1
Р Е Ш Е Н И Е
№ 198
гр. София, 17.01.2012 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в открито съдебно заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 814 по описа за 2010г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуалния му представител адв. В. Х. срещу решение от 19.04.2010г. по гр. дело № 1773/2009г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІV-А въззивен състав, с което след отмяна на решение от 16.12.2007г. по гр. дело № 8971/2008г. на Софийски районен съд, 36 състав са отхвърлени предявените от [фирма], [населено място] срещу С. И. Р. и Д. И. И., двамата от [населено място] искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 13, ал. 2 от договора за наем от 18.06.2007г. за сумата 4 498,41 лв. – предплатен наем за м. август 2012г. и сумата 9 000 лв. – платен депозит по чл. 8 от договора и иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 13, ал. 2 от договора за сумата 4 498,41 лв.– левова равностойност на 2 300 евро като неустойка за едностранно прекратяване на договора, и ищецът е осъден да заплати на ответниците сумата 400 лв. – деловодни разноски за въззивната инстанция.
Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение поради това, че съдът не се е произнесъл по спорния за страните въпрос „по инициатива на коя от страните е прекратено наемното правоотношение”, а се е произнесъл по въпрос, с който не е бил сезиран, а именно: налице ли е действащ договор за наем или не. Релевира доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната жалба се поддържа становище, че съдът неправилно и в противоречие с чл. 133, ал. 1, б. „д“ във връзка с чл. 133, ал. 2 ГПК /отм./ квалифицира допуснатите и събрани по делото гласни доказателствени средства като недопустими, както и необосновано и в противоречие със съдебната практика и чл. 228 и сл. ЗЗД е приел наличието на наемно правоотношение въпреки приемо-предавателния протокол за предаване на наетия имот от наемателя на наемодателя. Касаторът моли въззивното решение да бъде обезсилено като недопустимо, евентуално отменено.
Ответниците С. И. Р. и Д. И. И., двамата от [населено място] чрез процесуалния си представител адв. В. С. оспорват касационната жалба и поддържат становище за допустимост на въззивното решение, тъй като съдът се е произнесъл по спорния въпрос относно прекратяване на наемното правоотношение. Релевират доводи за правилност на обжалвания съдебен акт по съображения, подробно изложени в писмен отговор и бележки – ищецът не е провел пълно и главно доказване на фактите, установяващи по безспорен начин основателност на предявените искове; свидетелите и писмените доказдателства установяват прекратяване на договора от страна на ищеца – наемател поради негови финансови затруднения; установено е, че в наетото помещение са останали хладилни витрини – собственост на контрагенти на ищцовото дружество. Поддържат становище, че съгласно чл. 13, ал. 1 от договора имат право да задържат внесената като депозит сума по чл. 8 и внесената последна наемна вноска като обезщетение за предсрочно прекратяване на договора. Ответниците молят касационната жалба да бъде оставена без уважение и претендират присъждане на направените разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, доводите на страните и правилността на въззивното решение, приема следното:
Въззивният съд е приел, че по силата на сключен между страните на 18.06.2007г. договор за наем ответниците са предоставили на ищеца за временно и възмездно ползване кафе-аператив, находящо се в [населено място], УПИ ІІІ-2434, кв. 276, вх. Б, Студентски град. Уговореният срок на действие на договора е пет години, считано от 01.09.2007г., а размерът на месечния наем – 2 300 евро. По делото е установено, че при подписване на договора е внесен депозит – обезпечение в размер 9 000 лв., а с две квитанции от 01.09.2007г. са платени суми в размер 2 300 евро – наем за м. септември 2007г. и 2 300 евро – наем за м. август 2012г. съгласно договора. Въззивната инстанция е приела за безспорни обстоятелствата, че на 05.11.2007г. е сменена бравата на входната врата на наемния обект и че на 07.11.2007г. страните са подписали приемо-предавателен протокол за обекта, който само индицира евентуално прекратяване на договора за наем, но не го доказва по категоричен начин.
Поради сключването на договора за наем в писмена форма и на основание чл. 133, ал. 1, б. „д” ГПК /отм./ решаващият съдебен състав не е кредитирал свидетелските показания относно намеренията на контрагентите, инициативата и начина на прекратяване на договора. Въззивният съд е изложил съображения, че връщането на предплатения наем, платения депозит и заплащането на неустойка са обусловени от прекратяване на договора по реда на чл. 12, ал. 4, а именно от наемодателя чрез едностранно тримесечно предизвестие, отправено след изтичане на първите 36 месеца от действие на договора, и тъй като прекратяване на наемния договор на посоченото основание не е доказано, а относно депозита не е доказано плащане на дължимите суми за електрическа енергия и вода в размер 689,87 лв., е направен извод за неоснователност на предявените искове. Според СГС не е установено прекратяване на наемното правоотношение и на останалите договорни основания по чл. 12.
Доводът за недопустимост на въззивното решение поради това, че съдът не се е произнесъл по спорния за страните въпрос „по инициатива на коя от страните е прекратено наемното правоотношение”, а се е произнесъл по въпрос, с който не е бил сезиран, а именно: налице ли е действащ договор за наем или не, е неоснователен. Въззивната инстанция е разгледала предявените искове, обсъдила е твърдените факти и обстоятелства, но е посочила неправилна правна квалификация на иска за връщане на авансово платения наем поради прекратяване на договора – вместо по чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД неправилно е определила иска по чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 13, ал. 2 от договора.
С определение № 390 от 15.06.2011г. по по настоящото т. дело № 814/2010г. на ВКС, ТК, Второ отделение въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправен въпрос относно приложението на чл. 133, ал. 1, б. „д” във връзка с чл. 133, ал. 2 ГПК /отм./: допустими ли са свидетелски показания за установяване прекратяването на писмен договор за наем, причините и инициативата за прекратяване на наемното правоотношение.
Този въпрос е решен в противоречие с постоянната съдебна практика, обективирана в решение № 155/13.10.2010г. по т. дело № 1113/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която забраната за установяване на договори, в които страната, която иска свидетелите, е участвала, както и за тяхното изменяване или отменяване, със свидетелски показания по чл. 133, ал. 1, б. „д” ГПК /отм./, аналогичен чл. 164, ал. 1, т. 5 ГПК, досежно формалните договори, сключени в писмена форма, може да бъде преодоляна, ако страните изразят съгласие свидетелите да бъдат допуснати за посочените обстоятелства съобразно чл. 133, ал. 2 ГПК /отм./, аналогичен чл. 164, ал. 2 ГПК. Причините и инициативата за прекратяване на наемното правоотношение са обстоятелства, които не попадат в ограничението на чл. 133, ал. 1 ГПК, и могат да бъдат установявани със свидетелски показания. В конкретния случай свидетелите са поискани от ответниците по иска – ответници и по касационната жалба. Ищецът /касатор в настоящото производство/ първоначално е изразил становище, че свидетели не следва да се допускат, тъй като прекратяването на договора ще бъде установено с „преписките, в които се съдържат показания на свидетели”, но впоследствие е направил искане за допускане на гласни доказателства и в писмените защити пред първоинстанционния и въззивния съд се е позовал на свидетелските показания. В противоречие с практиката на ВКС решаващият съдебен състав е приел, че свидетелските показания относно начина на прекратяване на договора, намеренията на контрагентите, причината и инициативата за прекратяване на наемното правоотношение са недопустими.
Видно от показанията на разпитаните две групи свидетели, наемателят е имал намерение да ползва имота за караоке-клуб, за което е следвало да бъде направен ремонт с поставяне на шумоизолация и с оглед необходимостта от ремонт част от движимите вещи са били изнесени от наемателя. Поради финансови затруднения ищците са искали наемодателят да поеме част от разходите за шумоизолацията, но съгласие не е постигнато. На 05.11.2007г. наемодателите сменили бравата на имота, а на 07.11.2007г. наемателят върнал държането на обекта на наемодателите. Изводът на въззивната инстанция, че подписаният на 07.11.2007г. между страните приемо-предавателен протокол за обекта само индицира евентуално прекратяване на договора за наем, но не го доказва по категоричен начин, е необоснован. Анализът на съдържанието на протокола сочи, че страните са извършили обстоен оглед на имота при връщането му от наемателя на наемодателите и уреждане на последиците от прекратяване на договора за наем – състоянието на имота , кои помещения следва да бъдат възстановени във вида, в който са били предоставени, кои движими вещи на наемателя остават временно на съхранение при наемодателя, посочени са показанията на електромера и водомерите. Логичният извод, който следва да се направи въз основа на събраните по делото в двете съдебни производства писмени и гласни доказателства, обсъдени в тяхната взаимна връзка, е прекратяване на договора за наем между страните по взаимно съгласие на основание чл. 12, т. 2 от договора.
При прекратяване на договора на 07.11.2007г. по взаимно съгласие авансово платеният наем за м. август 2012г. в размер 2 300 евро, респективно левовата равностойност 4 498,41 лв. подлежи на връщане на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД поради отпадане на основанието.
По отношение на внесения депозит в размер 9 000 лв. – в разпоредбата на чл. 8 от договора страните са уговорили, че при прекратяване на договора, независимо от основанието, депозитната вноска може да се ползва от наемодателя за заплащане на неплатените консумативни разходи по ползване на наетия имот, които наемателят е направил по време на действието на наемния договор, включително тези, за които съобщенията ще се получат след напускането на имота от наемателя, както и за виновно причинени от наемателя вреди върху наетия имот при ползуването или напускането му, неустойки и др. Доказателствената тежест за установяване размера на консумативните разходи и причинените щети върху имота, констатирани в приемо-предавателния протокол, се носи от ответниците – наемодатели, а тежестта за доказване на плащането на съответните суми – от ищеца – наемател. По делото е установено, че дължимата сума от наемателя за консумативи /ел. енергия и вода/ е 689,87 лв., която следва да бъде приспадната от внесения депозит, тъй като ищецът не е доказал, че е извършил плащане. Възражение за прихващане на стойността на причинените щети не е направено от ответниците, поради което не са събирани доказателства за установяване на техния размер. Следователно ответниците дължат връщане на част от платения депозит, а именно сумата 8 310,13 лв. Възражението на ответниците за задържане на внесения депозит на основание чл. 13, ал. 1 от договора за наем е неоснователно, поради това, че наемният договор не е прекратен едностранно от наемателя, а прекратяването е по взаимно съгласие на основание чл. 12, т. 2 от договора.
Съгласно разпоредбата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. За да бъде ангажирана отговорността на ответниците на основание цитираната законова разпоредба, е необходимо да са налице следните предпоставки: да съществува задължение; това задължение да не е изпълнено; неустойката да е уговорена между страните по договора. В конкретния случай уговорената в чл. 13, ал. 2 от договора неустойка, дължима от наемодателя, е за едностранно прекратяване на договора от страна на последния. Поради прекратяването на наемния договор по взаимно съгласие предявеният иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД е неоснователен. С оглед съвпадане на крайния резултат относно тази искова претенция въззивното решение в частта по иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД следва да бъде оставено в сила.
Предвид изложените съображения въззивното решение е неправилно в частта по иска за връщане на сумата 4 498,41 лв. – предплатен наем за м. август 2012г. и плащане на сумата 8 310,13 лв. –внесен депозит, поради което в посочената част следва да бъде отменено и вместо това ответниците да бъдат осъдени да заплатят посочените суми заедно със законната лихва върху тях, считано от датата на предявяване на исковата молба – 29.02.2008г. до окончателното им плащане. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответниците дължат на ищеца сумата 848,79 лв. – разноски за съдебните производства съобразно уважената част от исковите претенции. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответниците имат право на разноски съразмерно на отхвърлената част от исковете, т. е. ищеца дължи на ответниците разноски в размер 467,17 лв. Поради това, че с въззивното решение ищецът е осъден да заплати на ответниците разноски в размер 400 лв., с настоящото решение следва да се присъдят още 67,17 лв.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение от 19.04.2010г. по гр. дело № 1773/2009г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІV-А въззивен състав в частта, с която са отхвърлени предявените от [фирма], [населено място] срещу С. И. Р. и Д. И. И., двамата от [населено място] искове, единият квалифициран с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 13, ал. 2 от договора за наем от 18.06.2007г. за сумата 4 498,41 лв. – предплатен наем за м. август 2012г., и за сумата 8 310,13 лв. – платен депозит по чл. 8 от договора за наем поради прекратяването му и вместо това постановява:
ОСЪЖДА С. И. Р. от [населено място], [улица][жилищен адрес] и Д. И. И. от [населено място],[жк][жилищен адрес] да заплатят на [фирма], [населено място], [улица] на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД сумата 4 498,41 лв. /четири хиляди четиристотин деветдесет и осем лева и четиридесет и една стотинки/ – предплатен наем за м. август 2012г. поради отпадане на основанието – прекратяване на договора за наем, и на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 8 от договора за наем сумата 8 310,13 лв. /осем хиляди триста и десет лева и тринадесет стотинки/ – платен депозит – обезпечение, заедно със законната лихва върху двете суми, считано от 29.02.2008г. до окончателното им плащане, и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 848,79 лв. /осемстотин четиридесет и осем лева и седемдесет и девет стотинки/ – разноски за съдебното производство.
ОСТАВЯ В СИЛА решение от 19.04.2010г. по гр. дело № 1773/2009г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІV-А въззивен състав в останалата част.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на С. И. Р. и Д. И. И., двамата от [населено място] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 67,17 лв. /шестдесет и седем лева и седемнадесет стотинки/ – разноски за съдебното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.