1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 67
гр. София, 02.02.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на шести декември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия В. т. дело № 898 по описа за 2016г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез Адвокатско дружество „М. и Р.“ чрез адвокат А. С. срещу решение № 7913 от 05.11.2015г. по гр. дело № 17086/2014г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, IV-Д въззивен състав, с което е потвърдено решение № І-25-92 от 17.07.2014г. по гр. дело № 42555/2013г. на Софийски районен съд, І ГО, 25 състав и ответникът е осъден да заплати на ищците на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 2 242,28 лв. – направени разноски за въззивното производство. С първоинстанционния съдебен акт е прогласена за нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД като противоречаща на чл. 143 З. клаузата на чл. 3, ал. 4 от договор за банков кредит № HL 20341 от 23.04.2007г., сключен между П. Х. П. и А. Г. П., двамата от [населено място], и [фирма], и ответникът е осъден да заплати на ищците на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата 4 844,60 евро и направените разноски.
Касаторът прави оплакване за недопустимост и неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната жалба и приложено към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. Как се формира материалният интерес по оценяем иск за прогласяване нищожност на чл. 3, ал. 4 от договора за кредит, съгласно който страните са постигнали съгласие за автоматична приложимост на промените в БЛП като компонент от възнаградителната лихва?
2. Коя давност – специалната тригодишна или общата петгодишна е приложима при искове по чл. 55 ЗЗД за възстановяване на платени без основание лихви по договор за кредит?
3. Допустим ли е иск за прогласяване нищожност по чл. 143 З. във връзка с чл. 26 ЗЗД и чл. 124 ГПК на договорна клауза, която има декларативен характер, каквато е процесната?
4. Налице ли е индивидуално уговаряне по договора за кредит след като кредитното правоотношение е започнало по молба на кредитополучателя при спазване на принципа за свобода на договаряне, договорът не препраща към общи условия и кредитополучателят е подписал договора и приложенията към него?
5. Как следва да се определи цената на иска и оттам местна и родова подсъдност при иск за прогласяване нищожност на договорна клауза от договор за кредит?
6. Промените в размера на възнаградителната лихва по договор за кредит вследствие промени в размера на един от компонентите – БЛП на банката, който е договорен като променлива величина, представляват ли изпълнение на правата и задълженията на банката по чл. 3, ал. 4 от договора, и в този смисъл доколко е налице твърдяната нищожност на договорни клаузи и съответно основателност на иска по чл. 55 ЗЗД?
7. Обвързването на дължимата по договор за кредит възнаградителна лихва с един променлив компонент по съгласие на страните по кредита, изключва ли обсъждането на причините за промените в този компонент?
8. Налице ли е неравноправност на договорната клауза, съгласно която страните са постигнали обща воля и съгласие дължимата по кредита възнаградителна лихва да бъде обвързана с един променлив компонент, какъвто е БЛП на банката, както и доколко е необходимо изследването на промените и причините за настъпването им по отношение на БЛП?
9. Следва ли да се определи промяната в размера на един от компонентите във възнаградителната лихва като промяна на условията ли е в случаите, когато страните са уговорили кредит при „плаваща лихва“?
10. Задължението за лихва за получения кредит съществена част от основното съдържание на договора за банков кредит ли е или не следва да се определя като такава?
11. Налице ли е неравноправие между страните в кредитното правоотношение, когато промяната на лихвения процент и съответно размера на дължимата анюитетна вноска се променят въз основа на предвидени в договора за кредит основания, именно промяна на базовия лихвен процент /договорен променлив компонент/, събитие независещо от волята на страните?
12. Има ли значение размерът и причините за промяна /увеличение или намаление/ на БЛП – като компонент от договорната възнаградителна лихва, след като е договорен като променлив компонент от лихвата и е обвързан с промените в пазара?
13. Промяната в размера на годишната услуга променя ли характеристиката на предоставената услуга?
Касаторът аргументира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с противоречие на въззивното решение с Решение № 172/21.03.2011г. по гр. д. № 80/2010г. на ВКС, IV г. о., а по отношение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поддържа, че въпросите са решени в противоречие с Решение I -49-142/16.03.2015г. на СРС, 49 състав, Решение № I -42-174/25.02.2015г. по гр. д. № 19333/2013г. на СРС, 42 състав, Решение от 12.04.2013г. по гр. д. № 38034/2011г. на СРС, 36 състав, Решение № 960/26.09.2012г. по гр. д. № 3052/2012г. на PC Стара З., Решение № 11289/04.12.2009г. по гр. д. № 21859/2009г. на СРС, 35 състав, Решение от 08.04.2015г. по гр. д. № 16765/2013г. на СГС, I-4 състав, Решение 221/08.05.2013г. по гр. д. № 257/2013г. на ОС Пазарджик, Решение от 08.04.2015г. по гр. д. № 16765/2013г. на СГС, I -4 състав, Решение от 26.09.2014г. по гр. д. № 2895/2013г. на СГС, 1-17състав, Решение от 09.10.2014г. по т. д. № 3106/2013г. на СГС, VI-18 състав, Решение от 30.04.2015г. по гр. д. № 135/2013г. на ОС Разград, Решение от 26.11.2013г. по гр. д. № 703/2013г. на PC Р., Решение № 6193/22.12.2014г. по гр. д. № 12212/2013г. на PC В.. Касаторът поддържа, че въззивното решение противоречи и на Решение на С. по преюдициално запитване по дело С-472/10.
Касаторът излага съображения, че по отношение определяемостта на дължимата по договора лихва и съответствието й с действащото към датата на сключване на договора законодателство, както и по отношение определяне на разходите по кредита въззивният съд не е отчел, че страните са се съгласили относно цената на кредита – годишна лихва, да се определя в съвкупност от два компонента /единият компонент е променлива величина – БЛП за кредити в евро, което не е в противоречие с нормата на член 58 ал. 2 от ЗКИ, а вторият компонент – договорната надбавка, е константна величина. В този смисъл се позовава на Решение № 11289/04.12.2009г. по гр. д. № 21859/2009г. на СРС, 35 състав, Решение от 29.06.2010г. по гр. д. № 988/2010г. по описа на СГС, ІІ-а състав, Определение № 605/07.10.2011г. по т. д. № 1097/2010г. на ВКС, ТК, I т. о.
Касаторът релевира доводи, че по отношение на определяне на завишаване като значително и следва ли да се определя то по отношение на всяка от вноските или по отношение на цената на целия договор, е налице празнота в приложимото законодателство и в съдебната практика относно методологията и формулата за определяне на завишаване на договор като значително, поради което въпросът е от значение за точното прилагане на закона по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответниците П. Х. П. и А. Г. П., двамата чрез процесуален представител адв. В. А. оспорват касационната жалба и правят възражение за нейната недопустимост поради необжалваемост на въззивното решение, евентуално за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като не е посочено изброените 13 въпроса към коя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК се отнасят, както и посочените от касатора въпроси не са обусловили волята на съда. Ответниците претендират присъждане на направените разноски.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Въззивният съд е приел за установено, че между страните са възникнали правоотношения по сключен на 23.04.2007г. между П. Х. П. и А. Г. П., от една страна, и [фирма] /променено на [фирма] с решение на СГС от 01.11.2007г./, от друга страна, договор за кредит за покупка и довършване на недвижим имот HL20341, по силата на който банката е предоставила на ищците кредит в общ размер 65 760 евро, а кредитополучателите – ищци са поели задължението да погасят кредита за 360 месеца, считано от датата на откриване на заемната сметка, на равни /анюитетни/ месечни вноски, включващи лихва и главница, с размер на всяка вноска 402.76 евро. Базовият лихвен процент, посочен в клаузите на чл. 3, ал. 1 и ал. 4, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договора за кредит, се е определял по установени едностранно от банката правила, приети само от управителния орган на банката, и които не са описани в договора за кредит. Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза съдебният състав е констатирал, че размерът на вноските е увеличаван с решения на Комитета по управление на активите и пасивите /КУАП/ на ответника по иска, с действие от конкретни дати: 01.10.2007г. – с 0,35 пункта; 01.05.2008г. – с 0,35 пункта; 07.07.2008г. – с 0,50 пункта; 10.10.2008г. – с 1,00 пункт; 01.06.2011г. – с 0,25 пункта. След предявяване на исковата молба, ответникът е намалил стойността на БЛП с 0,25 пункта на 01.10.2012г. Въззивният съд е установил, че съгласно Методологията на ответната банка за определяне на базисен лихвен процент /БЛП/ и стойности на БЛП, същият е определен като сбор от следните компоненти: Т. цена на ресурса и Буферна надбавка. Трансферната цена на ресурса се формира от разходите, които банката прави при привличане на паричен ресурс, в това число: пазарните /бенчмаркови/ лихвени мерители – Софибор, Юрибор, Л.; рисковата премия, приложима за банката при привличане на финансов ресурс, както и директните лихвени разходи на банката по привличания паричен ресурс – минималните задължителни резерви /МЗР/, фонд за гарантиране на влоговете в банките /ФГФБ/ и др. Буферната надбавка включва оценката под формата на лихвена премия на нивото на риска при най-кредитоспособните клиенти; абсорбира временните пазарни сътресения в лихвените нива до 0.50 % /на годишна база/. Съдебният състав е приел, че в резултат на измененията на лихвения процент за периода от месец ноември 2008г. до 27.09.2013г. размерът на месечните вноски е бил променян на 480.48 евро, 490.95 евро, 480.79 евро, поради което банката е начислила допълнително още 4 844.60 евро, освен първоначално договорения размер на месечните анюитетни вноски. Сумата от 4 844.60 евро е била заплатена от ищците в полза на ответната банка.
За да направи извод за основателност на предявените искове, въззивната инстанция е приела, че клаузата на чл. 3, ал. 4 от договора за банков кредит, съгласно която „действащият базов лихвен процент на банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните“ е нищожна като неравноправна на основание чл. 146 З. по следните аргументи:
1/ Процесният договор попада в приложното поле на Закона за защита на потребителите, тъй като ищците имат качеството на потребител съгласно § 13, т. 1 З., а ответникът по иска е търговец по смисъла на § 13, т. 2 З..
2/ Ответникът по иска не е доказал, че клаузите са били индивидуално уговорени – този факт не се установява от искането за кредит и гласните доказателства; въпреки че ищците са поискали кредит при „плаваща лихва“, няма никакви доказателства, че те са приели методологията за определяне на измененията в лихвата, представена от банката.
3/ Изключението на чл. 145, ал. 2 З. за неприложимост на правилата за неравноправните клаузи при определяне на основния предмет на договора в конкретния случай не намира приложение. Поради това, че договорът за банков кредит е особен вид договор за заем, въззивният съд е приел, че характерната престация по него е за заемополучателя и се изразява в заместване на предоставените му заместими вещи с други от същия вид, количество и качество. Основното съдържание на договора за банков кредит от гледна точка на заемополучателя е задължението му да върне на банката предоставените му пари; задължението за лихва се явява допълнително, а начинът на изчисляване на нефиксирана лихва не представлява основно съдържание на договора за банков кредит по смисъла на чл. 145, ал. 2 З..
4/ Методологията, начинът на определяне на базовия лихвен процент съдържа компонентни, които са пряко производни от чисто пазарни фактори /междубанкови лихвени индекси Софибор, Юрибор, Л./, но и съдържаща компоненти /например „рискова премия“/, които са твърде общи, не са достатъчно ясно определени нито в самите правила, установени от банката, нито са определяеми по някакъв точен начин и не дават възможност да се предвиди кой точно икономически показател ще съобрази банката при промяната на БЛП. Изменението на БЛП се извършва от банката въз основа на обективно съществуващи фактори, но селекцията на тези фактори /кои, защо, как/ е субективен избор на банката – не е ясно как е отчетена промяната в нивата на индексите Софибор, Юрибор, Л. през процесния период, налице ли е било понижаване на тези индекси, кои показатели са били решаващи, какво е съотношението им при изчисляване на БЛП. Налице е възможност банката да определи абсолютно произволно начина на изчисляване на базовия си лихвен процент и едностранно да определи съдържанието на договора. Въззивният съд е заключил, че разпоредбата на чл. 3, ал. 4 от договора е неравноправна съгласно чл. 143, т. 10 З., тъй като отговаря на всички посочени изисквания на чл. 143 З. – тя е във вреда на потребителя /дава право на едностранно изменение на договора от страна на банката/, не отговаря на изискванията за добросъвестност /въвежда едно понятие, без да го дефинира с очевидната цел да облагодетелства страната, предложила договорната клауза/ и води до неравновесие във вреда на потребителя /поставя престациите на страните в зависимост от определянето на съдържанието на едно понятие само от една от тях/, както и е изрично посочена в неизчерпателния списък от забранени клаузи по чл. 143 З.. Поради нищожност на клаузата на чл. 3, ал. 4 от договора чл. 143, т. 10 З. във връзка с чл. 146, ал. 1 З. въззивната инстанция е направила извод, че страните остават обвързани само с първоначално определената лихва по кредита във второто изречение на чл. 3, ал. 1, а именно – шест процентни пункта, тъй като е формулирана изрично, ясно и не подлежи на промяна.
С оглед уважаване на обуславящия иск е приет за основателен и обусловения иск за връщане на даденото при начална липса на основание съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираните от касатора правни въпроси с изключение на посочените в т. 2 и 4 от изложението, са релевантни, тъй като са от значение за спора – включени са в предмета на делото и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция.
Вторият материалноправен въпрос относно давността е ирелевантен, тъй като не е обусловил изводите на въззивния съд – съдебният състав не се е произнесъл по него.
Отговорът на първия и петия процесуалноправни въпроси е в зависимост от отговора на въпроса дали установителният иск за нищожност на отделни клаузи от договор за банков кредит като неравноправни, в които е установено право на банката едностранно да променя договорната лихва по кредита, е оценяем. Постоянната практика на ВКС, формирана с постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 76/15.07.2016г. по т. д. № 888/2015г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 72/02.08.2016г. по т. д. № 686/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., е в смисъл, че установителният иск за обявяване на нищожност на отделни клаузи от договор за банков кредит като неравноправни, за които е установено право на банката едностранно да променя договорната лихва по кредита, е неоценяем, като същият е подсъден съгласно чл. 103 ГПК на районен съд. Изводът на въззивната инстанция за допустимост на първоинстанционното решение съответства на постоянната практика на ВКС, създадена с горепосочените решения.
Третият процесуалноправен въпрос относно допустимостта на иска за прогласяване нищожност по чл. 143 З. във връзка с чл. 26 ЗЗД и чл. 124 ГПК на клауза в договор за кредит за едностранна промяна на действащия базов лихвен процент на банката като компонент на възнаградителната лихва не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Този въпрос не е решен в противоречие с практиката на ВКС, съгласно която такъв иск е допустим, а процесуалната легитимация се обуславя от заявената от ищеца принадлежност на спорното материално право, от претендираното или отричано от ищеца право. Поради въведените от ищеца в исковата молба обстоятелства и заявения петитум искът е допустим и въззивният и първоинстанционният съд са се произнесли по предявения допустим иск.
Посоченият в т. 4 въпрос не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като е фактически и отговорът му зависи от обсъждане на всички събрани по делото доказателство във връзка с възражението на ответника по иска, че клаузите са уговорени индивидуално. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил представените по делото доказателства и е направил извод, че не са налице доказателства, установяващи, че ищците са приели методологията за определяне на изменията в лихвата да е тази, представена от банката. Доколко установяването на фактическата обстановка относно обстоятелството дали клаузата на чл. 3.4 от договора е индивидуално уговорена съответства на представените доказателства и дали са приложени правилно правилата на логическото мислене, е въпрос, относим към правилността /обосноваността, респективно необосноваността/ на решението/, а оплакванията представляват касационни основания по смисъла на чл. 281 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Формулираните от касатора въпроси в т. 6, 7, 8, 9, 11, 12 и 13 от изложението се отнасят до конкретните предпоставки и преценката за неравноправност на клаузата на чл. 3.4 от договора за кредит за покупка и довършване на недвижим имот. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 77/22.04.2015г. по гр. д. № 4452/2014г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 424/02.12.2015г. по гр. д. № 1899/2015г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 51/04.04.2016г. по т. д. № 504/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 95/13.09.2016г. по т. д. № 240/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 205/07.11.2016г. по т. д. № 154/2016г. на ВКС, ТК, І т. о. и решение № 165/02.12.2016г. по т. д. № 1777/2015г. на ВКС, ТК, І т. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, предпоставките за определяне, че една договорна клауза е неравноправна, са следните: клаузата да не е индивидуално уговорена, да е сключена в нарушение на принципа за добросъвестностност, да създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията – съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните, и да е сключена във вреда на потребителя. В последните три решения на ВКС съдебните състави са застъпили становището, че за да е налице изключението на чл. 144, ал. 3, т. 1 З., не е достатъчно само едностранна промяна на цената на договора да е свързана с измененията на размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на доставчика на финансова услуга. В първите две от посочените решения на ВКС е прието, че основният критерий за приложимост на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 З. е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавния регулатор. Само тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143, ал. 1 З., тъй като увеличението на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля. За да се прецени дали конкретните договорни клаузи отговарят на този критерий за изключване общия принцип, е необходимо клаузите да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най – уместния начин. Съдебните състави са посочили, че съдът не следва да допълва неравноправните клаузи с цел да отстрани порока, но при съмнение има право да тълкува тези клаузи по благоприятен за потребителя начин, във връзка с всички останали клаузи на договора, като вземе предвид вида на стоката и услугата.
В посочените съдебни актове е прието, че уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможност на банката за едностранна промяна на договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна по смисъла на общата дефиниция на чл. 143 З.. В решение № 95/13.09.2016г. по т. д. № 240/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. съдебният състав на ВКС е изложил съображения, че методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, както и когато методологията, създадена от банката – кредитор, например с нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143 З., за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 З..
В решение № 165/02.12.2016г. по т. д. № 1777/2015г. на ВКС, ТК, І т. о. е прието, че когато не е указано нито в договора, нито в общите условия как и поради какви причини, стоящи извън контрола на банката, тя има право да увеличи базовия лихвен процент, когато липсват критерии, по които банката да увеличава възнаградителната лихва, респективно да променя като размер анюитетни вноски, разпоредбата на чл. 144, ал. 2 З. не може да бъде приложена.
В решение № 205/07.11.2016г. по т. д. № 154/2016г. на ВКС, ТК, І т. о. е направен извод, че уговорената неиндивидуално в договора за кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент, при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност, поради което по отношение на тази клауза изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 З. е неприложимо.
Настоящият съдебен състав изцяло споделя посочената практика на ВКС, формирана с постановените по реда на чл. 290 ГПК решения.
В конкретния случай въззивният съд в съответствие с постоянната практика на ВКС е установил наличието на необходимите предпоставки за обявяване на клаузата на чл. 3.4 от процесния договор за кредит за неравноправна съгласно чл. 143, т. 10 З.: приложимост на З. към процесния договор поради наличие на качеството потребител за ищците съгласно § 13, т. 1 З. и търговец за ответника по смисъла на § 13, т. 2 З.; клаузите не са индивидуално уговорени; методологията, начинът на определяне на базовия лихвен процент съдържа компонентни, които са пряко производни от чисто пазарни фактори /междубанкови лихвени индекси Софибор, Юрибор, Л./, но и съдържа твърде общи компоненти, които не са достатъчно ясно определени нито в самите правила, установени от банката, нито са определяеми по някакъв точен начин и не дават възможност да се предвиди кой точно икономически показател ще съобрази банката при промяната на БЛП; налице е възможност банката да определи абсолютно произволно начина на изчисляване на базовия си лихвен процент и едностранно да определи съдържанието на договора. Изводът на въззивната инстанция, че клаузата на чл. 3.4 от договора за кредит е във вреда на потребителя /дава право на едностранно изменение на договора от страна на банката/, не отговаря на изискванията за добросъвестност /въвежда едно понятие, без да го дефинира с очевидната цел да облагодетелства страната, предложила договорната клауза/ и води до неравновесие във вреда на потребителя /поставя престациите на страните в зависимост от определянето на съдържанието на едно понятие само от една от тях/, както и е изрично посочена в неизчерпателния списък от забранени клаузи по чл. 143 З., съответства на постоянната практика на ВКС относно предпоставките за неравноправност на договорна клауза, предвиждаща едностранна промяна на базовия лихвен процент на банката като компонент от възнаградителната лихва, без да са обявени предварително и без да са включени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя.
Посоченият от касатора в т. 10 от изложението материалноправен въпрос е важен, но както и да бъде решен, не би променил изходът на спора. Изключението на чл. 145, ал. 2 З. намира приложение само в хипотезата, когато клаузите, определящи основния предмет на договора, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, са ясни и разбираеми. Относно основния предмет на договора е формирана и практика на Съда на Европейския съюз с решение от 03.06.2010г. по дело С-484/08 на С., C. de Ahorros y M. de Piedad de M. срещу Asociaci?n de Usuarios de Servicios Bancarios, решение от 30.04.2014г. по дело С-26/13, ?rp?d K?sler и Hajnalka K?slern? R?bai срещу OTP Jelz?logbank Zrt., решение от 26.02.2015г. по дело С-143/13, B. M., I. O. M. срещу SC Volksbank R. SA и др., съгласно която чл. 4, § 2 и 8 от Директива 93/13/Е. на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори допускат национална правна уредба, която допуска съдебен контрол на неравноправния характер на договорните клаузи, отнасящи се до основния предмет на договора или до съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и доставените стоки или предоставените услуги, от друга страна, дори ако тези клаузи са изразени на ясен и разбираем език. С разпоредбата на чл. 145, ал. 2 З. българският законодател е поставил изискване за яснота и разбираемост и на договорните клаузи, отнасящи се до основния предмет на договора. В конкретния случай разпоредбата на чл. 3.4 от договора за кредит, предвиждаща правото на банката едностранно да промени единия от компонентите на възнаградителната годишна лихва – базовия лихвен процент, не е ясна – начинът на определяне на базовия лихвен процент, методологията не са ясни, съдържат компоненти, които не са ясно определени, нито са определяеми по точен начин. Поради изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочения в т. 10 от изложението правен въпрос.
Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е неоснователен, тъй като по релевантните правни въпроси е създадена постоянна практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК. Дори и някои от въпросите да са решавани противоречиво от някои първоинстанционни и въззивни съдилища, при наличие на постоянна практика на ВКС хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е налице.
Неоснователен е и доводът на касатора, че въззивното решение противоречи на решение на С. по преюдициално запитване по дело С-472/10, N. Fogyaszt?v?delmi Hat?s?g срещу Invitel T?vk?zl?si Zrt. Посоченото решение е постановено по повод преюдициално запитване в рамките на спор по предявен колективен иск от NFH, с който се оспорва практиката на Invitel в рамките на срочни договори „за лоялност” да изисква след тяхното сключване поемането от потребителите на разходи, които не са били първоначално уговорени между страните. Както в посоченото решение, така и в решение от 30.04.2014г. по дело С-26/13, ?rp?d K?sler и Hajnalka K?slern? R?bai срещу OTP Jelz?logbank Zrt., решение от 26.02.2015г. по дело С-143/13, B. M., I. O. M. срещу SC Volksbank R. SA и др., е прието, че изискването договорните клаузи да са съставени на ясен и разбираем език следва да се схваща като налагащо не само договорните клаузи да са ясни и разбираеми за потребителя от граматическа гледна точка, но и на същия този потребител да са ясни и разбираеми икономическите причини за включването на договорната клауза и връзката й с другите договорни клаузи. От основно значение за потребителя е да бъде информиран преди сключването на договора за договорните условия и за последиците, въз основа на която информация да вземе решение дали да се обвърже с условията, изготвени предварително от продавача или доставчика. Потребителят е в положението на по-слабата страна в отношенията с продавача или доставчика, вкл. по отношение на степента му на информираност, поради което това изискване за прозрачност се тълкува разширително. С оглед спазване на изискването за прозрачност е от основно значение дали в договора са изложени ясно и разбираемо основанията, спецификата и механизма на едностранната промяна от банката на лихвения процент, както и връзката между тази клауза и други клаузи, свързани с възнаграждението на кредитодателя, така че един информиран потребител да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. Като е приел, че методът за изчисляване на лихвата и условията, при които тя може да се променя до пълното й погасяване, не са известни, че договорът не съдържа конкретна и изчерпателна информация за механизма, по който се изчислява възнаградителната лихва, нито за условията и пазарните фактори, при които нейният размер би претърпял промяна, както и че липсват ясни, обективно съществуващи фактори и достатъчно конкретни определени обстоятелства, по които да може да бъде изменян единия от компонентите на възнаградителната лихва – БЛП, въз основа на които съображения е направил извод за наличие на субективна възможност за изменение на съдържанието на сключения договор, като се увеличава БЛП със ставка, преценена за целесъобразна едностранно от банката без ясни критерии, в резултат на което се нарушава принципа на добросъвестност и се създава значително неравновесие в правата и задълженията на банката и кредитополучателите във вреда на последните, въззивният съд се е съобразил, както с практиката на Съда на Европейския съюз, така и с постоянната практика на ВКС.
Не е изпълнена и третата предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение з