5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 231
гр. София, 04.05.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на девети декември през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 865 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], общ. Н., П. П. Г., Т. Н. Г. и М. П. Г. срещу решение № 708 от 19.12.2013г. по в.гр.д. № 966/2013г. на Окръжен съд – Плевен, с което след отмяна на решение № 74 от 13.06.2013г. по гр.д. № 129/2012г. на Районен съд Никопол са обявени за недействителни на основание чл.135, ал.1 ЗЗД спрямо кредитора [фирма] следните сделки: извършената възмездна сделка покупко-продажба на недвижим имот от 23.06.2009г., обективирана в нот. акт № 82, том 5, рег. № 2485, нот. дело № 651/2009г. на съдия при вписванията при РС – Никопол, с която длъжниците П. П. Г. и Т. Н. Г. са продали на дъщеря си М. П. Г. свой собствен недвижим имот, представляващ УПИ ХІV-321, 324, 325 с площ 5350 кв.м., кв.34, ведно с построените в имота жилищна сграда и лятна кухня, и извършената възмездна сделка – покупко-продажба на недвижим имот от 16.03.2010г., обективирана в нот.акт № 66, том. 2, рег. № 1167, нот. дело № 155/2010г. на съдия при вписвания при Н., с която М. П. Г. е продала на [фирма] същия недвижим имот, като с решението П. П. Г., Т. Н. Г., М. П. Г. и [фирма] са осъдени да заплатят на [фирма] разноски за двете инстанции в размер на 2 859,58 лева.
Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и при неизяснена фактическа обстановка. Подържат, че [фирма], което се явява длъжник по договора за банков кредит и издател на записа на заповед, авалиран от ответниците Т. Г. и П. Г., е изплащало фиксираните погасителни вноски по договора, като към момента на сключване на договора за кредит и към момента на обявяване неплатежоспособността на дружеството същото е разполагало с достатъчно активи, за да удовлетвори вземанията на своите кредитори. Поддържат още, че в решението липсват мотиви във връзка с направеното възражение за липса на пасивна процесуална легитимация на посочените ответници по иска.
Допускането на касационно обжалване обосновават с наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, тъй като съдът се е произнесъл по следния материалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС и съдилищата и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: „Приложим ли е искът по чл.135 ЗЗД за действия, извършени от поръчителите, доколкото същите са страна по акцесорното, а не по главното правоотношение?” Подържа, че съдът не е съобразил задължителната практика на ВКС, установена с решение по чл.290 ГПК – решение № 199 от 30.12.2010г. по т.д. № 966/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., като се позовава и на решение № 1370 от 20.11.2012г. по в.гр.д. № 1226/2012г. на Пловдивски апелативен съд.
Ответникът по касация [фирма] не представя писмен отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявените искове с правно основание чл.135 ЗЗД, въззивният съд е приел за безспорно по делото, че въззиваемите ответници Т. Г. и П. Г. имат качеството на длъжници на ищеца [фирма] по силата на сключен договор за банков кредит и издадения като обезпечение на този договор запис на заповед от 08.12.2010г., който са авалирали. Приел е за безспорно установено и обстоятелството, че договорът за кредит е обявен за предсрочно изискуем, считано от 30.11.2011г., като на съдебният състав е служебно известно, а и по делото се съдържат данни, че дружеството – кредитополучател е в производство по несъстоятелност. Достигнал е до извода, че посочените длъжници са продали процесния имот на своята дъщеря – ответницата М. П. Г., с което са намалили имуществото си, както и възможността за удовлетворяване на кредитора. Изложил е съображения, че в случая е налице безспорно установено вземане от страна на банката по отношение на първия и втория ответници по силата на издаден запис на заповед като обезпечение на сключен договор за банков кредит от 09.03.2009г., който е бил изменен с анекс от 08.12.2010г., че първата покупко-продажба е извършена от ответниците на 23.06.2009г., т.е. след сключване на договора за кредит, а следващата покупко-продажба на същия недвижим имот е сключена на 16.03.2010г., след началната дата на неплатежоспособност на кредитополучателя по договора за банков кредит. Приел е, че не е оборена законовата презумпция за знание у купувача – лицето, с което длъжникът е договарял, когато това трето лице е низходящ на длъжника, а събраните по делото гласни доказателства не са убедителни и не установяват по безспорен начин, че ответницата М. П. Г. не е имала никаква представя за бизнес делата на баща си като управител и едноличен собственик на [фирма], както и поради обстоятелството, че се е намирала дълго време в чужбина. Въззивният съд е счел за доказана и следващата предпоставка за уважаване на иска по чл.135 ЗЗД – увреждане на кредитора с процесните разпоредителни сделки, тъй като всяко отчуждаване на имот, дори и възмездно, води до намаляване на имуществото на длъжника и с това затруднява изпълнението на задължението. Обсъдил е събраните по делото доказателства и е приел за неправилни изводите на първоинстанционния съд, че към момента на извършване на сделките дружеството – кредитополучател се е намира в стабилно финансово състояние.
По отношение на втората покупко-продажба въззивният съд е приел, че дружеството-купувач не представлява „трето добросъвестно лице”, придобило права преди вписване на исковата молба по чл.135 ЗЗД, тъй като тази сделка е извършена при договаряне сам със себе си – М. П. Г. чрез пълномощник е продала имота на [фирма] чрез същото лице, действащ като неин пълномощник в качеството й на представител, управител и едноличен собственик на капитала на дружеството-купувач. Изложил е съображения, че оборимата презумпция на чл.135 ЗЗД следва да се прилага и по отношение на юридическите лица, тъй като съответното юридическо лице се управлява от управителни органи, зад които винаги стоят физическите лица, носители на волеизявления.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираният в изложението материалноправен въпрос относно приложимостта на иска по чл.135 ЗЗД за действия, извършени от поръчителите, доколкото същите са страна по акцесорното, а не по главното правоотношение, не е обсъждан от въззивния съд и поради това не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Пасивната легитимация на ответниците П. П. Г. и Т. Н. Г. произтича не от поето от тях поръчителство по договора за банков кредит, сключен с [фирма], а от качеството им на авалисти на издаден от дружеството запис на заповед. Поради това въззивният съд не е обсъждал въпроса за приложимостта на иска по чл.135 ЗЗД за действия, извършени от поръчителите.
От друга страна, не са налице и допълнителните основания на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. В решение № 199 от 30.12.2010г. по т.д. № 966/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, на което се позовава касаторът, е прието, че искът по чл.135 ЗЗД е неприложим по отношение на действията на поръчителя, тъй като и поръчителството, и отменителният иск са предвидени в закона способи за гарантиране изпълнението на главното задължение. В настоящия случай отговорността на ответниците произтича не от поръчителство по ЗЗД, а от менителнично поръчителство, по отношение на което съгласно постоянната съдебна практика – решение № 185 от 22.11.2010г. по т.д. № 136/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, не намират приложение разпоредбите на чл.146, ал.3, чл.147 и чл.148 ЗЗД поради съществените разлики между задължението на авалиста в сравнение с поръчителството, като към менителничното поръчителство не се прилага принципът на акцесорност на договора за поръчителство, с изключението по чл.495, ал.2 ТЗ. В този смисъл е и решение № 207 от 13.12.2013г. по т.д. № 771/2011г. на ВКС, ТК, І т.о. Поради това следва да се приеме, че въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с посочената от касатора задължителна съдебна практика и не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като касаторите не са представили доказателства за противоречиво разрешаване от съдилищата на формулирания материалноправен въпрос. В изложението по чл.284, ал.3 ГПК се позовават на решение № 1370 от 20.11.2012г. по в.гр.д. № 1226/2012г. на Пловдивски апелативен съд, за което не са представени доказателства да е влязло в сила и поради това не може да обоснове допускане на касационно обжалване.
Съгласно т.4 на ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г., формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия.
В настоящия случай касаторите са посочили бланкетно, че е налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, позовавайки се на твърдяната от тях неправилност на въззивното решение, без да аргументират твърденията си, като обосноват релевантността на формулирания материалноправен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поради това не може да се приеме, че в случая въведените от законодателя кумулативни изисквания за допускане на касационен контрол са налице. В случая липсват данни за наличието на непротиворечива, но погрешна практика, която да се нуждае от промяна или от осъвременяване с оглед изменение в законодателството или обществените условия, нито е налице непълнота или неяснота на закона, която налага тълкуването му.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не е налице основание за допускане на касационен контрол.
При този изход на спора на касатора не се дължат разноски за касационното производство.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 708 от 19.12.2013г. по в.гр.д. № 966/2013г. на Окръжен съд – Плевен.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: