6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 111
гр. София, 05.03.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и седми януари през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1086 по описа за 2014г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Е. М. П. срещу решение № 253 от 19.12.2013г. по в. гр. дело № 326/2013г. на Окръжен съд Кърджали, с което е потвърдено решение № 81 от 31.07.2013г. по гр. дело № 619/2013г. на Кърджалийски районен съд в обжалваната част и [фирма] е осъдено да заплати на [фирма], [населено място] сумата 1 100 лв. – платено адвокатско възнаграждение и сумата 143,41 лв. – държавна такса за въззивното производство. С потвърденото първоинстанционно решение е признато за установено, че [фирма], [населено място] има парично вземане от [фирма], [населено място] в размер 11 876 лв. с ДДС, представляваща цена на доставени и незаплатени строителни стоки по фактура № 1452/20.07.2009г., и 2 494,27 лв., представляващи обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 06.02.2010г. до 17.12.2012г., заедно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 08.02.2013г. до окончателното плащане на сумата, за които суми е издадена заповед № 176/11.02.2013г. по ч. гр. дело № 225/2013г. на Районен съд Кърджали, и ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 287,41 лв. – разноски по делото.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в касационната жалба и писменото изложение към нея релевира доводи за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:
1. „В чия тежест следва да се отнесе непровеждането на доказване на твърдени положителни факти, от които страната извлича изгодни за себе си правни последици? Липсата на възражение по отношение на твърдените факти и обстоятелства освобождава ли страната, която се позовава на тях от задължението да ги доказва по силата на общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК?“ – противоречие с решение № 235/15.04.2010г. по гр. д. № 673/2009г. на ВКС, І г. о. и решение № 222/24.06.2011г. по гр. д. № 982/2010г. на ВКС, І г. о.
2. „Настъпва ли преклузия за страните да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, предвидена в чл. 147 ГПК и чл. 266 ГПК, при неизпълнение от съда на задълженията му по чл. 146 ГПК?“ – противоречие с решение № 311/04.01.2012г. по гр. д. № 503/2011г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 429/25.11.2011г. по гр. д. № 3/2011г. на ВКС, І г. о., решение № 858/07.01.2011г. по гр. д. № 1710/2009г. на ВКС, І г. о., решение № 307/20.03.2012г. по гр. д. № 284/2011г. на ВКС, ІІ г. о.
3. „Следва ли упражняването на правата на търговеца, свързани с използването на данъчен кредит с оглед нормите на ЗДДС, да се счита за доказателство за наличието на съответна правна сделка и нейното изпълнение?“ – противоречие с решение № 13/14.01.2013г. по т. д. № 296/2012г. на ОС Кърджали, потвърдено с решение № 234/08.05.2013г. по в. г. д. № 304/2013г. на АС Пловдив.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. И. К. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че същата не отговаря на критериите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Позовава се на решение № 4/16.06.2009г. по к. д. № 4/2009г. на КС на Република България и Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ВКС, ОСГТК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване допустим съдебен акт.
Въззивният съд е приел, че между [фирма] и [фирма] е сключен договор за търговска продажба по смисъла на чл. 318, ал. 1 ТЗ на строителни материали /силикон – 600 бр., чистител за пяна – 48 бр., монтажна пяна лятна – 600 бр., тиксо хартиено – 168 бр., течност почистваща – 10 бр./ за цена общо 11 876 лв. с ДДС, за която доставка [фирма] е издало на [фирма] фактура № 1452/20.07.2009г. Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза решаващият съдебен състав е констатирал, че счетоводните книги са водени редовно от продавача и купувача и че посочената фактура е осчетоводена при продавача и купувача по надлежния ред в кредита и дебита на съответните счетоводни сметки, като при купувача е осчетоводена като извършен разход за закупуване на строителни материали, включена е в дневниците за продажбите по ДДС. По делото е установено, че продавачът [фирма] е разполагал с фактурираните стоки и със счетоводното записване на отчетната им стойност по дебитна сметка 702 „Приходи от продажба на стоки“ и по кредита на сметка 304 „Стоки“ аналитични партиди по артикули документално е отразил намалението на стоките в склада си вследствие извършената продажба на ответника. Въззивният съд е изложил съображения, че отразяването на фактурата в счетоводството на купувача, включването й в дневника на покупко-продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит представляват признание за съществуване на задължението и доказват неговото съществуване. Въз основа на събраните доказателства е направил извод, че доставката на строителните материали е реално осъществена.
Решаващият съдебен състав е приел, че [фирма] е продало вземането си на ищеца [фирма] с договор за продажба на вземане от 18.12.2012г. и с уведомление от 18.12.2012г. и обратна разписка от 19.12.2012г. цедентът [фирма] е уведомил [фирма] за извършената цесия. Поради това, че в разписката не е отбелязано съдържанието на пратката въззивната инстанция се е аргументирала и с факта на получаване на уведомлението в хода на съдебното производство съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК и постоянната практика на ВКС.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от който зависи изходът на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1- т. 3 от ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК е този въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор – предмет на иска и който е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Преценката за наличието на основанията за допускане на касационно обжалване следва да се извърши от въззивния съд въз основа на релевираните от касатора доводи.
Първите формулирани от касатора въпроси „В чия тежест следва да се отнесе непровеждането на доказване на твърдени положителни факти, от които страната извлича изгодни за себе си правни последици? Липсата на възражение по отношение на твърдените факти и обстоятелства освобождава ли страната, която се позовава на тях от задължението да ги доказва по силата на общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК?“ са некоректни, тъй като ответникът по иска е направил правоизключващо възражение, че не е получил доставка на строителни материали, стопанската операция не е действително осъществена по издадената данъчна фактура съобразно принципите на чл. 4, ал. 1 и чл. 5 ЗСч, и възвъззивният съд след обсъждане на събраните по делото доказателства в тяхната взаимна връзка е приел, че доставката на описаните във фактурата стоки е реално осъществена. Дали при обсъждане на събраните доказателства и установяване на фактическата обстановка въззивната инстанция е приложила правилно опитните правила и правилата на логическото мислене е въпрос от значение за правилността, респективно обосноваността на решението по смисъла на чл. 281 ГПК, но не представлява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Посоченият в т. 2 процесуалноправен въпрос „настъпва ли преклузия за страните да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, предвидена в чл. 147 ГПК и чл. 266 ГПК, при неизпълнение от съда на задълженията му по чл. 146 ГПК“ е ирелевантен, тъй като не е обусловил правната воля на въззивния съд и не е от значение за изхода на спора. Независимо от това настоящият съдебен състав счита, че въззивният съд е процедирал съобразно постоянната практика на ВКС. Съгласно т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК въззивният съд няма задължение да следи служебно за допуснати в първоинстанционното производство процесуални нарушения при докладване на делото, а в случай, че във въззивната жалба са релевирани обосновани оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивната инстанция е длъжна да даде указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В настоящия случай първоинстанционният съд е изготвил проекто доклад на делото, връчил го е на страните и в първото съдебно заседание е направил доклад по делото, по който страните са изразили становище. Във въззивната жалба ответникът не е релевирал оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в липса на доклад или непълен доклад, нито е изложил нови факти и обстоятелства и не е поискал доказателства във въззивното производство по смисъла на чл. 266 ГПК.
Третият правен въпрос „следва ли упражняването на правата на търговеца, свързани с използването на данъчен кредит с оглед нормите на ЗДДС, да се счита за доказателство за наличието на съответна правна сделка и нейното изпълнение“ е релевантен, тъй като е от значение за спора и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Цитираните от касатора решение № 13/14.01.2013г. по т. д. № 296/2012г. на ОС Кърджали, потвърдено с решение № 234/08.05.2013г. по в. г. д. № 304/2013г. на АС Пловдив, не обосновават извод за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради това, че не представляват постоянна практика на ВКС.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, защото по въпроса е формирана постоянна практика на ВКС, съгласно която заприходяването на стоката, включването на фактурата в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата, представлява недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване. В този смисъл са множество постановени решения по реда на чл. 290 ГПК: решение № 96/26.11.2009г. по т. д. № 380/2009г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 46/27.03.2009г. по т. д. № 454/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 42/19.04.2010г. по т. д. № 593/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 166/ 26.10.2010 г. по т. д. № 991/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 23/07.02.2011г. по т. д. № 588/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 30/08.04.2011 г. по т. д. № 416/2010г. на ВКС, ТК, І т. о. и др.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване по този въпрос на основантие чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По релевантния правен въпрос е налице постоянна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна или осъвременявана.
Поради липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото, разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника направените от последния разноски за касационното производство в размер 850 лв. – платено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 253 от 19.12.2013г. по в. гр. дело № 326/2013г. на Окръжен съд Кърджали.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 850 лв. /осемстотин и петдесет лева/ – направени разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.