6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 176
гр. София, 21.07.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на дванадесети април през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2120 по описа за 2015г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. П. В., от [населено място], обл. С., представляван от адв. М. С., срещу решение № 1 от 05.01.2015г. по т.д. № 162/2014г. на Силистренски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 224 от 23.05.2014г. по гр.д. № 2041/2013г. на Силистренски районен съд. С потвърденото първоинстанционно решение касаторът В. П. В. е осъден да заплати на [фирма] сумата 10 000 лева, получена от [фирма] с РКО № 118 от 01.04.2009г. и РКО № 323 от 09.09.2009г., с която неоснователно се е обогатил, както и сумата 1 080,75 лева – разноски.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо. Твърди, че с исковата молба е предявена една претенция за сумата 10 000 лева, представляваща сбор от сумите по два разходни касови ордера, издадени от третото лице-помагач [фирма] към ищеца, като за сумата по единия /2 000 лева/ се твърди, че е получена от ответника В. В. докато е бил управител на ищцовото дружество, а за втория /8 000 лева/– когато вече не е бил управител. Счита, че щом въззивният съд е приел, че се касае за два иска, предявени на две различни основания, той е следвало да остави исковата молба без движение за уточняване на петитума и, като се е произнесъл по нередовна искова молба, въззивният съд е постановил недопустимо решение. На второ място поддържа, че решението е недопустимо с оглед указанията на ТР № 2 от 29.02.2012г. по т.д. № 2/2011г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което правната квалификация води до недопустимост на постановеното решение, когато с него съдът е нарушил диспозитивното начало в гражданския процес. Поддържа още, че въззивното решение е постановено при допуснати нарушения на процесуалния закон – на чл.266, ал.3 ГПК, чл.183 ГПК, чл.235, ал.2 ГПК, чл.193 ГПК, чл.178, ал.2 ГПК, в резултат на което делото е останало неизяснено от фактическа страна и постановеният съдебен акт е необоснован и незаканосъобразен. Представя изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което поддържа и наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните правни въпроси:
1. Може ли въззивният съд да потвърди първоинстанционното решение при констатация за неправилна квалификация на иска или след обезсилване поради недопустимост /респективно – отмяна поради неправилност на квалификацията/, следва да се постанови нов диспозитив по приетата от него квалификация – поддържа, че във връзка с този въпрос твърди недопустимост на обжалваното решение;
2. Достатъчно ли е подписването на разходен касов ордер, за да бъде установено с него, че ответникът се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца, от чиято каса ордерът не изхожда, или от ордера следва да се установява и конкретното основание за плащането – поддържа, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, като сочи решение № 81 от 31.05.2010г. по т.д. № 675/2009г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 218 от 05.07.2011г. по гр.д. № 775/2010г. на ВКС, ГК, III г.о..
3. Следва ли при изрично и своевременно заявено оспорване на достоверността и доказателствената стойност на разходен касов ордер, да се изследва достоверността и автентичността на неговото счетоводно отразяване? В тази връзка длъжен ли е съдът да уважи искане по чл.183 ГПК и да открие производство по чл.193 ГПК при своевременно заявено оспорване на автентичността на касовата книга и счетоводните записвания, където ордерът е отразен – поддържа, че с определението си по чл.267 ГПК, с което е оставил без уважение доказателствените искания на касатора, и с главните си мотиви въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – решение № 858 от 07.01.2011г. по гр.д. № 1710/2009г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 724 от 30.11.2010г. по гр.д. № 507/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 66 от 25.04.2013г. по гр.д. № 807/2012г. на ВКС, ГК, I г.о.
Ответникът по касация [фирма], представляван от адв. Д. К. оспорва жалбата, като поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Твърди, че не е точно и ясно формулиран релевантният за спора правен въпрос, а нито един от поставените въпроси не е от значение за изхода на делото. Счита още, че представените от касатора решения са неотносими към настоящия казус, тъй като са постановени при различни обстоятелства. Поддържа, че касаторът с касационната си жалба изразява недоволството си от преценката на въззивния съд на събраните по делото доказателства, която не подлежи на касационен контрол и евентуално грешната преценка, в какъвто смисъл са твърденията на касатора, не е касационно основание за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че обжалваното решение е правилно, като излага съображенията си за неоснователност на касационната жалба.
Третото лице-помагач [фирма] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Жалбата е частично недопустима. Въззивното решение е постановено по иск с правно основание чл.145 ТЗ за сумата 2 000 лева, получена от ответника с РКО № 118 от 01.04.2009г., и по иск с правно основание чл.59 ЗЗД за сумата 8 000 лева, получена от ответника с РКО № 323 от 09.09.2009г.. Въззивното решение в частта по първия от исковете не подлежи на касационно обжалване, тъй като цената му е под предвидения в чл.280, ал.2 /в редакцията, действаща към момента на подаване на жалбата/ ГПК праг – 5 000 лева по граждански дела и 10 000 лева по търговски дела. С оглед на това касационната жалба срещу въззивното решение в тази част е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. Въззивното решение в частта по иска с правно основание чл.59 ЗЗД подлежи на касационно обжалване, тъй като е постановено по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лева.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд и е изложил свои съображения с оглед направените във въззивната жалба оплаквания. Приел е, че основният правопораждащ факт в процесното правоотношение е обективиран в РКО № 118/01.04.2009г. за сумата 2 000 лева и № 323/09.09.2009г. за сумата 8 000 лева, удостоверяващи обстоятелството, че ответникът е получил от третото лице-помагач [фирма] парични суми, които дружеството е дължало на ищеца на облигационно основание, възникнало от договор за доставка на горива, като е посочил, че този извод се основава на съвкупна преценка на събраните по делото доказателства. Въззивният съд е ценил тези документи като автентични, установяващи неизгодни за ответника обстоятелства – получаването на сумите. Приел е, че по делото липсват данни, а не се и твърди, че парите са постъпили в патримониума на дружеството – доставчик, въз основа на което е счел за доказано, че ответникът се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца и е налице хипотезата на чл.59 ЗЗД.
Въззивният съд е изложил съображения, че всички останали установени по делото факти и обстоятелства относно счетоводствата на двете търговски дружества, хронологията и начина на попълване и подписване на процесните ордери и характера на останалите търговски правоотношения между страните са неотносими към предмета на спора, поради което правилно първоинстанционният съд е отхвърлил доказателствените искания на ответника, насочени към установяване на факти, нямащи отношение към предмета на доказване в производството.
Въззивният съд е приел за неточна правната квалификация на част от исковата претенция, която относно иска за сумата 2 000 лева, дължими на основание РКО № 118/01.04.2009г., подписан от ответника в периода, в който още е бил управител на [фирма], следва да е основана на чл.145 ТЗ. Счел е обаче, че това обстоятелство не влияе на крайния изход на спора, поради което първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено изцяло.
Не е налице поддържаната от касатора недопустимост на въззивното решение. В исковата молба са изложени твърдения, че ответникът е получил с два разходни касови ордера от [фирма] суми, които са били дължими на дружеството – ищец, като при получаването на сумата по първия ордер ответникът е бил управител на дружеството, а при получаване на сумата по втория ордер, вече не е бил негов управител. Твърдейки, че след получаване на сумите ответникът не му ги е предал, ищецът е поискал ответникът да бъде осъден да му заплати сумата 10 000 лева, получена по двата ордера. Изложените твърдения обосновават извод, че са предявени два обективно съединени иска, доколкото претенцията за сумата по всеки от двата ордера се основава на различни обстоятелства – претенцията по РКО № 118 от 01.04.2009г. се основава на твърдение, че сумата е получена от ответника като управител на ищцовото дружество, но не е предадена на дружеството, а претенцията по РКО № 323 от 09.09.2009г. се основава на твърдение, че сумата е получена от ответника, който вече не е бил съдружник и управител, и не е предадена на дружеството. Действително ищецът не е формулирал отделни петитуми за присъждане на сумите по всеки от двата ордера, но от формулираните в исковата молба твърдения е видно, че по всеки иск се претендира пълния размер на сумата по съответния разходен касов ордер. Следователно с подадената искова молба исковете са достатъчно уточнени по основание и размер и, като е постановил решението си, без да изиска отстраняване на нередовности на исковата молба, въззивният съд не е постановил недопустимо решение.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираният от касатора първи процесуалноправен въпрос се отнася до частта от въззивното решение, с която е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на предявения иск с правно основание чл.145 ТЗ. С оглед недопустимостта на касационната жалба срещу решението в тази част поставеният въпрос се явява неотносим и не може да обоснове допускане на касационно обжалване.
Вторият формулиран от касатора въпрос не съответства на данните по делото, тъй като в приетите по делото два разходни касови ордера е посочено основанието за извършените плащания – посочено е, че сумите се плащат на [фирма] чрез ответника В. В. и представляват плащания по фактури. С оглед на това въззивният съд, препращайки към мотивите на първоинстанционния съд и по този начин правейки ги свои, е приел, че са налице изискуемите реквизити на разходните касови ордери, като от заключението на съдебно-счетоводната експертиза е установено и по кои точно фактури е извършено плащането. Поради това поставеният от касатора втори въпрос не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК.
Третият въпрос също не съответства на данните по делото. За да остави без уважение исканията на касатора за прилагане в оригинал на ръчно водената касова книга на [фирма] за 2009г. и хронологичен регистър на сметка 501 от програмата „Бизнес навигатор” за 2009г. първоинстанционният съд е приел за безспорен факта, че в касовата книга на л.26 по делото е налице поправка на цифрата 8 000 лева и поради това е счел за ненужно назначаването на вещо лице за установяване на този факт. Изложил е и съображения, че вещото лице, изготвило съдебно-счетоводната експертиза, се е запознало с тези документи, обсъдило ги е в заключението си и в съдебно заседание е отговорило, че не констатира разминавания и законови нарушения. В мотивите си, към които въззивният съд е препратил, първоинстанционният съд се е позовал на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, според която процесните ордери са правилно и законосъобразно осчетоводени от [фирма] и манипулации в програмния счетоводен продукт и касовата книга не са установени. Приел е, че е налице очевидна поправка на л.26 от касовата книга на [фирма] в сумата 8 000 лева, но при съпоставка с другите счетоводни операции се установява, че това е правилната сума. Приел е, че корекцията не е извършена по предвидения в Закона за счетоводството начин, но е взел предвид обяснението на вещото лице, че се касае за техническа грешка, тъй като сумата 8 000 лева неправилно е била вписана на долния ред, където сега в документа е вписана сумата 3 300 лева, а след това е преместена, и е счел това обяснение за логично, тъй като се забелязва поправка и на сумата 3 300 лева. Следователно изводите на съда не са обусловени от произнасянето му по направените от ответника искания за представяне на оригинали на документи и оспорване на касовата книга и счетоводните записвания, а се основават на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, в това число и оспорените от ответника, въз основа на която съдът е приел, че макар и безспорно да съдържа поправки, направени не по установения ред, касовата книга и извършените счетоводни записвания установяват осчетоводяването на процесните разходни ордери от издалото ги дружество.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника разноски не се присъждат, тъй като такова искане не е направено.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от В. П. В., от [населено място], обл. С., представляван от адв. М. С., касационна жалба срещу решение № 1 от 05.01.2015г. по т.д. № 162/2014г. на Силистренски окръжен съд в частта, в която е потвърдено решение № 224 от 23.05.2014г. по гр.д. № 2041/2013г. на Силистренски районен съд, с което В. П. В. е осъден да заплати на [фирма] сумата 2 000 лева, получена от [фирма] с РКО № 118 от 01.04.2009г..
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1 от 05.01.2015г. по т.д. № 162/2014г. на Силистренски окръжен съд в останалата му част.
Определението в частта, в която касационната жалба е оставена без разглеждане, подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от съобщението пред друг състав на ВКС, а в останалата му част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: