9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 196
гр. София, 16.04.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на трети февруари през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1333 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място], област Л. чрез процесуален представител адв. В. Волева срещу решение № 25 от 27.01.2014г. по в. гр. дело № 481/2013г. на Великотърновски апелативен съд, гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 159 от 10.07.2013г. по гр. дело № 395/2012г. на Ловешки окръжен съд в обжалваната част, а именно с която е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 във връзка с чл. 124, ал. 1 ГПК съществуването към 21.06.2012г. на парично вземане на [фирма], [населено място] към [фирма], [населено място], област Л. в размер на 259 410,03 лв., дължима по запис на заповед от 27.01.2009г., издаден като обезпечение на договор за заем № 1/27.01.2009г. в равностойност на 132 419,61 евро, ведно със законната лихва, считано от подаване на заявлението – 21.06.2012г. до окончателното изплащане на сумата, за което по ч. гр. дело № 518/2012г. на РС Троян са издадени заповед за незабавно изпълнение № 338/25.06.2012г. и изпълнителен лист от 25.06.2012г., и [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата 8 073 лв.
Решението в частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място] против [фирма] иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за разликата до пълния му размер от 335 000 лв. е влязло в сила поради това, че не е обжалвано от ищеца.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. „При иск по чл. 422 ГПК въз основа на документ по чл. 417, т. 9 ГПК – запис на заповед, следва ли да се докаже реалното предаване на сумата по каузалното правоотношение и следва ли то да съответства по размер на вписаната сума в записа на заповед?” – посоченият въпрос е решен в противоречие с решение № 121/01.07.2009г. по т. д. № 55/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 103/24.06.2009г. по т. д. № 717/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/ и решение от 09.01.2004г. по гр. д. № 868/2003г. на Варненски АС, ГО /чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/.
2. „Може ли запис на заповед за 335 000 лв. да обезпечава бъдещо вземане, което не е възникнало към момента на подписването и има ли такъв запис на заповед предмет?” – липсва практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, поради което касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
3. „В случай, че се констатира разлика в сумата между записа на заповед и реално предадената сума по каузалното правоотношение, то това не следва ли да доведе до изцяло или до частично отхвърляне на исковата претенция?” – в цитираното в обжалвания съдебен акт решение № 85/03.06.2013г. по т. д. № 101/2012г. на ВКС е прието, че при спор между страните, че записът на заповед обезпечава договор за заем, разликата в сумата между записа на заповед и реално предадената на заем сума има значение за пълното или частично уважаване на иска /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
4. „Когато в договора е посочено, че лихвата ще се образува въз основа на два обективни компонента – Юрибор /EURIBOR/ и надбавка, то може ли да се приеме, че лихвата е фиксирана или ще следва движението на обективните индекси?” – по този въпрос касаторът поддържа основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липса на практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради противоречие с множество решения на съдилищата в България /решение № 635/04.04.2013г. по гр. д. № 2351/2012г. на Районен съд Русе, решение № 136/17.06.2011г. по т. д. № 206/2011г. на Варненски апелативен съд, ТО, решение № 956/23.05.2012г. по т. д. № 2242/2010г. на Софийски градски съд, VІ-10 състав, решение № 1001/21.05.2013г. по т. д. № 3193/2012г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав и други/.
5. „Накърняваща добрите нрави ли е клауза, която уговаря начисляване на 47% лихва върху сбора от главница + договорна лихва + лихва за просрочие, при положение, че не е посочен краен размер и период?” – посоченият въпрос е решен в противоречие с решение № 16/16.06.2009г. по т. д. № 430/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
Ответникът [фирма], [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адв. П. Иванова оспорва касационната жалба и поддържа становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на възизвното решение, тъй като поставените правни въпроси не са от значение за решаване на делото и по тях не са дадени отговори в противоречие с практиката на ВКС, нито са налице въпроси от значение за точното прилагане на закона.
По отношение на първия въпрос релевира доводи, че въззивната инстанция е приела, че процесният запис на заповед представлява обезпечение по договор за заем и сумата по договора за заем е получена от касатора, поради което въпросът не е решен в противоречие с решение № 103/24.06.2009г. по т. д. № 717/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.
Относно втория въпрос ответникът поддържа, че не се касае за правен въпрос, а за тълкуване на фактите, както и че този въпрос не е бил предмет на въззивен контрол, доколкото за бъдещия договор за заем искът е отхвърлен от първоинстанционния съд и не е обжалван пред въззивния съд.
Според ответника по касационната жалба третият формулиран от касатора въпрос също не е бил предмет на въззивното решение, като решаващите доводи са свързани с установяване на действителното задължение по договора за заем и искът е уважен до размера на задължението по каузалната сделка.
Ответникът релевира доводи, че четвъртият въпрос не е свързан с приложение на правото, а се отнася до тълкуване на факт и клауза от договора.
Относно петия въпрос поддържа, че не е разглеждан в първоинстанционното и въззивното производство, касаторът не е правил възражение за недействителност на клауза от договора поради накърняване на добрите нрави, а е поставил въпрос дали е налице начисляване на лихва върху лихва, поради което петият въпрос не е от значение за решаване на спора.
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК от процесуалнолегитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните от страните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е констатирал, че ответникът [фирма], [населено място] е издал на 27.01.2009г. запис на заповед, с който се е задължил безусловно да заплати на [фирма], [населено място] сумата от 335 000 лв. с падеж 01.06.2012г., място на плащане [населено място], [улица], място на издаване [населено място], [улица]. Записът на заповед е авалиран от Б. Б. Б. като физическо лице. Решаващият съдебен състав е приел,че записът на заповед е редовен от външна страна /притежава всички изискуеми по чл. 535 ТЗ реквизити, падеж, уговорен на конкретно определена дата, подписан е от издателя и авалиста/, поради което представлява годно изпълнително основание за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение.
Възражението на ответното дружество за нищожност на записа на заповед поради подписването му от лице без представителна власт е прието за неоснователно поради това, че ценната книга е подписана от Б. Б. Б. в две различни качества – като управител на издателя на записа на заповед [фирма] и в качеството му на физическо лице като авалист.
Изводът за неоснователност на възражението на ответника, че ценната книга не е предявена за плащане, е аргументиран с начина на определяне на падежа – на конкретна дата, поради което не е необходимо предявяване на записа на заповед, за да настъпи изискуемост на вземането по ефекта. Предявяването за плащане има за последица само поставяне на длъжника в забава.
Относно възражението за нищожност на записа на заповед поради липса на предмет, тъй като посочената в него сума в размер 335 000 лв. не е реално предадена на издателя [фирма], въззивният съд е изложил съображения, че записът на заповед е абстрактна сделка, при която основанието за плащане не е елемент от съдържанието и не е условие за действителността на ефекта.
Поради възникналия между страните в хода на исковото производство спор относно наличието на каузални правоотношения, изпълнението на задълженията по които са обезпечени с процесния запис на заповед, въззивната инстанция е обсъдила представените доказателства и е направила извод, че записът на заповед обезпечава изпълнението на задълженията по сключен между страните договор за заем № 001/27.01.2009г., с който ищецът [фирма] е предоставил на [фирма] заем в размер на 55 000 евро за срок от 36 месеца, до 20.01.2012г., с договорени в чл. 3, т. 1 от договора лихви при годишен лихвен процент за съответния период, изчислен въз основа на базов лихвен процент, определен за валутата, в която се предоставя кредита, формиран от лихвен индекс по раздел ІІІ, т.6.2 от ОУ и премия, и надбавка към базовия лихвен процент, а именно: годишният лихвен процент върху редовната главница е в размер на базовия лихвен процент 3 м. ЕURIBOR /2,199/ и надбавка 14,00, т. е. при годишен лихвен процент към датата на договора 16,20 %; при просрочие на главницата – годишен лихвен процент върху общия размер на дълга е в размер на базовия лихвен процент 3 м. ЕURIBOR /2,199/ и надбавка 34,00, т. е. при годишен лихвен процент 36,20 %. Изводът за връзката между записа на заповед и договора за заем № 001/27.01.2009г. е аргументиран и с поетото в чл. 5, ал. 1 задължение за обезпечаване на вземането по договора за заем длъжникът да издаде, а солидарният длъжник /физическото лице Б. Б. Б./ да авалира запис на заповед в полза на кредитора за дължимите по договора главница и лихви съгласно уговорения в чл. 4, ал. 3 от договора падеж.
Решаващият съдебен състав въз основа на РКО от 27.01.2009г.е приел, че ищецът – заемодател е предал на ответника – заемател чрез управителя му Б. Б. Б. в изпълнение на постигната договореност по договор № 001/27.01.2009г. сумата от 55 000 евро, и че на същата дата след получаване на посочената сума в заем заемателят [фирма] е издал процесния запис на заповед, а физическото лице Б. Б. Б. го е авалирал в изпълнение на задължението по чл. 5, ал. 1 от договора за заем. След обсъждане на подписаните между страните анекс № 1/13.08.2009г., анекс № 2/28.12.2009г., РКО от 28.12.2009г. и анекс № 3/12.08.2010г. въззивният съд е установил изменените клаузи за крайния срок за погасяване на кредита, променения погасителен план и предоставянето на сумата 3 311.08 лв. в заем съгласно анекс № 2/28.12.2009г., с който размерът на предоставения заем е изменен от 55 000 евро на 56 693 евро. Приел е, че издаденият запис на заповед от 27.01.2009г.обезпечава единствено договор за заем № 001/27.01.2009г., но не и задължението по договор за заем № 091/13.08.2009г.
Въз основа на заключенията на единичната и тройната съдебно-икономически експертизи въззивната инстанция е приела, че ответното дружество – заемополучател не е изпълнило задължението си за връщане на заетата сума в договорените в погасителните планове срокове и са настъпили условията за обявяване на заема за предсрочно изискуем, като по договор № 001/27.01.2009г. дължимата главница е в размер на 111 056.08 лв., редовната лихва – 27 922.27 лв.и лихвата за просрочие съгласно чл.3.2 от договора – 120 431.68 лв. или общо заемополучателят дължи на заемателя сумата от 259 410.03 лв.
По отношение на спорния между страните въпрос за начина, по който следва да бъде изчислена лихвата /твърда или плаваща лихва/, въззивният съд е обсъдил разпоредбите на чл. 3.1 и чл. 3.2 от договор № 001/27.01.2009г. и е направил извод за индивидуална договореност досежно дължимите лихви, а именно договорен между страните годишен лихвен процент върху редовната главница в размер 16,20 % /базов лихвен процент + надбавка от 14,00 %/ и договорен годишен лихвен процент върху главницата при просрочие в размер 36,20 % /базов лихвен процент + надбавка от 34,00 %/. При наличие на индивидуална договореност на лихвата върху редовната главница и при просрочие съдебният състав е заключил неприложимост на Общите условия в тази част.
Изводът за неоснователност на възражението на въззивника – ответник по иска, че изчислената съгласно чл. 3.2 от договора за заем наказателна лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави, е аргументиран с наказателната й функция, с обстоятелството, че се касае за договорена санкция за установено неточно изпълнение на задължение по договора за заем.
Възражението на въззивника, че договорът за заем не поражда правни последици, тъй като към издаването на записа на заповед, обезпечаващ задължения по този договор, ищецът не е имал лиценз за упражняване на банкова дейност, е прието за неоснователно поради това, че ищцовото дружество не е предоставило на ответното дружество заема като банкова сделка, а като заем по смисъла на ЗЗД, каквито сделки дружеството е имало право да извършва до регистрирането му като финансова институция.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираният от касатора първи правен въпрос е релевантен за спора, но не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС. Посочените в изложението и приложени към касационната жалба решение № 121/01.07.2009г. по т. д. № 55/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 103/24.06.2009г. по т. д. № 717/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение от 09.01.2004г. по гр. д. № 868/2003г. на Варненски АС, ГО не обосновават наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК, тъй като след тяхното постановяване е прието Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ВКС, ОСГТК, с което противоречивите въпроси в заповедното производство са разрешени. Съгласно посоченото Тълкувателно решение, представляващо задължителна за съдилищата съдебна практика, предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК е съществуване на вземането, основано на записа на заповед. В производството по установителния иск ищецът – кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. Ако страните са въвели твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка, с което е издаден записът на заповед, каузалното правоотношение подлежи на изследване, като всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си и които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респективно несъществуването на вземането по записа на заповед. Реалното предаване на сумата по каузалното правоотношение подлежи на изследване, ако са въведени такива твърдения и страните спорят по тях. В конкретния случай във връзка с установяване на договора за заем, за изпълнението на задълженията по който се поддържа издаването на процесния запис на заповед, въззивният съд е изледвал предаването на сумата и въз основа на събраните доказателства е направил извод, че с РКО от 27.01.2009г. ищецът – заемодател е предал на ответника – заемател чрез управителя му Б. Б. Б. в изпълнение на постигната договореност по договор № 001/27.01.2009г. сумата от 55 000 евро и с РКО от 28.12.2009г. – сумата 3 311.08 лв. съгласно анекс № 2/28.12.2009г. към посочения договор за заем.
Вторият правен въпрос е материалноправен и е във връзка с установяване на каузалното правоотношение. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен поради това, че по него е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 108/22.07.2014г. по т. д. № 2418/2013г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 171/21.11.2014г. по т. д. № 2913/2013г. на ВКС, ТК, I т. о. Съгласно постоянната практика на ВКС вземането на основание на ценната книга, независимо от гаранционно – обезпечителния му характер, възниква на датата на издаване на записа на заповед и изискуемостта му настъпва на падежа на ценната книга. Обезпечението може да е дадено на дата преди или след възникване на задължението по каузалното правоотношение, но с оглед установяване съществуването на подлежащо на изпълнение вземане съгласно чл. 418, ал. 3 ГПК, същото следва да е с настъпила изискуемост. В производството по чл. 422 ГПК от значение за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане по запис на заповед би могла да е изискуемостта на задължението на издателя по каузалното правоотношение между него и поемателя, ако записът на заповед е издаден за обезпечение на изпълнението на конкретно задължение по каузално правоотношение, чийто падеж не съвпада с падежа на ценната книга. Поради формираната постоянна практика на ВКС по релевантния правен въпрос, не е налице твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Третият правен въпрос, посочен от касатора, е релевантен за спора, тъй като от него зависи изходът на делото. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен поради това, че същият не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, съгласно която при доказано наличие на каузални отношения между страните, уважаването на иска за установяване съществуването на вземане по ценната книга е в зависимост от това дали длъжникът е погасил задълженията си по каузалното правоотношение, обезпечени със записа на заповед, респективно в какъв размер същите са погасени.
Посоченият от касатора четвърти въпрос е относим към предмета на делото, но е свързан с правилността на въззивното решение, а отговорът му не може да бъде еднозначен за всички дела, тъй като е обусловен от доказателствата по делото, конкретните договорни разпоредби и тяхното тълкуване. Този въпрос е конкретен за делото и оплакването за неправилното му решаване съставлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, а не основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Преценката доколко направените изводи в обжалваното решение при тълкуване на клаузата за наказателна лихва и определяне на нейния размер са правилни и обосновани не може да се осъществи в производството по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по петия въпрос „накърняваща добрите нрави ли е клауза, която уговаря начисляване на 47% лихва върху сбора от главница + договорна лихва + лихва за просрочие, при положение, че не е посочен краен размер и период” по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен. От една страна, въззивният съд не е установил и по делото не са налице данни за сключена между страните в договора за заем № 001/27.01.2009г. договорна клауза за начисляване на наказателна лихва в размер 47% върху сбора от главница, договорна лихва и лихва за просрочие. От друга страна, съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, не е нищожна клаузата за неустойка в търговските договори, уговорена без краен предел или без фиксиран срок за начисляването й. Нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Като е обсъдил договорните клаузи, установил е уговорения размер на наказателната лихва и е приел, че клаузата за наказателна лихва не е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като се касае за договорена санкция за установено неточно изпълнение на задължение по договора за заем с наказателна функция, въззивният съд не е решил въпроса в противоречие с постоянната практика на ВКС.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че след като не са налице твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, то не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени за касационното производство.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 25 от 27.01.2014г. по в. гр. дело № 481/2013г. на Великотърновски апелативен съд, гражданско отделение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.