5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 145
С., 17.02.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на девети февруари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 1276/ 2015 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Боян П. Д. – от [населено място] срещу Решение №19 419 от 18.12.2014 г. по гр.д. №11944/2013 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено Решение от 05.11.2012 г. по гр.д.№38749/2011 г. на СРС, 76 с., с което по иска на Х. Ц. Я. – от [населено място] срещу Боян П. Д. – от [населено място] по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК е признато за установено, че ищецът има вземане 20 000 лв. по запис на заповед, издаден на 29.11.2010 г., с падеж 29.12.2010 г., и за 2 350 лв. – разноски в заповедното производство, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д.№ 3545/ 2011 г. на СРС, 76 с., с оплакване за неправилност.
Жалбоподателят в Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване сочи въпроса за разпределението на доказателствената тежест между страните в производство по чл.422 ГПК: при възражение на издателя на записа на заповед, че липсва каузално правоотношение с ищеца, следва ли ищецът да посочи и докаже задължение по каузалната сделка или издателят носи доказателствена тежест да обори задължението по записа на заповед и в тази връзка при възражение на издателя, че липсва каузално правоотношение, допустимо ли е ищецът да бъде задължен да доказва такова, който въпрос счита, че е решен в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС: Р.№ 102/25.07.2011 г. по т.д. № 672/2010 г. на ІІ т.о., Р.№ 221/26.05.2008 г. по т.д.№ 893/2007 г. на ІІ т.о..,Р.№173/12.01.2012 г. по т.д.№ 901/2009 г на І т.о., тъй като е направил възражение, че липсва конкретно каузално отношение, затова ищецът е следвало да докаже съществуване на такова. Сочи, че с т.17 от ТР №4/18.06.29014 г. по тълк.д.№ 4/2014 г. на ВКС,ОСГТК таза постановка не се променя, в който смисъл следва да се тълкува и Р.№5/ 02.02.2012 г. по т.д.№ 75/2011 г. на ВКС, І т.о. – при възражение на ответника, че записът на заповед е безпаричен, ищецът доказва предаването на сумата, и по аргумент на противното от приетото в последното решение, при възражение на длъжника за съществуващо каузално правоотношение, ищецът следва да го докаже. Въз основа на задължителната съдебна практика и на създадена на основание чл. 290 ГПК, жалбоподателят обосновава, че липсата на каузално отношение дава възможност на длъжника да черпи от това лични менителнични възражения, в който случай поемателят-кредитор следва да докаже каузално правоотношение, което следва и от правилото на чл. 154 ал. 1 ГПК и конкретно положителния факт – съществуване на вземането. Иска да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
Ответникът по касационната жалба Х. Ц. Я. – от [населено място] по съображения, изложени в писмен Отговор, оспорва искането за допускане на касационно обжалване, като възразява, че формулираният въпрос не е решаван по делото, както и че въпросът е решен в съответствие с ТР №4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, както и в съответствие със създадената преди него от ВКС практика – постановени на основание чл. 290 ГПК решения, които сочи.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е потвърдено решение, с което е уважен иск по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК за установяване на вземане, цената на който не е до 10 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, на основание чл. 280 ал. 1 ГПК (преди изм., обнар. Д.в. бр.50/2015 г.), подадена е в срок и е редовна.
Въззивният съд, за да потвърди решението, с което по иска по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК е признато за установено, че ищецът има вземане срещу ответника за 20 000 лв. по запис на заповед, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 т. 9 ГПК, е приел, че записът на заповед удостоверява поето задължение и е действителен, тъй като съдържа всички реквизити по чл. 535 ТЗ. На основание т.17 от ТР №4/18.06.2014 г. по тълк.д. №48/ 2013 г. на ВКС, ОСГТК въззивният съд е обосновал, че при редовен от външна страна менителничен ефект и при общо оспорване от ответника на вземането, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото задължение и да доказва каузално правоотношение, във връзка с което е издаден записът на заповед; когато ответникът е въвел възражение за каузална сделка, по правилото на чл. 154 ал. 1 ГПК всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си. Тъй като ответникът твърди безпаричност на записа на заповед – че е издаден без да има правоотношение, което да обезпечава или да е причина за издаването му, възражението следва да е конкретизирано с посочване на обстоятелствата, при които записът на заповед е издаден и в този случай тежестта на доказване е на издателя, но ако той установи причината, поради която е издал записа на заповед, върху кредитора е тежестта да докаже съществуването на вземането – пораждането на задължението и дължимостта му – в този смисъл Р.№143/22.01.2013 г. по т.д.№ 870/2011 г. на ВКС, І т.о. и Р.№ 38/04.04.2013 г. по т.д.№ 1165/:2011 г. на І т.о. По съображения, че ответникът не е твърдял, нито е установил конкретна причина за поемане на задължението, съдът е приел, че не е възникнало за ищеца задължение да докаже дали съществува вземане по конкретно каузално правоотношение. За неоснователни е счел възражението на ответника за нищожност на записа на заповед, който да обективира парично задължение, поето привидно (при абсолютна симулация), и възражението, че волята му е опорочена – че се е задължил поради измамливи действия, респ.поради отправена спрямо него заплаха, като е обсъдил гласните доказателства за поетото от ответника менителнично задължение, като обезпечение на чужд дълг, както и останалите доказателства, от които не се установява да е било изпълнено задължението, чието обезпечение е поето със записа на заповед, съобразил е признанието на ответника в отговора на исковата молба, че е имал ясна представа какво точно задължение поема.
Релевантен за делото е въпросът за разпределението между страните по делото на доказателствената тежест относно подлежащите на доказване факти, по който е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, тъй като е решен в съответствие със задължителната съдебна практика – т.17 на ТР №4/18.06.2014 г. по тълк.д.№ 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, с която е уеднаквена създадената противоречива съдебна практика по този въпрос. Тази практика е в смисъл, че когато въз основа на запис на заповед, е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 т. 9 ГПК, предмет на делото по иска по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК, е съществуване на вземането, основано на записа на заповед; в този случай ищецът-кредитор, който се е снабдил със заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед, доказва вземането си, основано на менителничния ефект – доказва съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните по правилото на чл. 154 ал. 1 ГПК доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, обуславящи за претендираното, съответно за отричаното от нея право – за съществуването, респ. за несъществуването на вземането по записа на заповед. При възникнал между страните спор относно конкретно каузално правоотношение и връзката му със записа на заповед и твърдяни от страните различни каузални правоотношения, съдът е длъжен да изследва съществуването на каузално правоотношение, вида му и връзката му с менителничния ефект. При липса на спор между страните относно наличието на конкретно каузално правоотношение, съдът разглежда заявените от ответника – длъжник релативни възражения (невъзникване на вземането, погасяване на задължението или за недействителност на основанието по каузалното правоотношение). Доказването на каузално правоотношение, като причина за издаване на записа на заповед, е необходимо само в случай на въведени от страните твърдения и възражения за обвързаност на записа на заповед с конкретно каузално правоотношение, от което длъжникът черпи релативни възражения, относими към погасяването на задължението по записа на заповед. В този случай всяка от страните съгласно чл. 154 ал. 1 ГПК доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си.
Въззивният съд не се е отклонил от тази задължителна практика, като при редовен от външна страна менителничен ефект и при общо оспорване на вземането от ответника, е посочил, че ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от ответника задължение за плащане и да доказва каузално правоотношение, във връзка с което е издаден записът на заповед. С оглед обстоятелството, че ответникът не е твърдял конкретна причина за поемане на задължението, съдът е приел, че не е възникнало за ищеца задължение да докаже съществуващо каузално правоотношение; анализирал е събраните доказателства и е приел, че поетото от ответника менителничното задължение е за да обезпечи чужд дълг, като ответникът не е установил възражението си за нищожност на записа на заповед, който да обективира парично задължение, поето привидно (при абсолютна симулация), нито да е била опорочена волята му – не се е задължил поради измамливи действия на трето лице, респ.поради отправена спрямо него заплаха
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение №19419 от 18.12.2014 г. по гр.д. №11944/2013 г. на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: