следва ли договорното основание да е по старото кредитно правоотношение, по което е издаден изпълнителният лист, или може, при наличие на новация, да е по новото кредитно правоотношение, по което обаче тази сума не е заявена за приемане в несъстоятелността?
Ответникът [фирма] оспорва касационната жалба. Излага съображения за неоснователност на оплакването на касатора за нищожност и недопустимост на обжалваното решение, като поддържа, че мотивите на въззивния съд точно и последователно посочват основанията, въз основа на които е постановен диспозитивът. Възразява, че формулираните от касатора правни въпроси не са разрешени от въззивния съд и не са обусловили по никакъв начин изхода на делото, нито е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд е приел, че предявеният иск по чл.694, ал.1 ТЗ е допустим с оглед предявяването му в предвидения 7-дневен срок. Посочил е, че ищецът е обосновал претенцията си с твърденията, че исковата сума съставлява част от главницата по договор за кредит № 409/2003г., изменен и допълнен с множество анекси, като видно от последния такъв /анекс № А9-409/2010/, касаещ преуреждане на волята на страните по отношение на размера на главното задължение, страните са се съгласили, че общата сума на просрочените задължения в размер на 438 622,26 лева, включваща просрочена главница, просрочена лихва, наказателна лихва за просрочие и такси, се натрупва и начислява към остатъка от главницата, поради което са приели, че окончателният размер на отпуснатия кредит е 2 078 880,168 лева. Приел е за безспорно и обстоятелството, че въз основа на заявление по чл.417 ГПК [фирма] се е снабдила на 14.02.2012г. със заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 216/2012г. по описа на РС – Ботевград за сумата 534 480 лева, съставляваща част от главницата по договор за кредит № 409/20013г., както и че производството по предявения от банката установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК е прекратено по реда на чл.129, ал.3 ГПК с влязло в сила определение на съда.
Въззивният съд е приел, че с оглед прекратяването на производството по иска по чл.422 вр. чл.415, ал.1 ГПК на посоченото основание издадените в полза на банката заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК за исковата сума в размер на 534 480 лева и изпълнителен лист подлежат на обезсилване и в тази хипотеза на длъжника се издава обратен изпълнителен лист, ако има получени от взискателя за удовлетворяването му суми чрез осъществено принудително изпълнение. Поради това издадените в полза на банката заповед за изпълнение и изпълнителен лист за сумата, която е част от общия размер на предявеното пред синдика в откритото производство по несъстоятелност по отношение на ответника вземане, не съставляват основание да се откаже приемането на това вземане, след като кредиторът не може да удовлетвори интереса си извън производството по несъстоятелност. Достигнал е до извода, че издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист за същата сума, за която кредиторът е предявил вземането си в производството по несъстоятелност, които подлежат на обезсилване поради прекратяване на производството по чл.422 ГПК, не водят до твърдяното „дублиране“ на претендираното вземане и поради това се явява неоснователно възражението за липса на възможност за кредитора да търси вземането си извън рамките на заповедното производство.
Въззивният съд е счел за невярно твърдението, че основанието на претендираното вземане е различно от заявеното в производството по несъстоятелност, като е посочил, че в производството по несъстоятелност кредиторът е заявил целия размер на вземането си, произтичащо от договор за кредит № 409/2003г., изменен и допълнен с последващи анекси, възлизащ на 2 853 569,37 лева, в който е включена и сумата 534 480 лева като част от главницата, а обстоятелството, че в молбата си ищецът е посочил и наличието на издаден изпълнителен лист за тази сума, не променя заявеното основание на вземането. Посочил е също, че в обстоятелствената част и в петитума на исковата молба, по която е образувано първоинстанционното производство, кредиторът отново е посочил, че предявеното вземане произтича от визирания договор за кредит, изменен и допълнен с последващи анекси.
Въззивният съд е обсъдил и е счел за неоснователно възражението на ответника, свързано с въпроса за доказаността на размера на исковата сума и обосновано с твърдението за включване в цялата главница по процесния договор за кредит на недоговорени лихвени проценти, т.е. че цялата главница представлява капитализирана редовна и наказателна лихва по същия договор чрез натрупване, които лихви били включени в списъка с приети вземания в производството по несъстоятелност на длъжника и съответно длъжникът щял да плати два пъти едно и също задължение. Приел е, че сключеният на 27.04.2010г. анекс № А9-409 в частта относно уговорката за капитализиране на натрупаните лихви има характер на договор за новация, доколкото страните са уговорили погасяването на задължението на длъжника за уговорените в договора за кредит лихви за просрочие и наказателни лихви, и възникването на ново по своето основание задължение за плащане на сумата като главница по кредитния договор. Посочил е, че с оглед ефекта на новацията, ответникът, след като валидно е изявил волята си за погасяване на задължението му за плащане на възнаградителни и наказателни лихви и такси по процесния договор за кредит, и за възникването съответно на задължение в същия размер за връщане на отпуснатия кредит, не може да се брани срещу претенцията на кредитора за установяване съществуването на вземането за главница с възражения относно формирането на стария дълг. Поради това е счел, че въпросът дали банката е начислявала недоговорени лихвени проценти в случая не е относим към спора относно дължимостта на предявеното вземане, което не съставлява механичен сбор на просрочена главница и лихви, а има по силата на обективната новация единно основание и то съставлява по волята на страните целият отпуснат кредит към датата на подписване на цитирания анекс.
Въззивният съд е взел предвид заключенията на ССЕ, според които към 06.08.2012г. остатъкът от непогасената главница възлиза на 2 078 880,18 лева, както и че не се твърди и не се установява по делото да са извършвани плащания по процесния договор за кредит в частта относно главницата, поради което и с оглед неоснователността на релевираните от ответника правоизключващи възражения е достигнал до крайния извод за основателност на предявения иск.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Неоснователно е оплакванията на касатора за нищожност и недопустимост на въззивното решение. Нищожно е решението, което не отговаря на изискванията за валидно решение – такова, което не е постановено от надлежен орган, фунциониращ в надлежен състав, което не е постановено в пределите на правоздавателната власт на съда, което не е изготвено в писмена форма или не е подписано, в което волята на съда е изразена по начин, който поради асолютната й неразбираемост, не позволява да се изведе, дори и чрез тълкуване, нейното съдържание. Недопустимо е решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество– решение, постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран, решение, постановено при липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка. Обжалваното решение е постановено от законен състав в рамките на правораздавателната компетентност на съда и в изискуемата форма. Волята на съда е ясно и разбираемо изразена. Въззивното решение отговаря и на всички изисквания за допустимост. Изложените от касатора твърдения за противоречие между мотивите на съда и постановения диспозитив са неоснователни, доколкото съдът е разгледал и уважил иска на основанието, на което е счел, че е предявен с оглед изложените в исковата молба твърдения. Несъгласието на касатора са мотивите на съда и формирания краен извод касае правилността на решението, а не неговата действителност или допустимост.
Поставените от касатора правни въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не съответстват на мотивите на обжалваното решение, не са разрешени от въззивния съд и не са обусловили решаващите му изводи. Въззивният съд е достигнал до извода, че вземането, предмет на предявения иск по чл.694 ТЗ, е предявено на основание договор за кредит, допълнен и изменен с анекси, и е предявен в производството по несъстоятелност на същото основание. Съдът действително е приел, че с последния от сключените анекси към договора за кредит е извършена частична новация, което е обусловило и крайните му изводи. Доколкото обаче въззивният съд е счел, че вземането е предявено в производството по несъстоятелност, а впоследствие и с иска по чл.694 ТЗ, именно на основание договора за кредит и анексите към него /в това число анексът, с който е извършена приетата от съда частичната новация/, е неоснователно съдържащото се във формулираните въпроси твърдение, че искът е уважен за суми с произход новото правоотношение, незаявени на това основание в производството по несъстоятелност. Въззивният съд не е приел, че сумата, предмет на предявения иск, е заявена на основание издадения в заповедното производство изпълнителен лист, поради което вторият въпрос също не е релевантен. Поради това настоящият състав приема, че формулираните въпроси не обуславят извод за наличие на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, което изключва допускането на касационно обжалване на въззивното решение, без да е необходимо да се обсъжда наличието на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. На основание чл.78, ал.8 ГПК на ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер на 300 лева, определено съгласно чл.25, ал.1 от Наредба за заплащане на правната помощ.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1158 от 07.06.2016г. по в.т.д. № 1895/2014г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав.
ОСЪЖДА [фирма] /в несъстоятелност/, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] сумата 300 лева /триста лева/ – юрисконсултско възнаграждение за касационното производство, на основание чл.78, ал.8 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: