5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 616
гр. С., 03.10..2011 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. И.
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1173 по описа за 2010г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца К. И. В. от [населено място] чрез процесуален представител адв. Б. Б. срещу решение от 24.06.2010г. по в. гр. дело № 12992/2009г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-г въззивен състав, с което е потвърдено решението от 19.02.2009г. по гр. дело № 11769/2008г. на Софийски районен съд, 67 състав в обжалваната му част, с която са отхвърлени предявените от К. И. В. срещу [фирма], [населено място] искове с правно основание чл. 244, ал. 7 ТЗ за разликата над присъдените 4 235,42 лв. до предявените 21 946,74 лв. – възнаграждение по договор за управление от 11.08.2006г. на [фирма] за цялата 2006г. и за сумата 2 250 лв. – възнаграждение по същия договор за периода 01.01.2008г. – 14.02.2008г. като неоснователни.
Касаторът прави оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК- въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: въпросът „може ли съдът да излиза извън рамките на действителната воля на страните, отразена изрично в разпоредбите на сключен между тях договор” е решен в противоречие с Тълкувателно решение № 9/1964г., ВС, ОСГК; поради липса на формирана практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК въпросите за приложението на чл. 244, ал. 7 ТЗ са във връзка с точното прилагане на закона и развитието на правото – какъв е характерът на договора за възлагане на управление на дружеството на изпълнителен член на съвет на директорите; възможно ли е договаряне на резултантно възнаграждение по него като процент от настъпил резултат, дали това уговорено твърдо възнаграждение може да бъде променяно въз основа на други принципи, напр. прослужено време през съответния период; в какво съотношение се намират реализираният положителен резултат с прослуженото време от страна на изпълнителния член на съвета на директорите през съответен период; в какво съотношение се намират този вид договори с трудовите договори и какви специфики очертават едни спрямо други; приложими ли са разпоредбите за предварително изпълнение на чл. 242 ГПК по отношение на този вид договори, доколкото уговорените възнаграждения и обезщетения представляват такива за работа.
Ответникът [фирма], [населено място] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и инвокираните доводи за допускане на касационно обжалване, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Въззивният съд е констатирал, че при брутен размер преди облагането с корпоративен данък на печалбата на ответното дружество за 2006г. 1 157 000 лв., годишният размер на възнаграждението по договора за възлагане на управление възлиза на 28 925 лв. за цялата 2006г. За да приеме, че дължимото на ищеца възнаграждение за 2006г. е общо в размер 11 213,68 лв., от които авансово са платени 6 978,26 лв., решаващият съдебен състав е изложил съображения, че възнаграждението се следва за периода, през който ищецът е изпълнявал функцията изпълнителен директор за 2006г., а именно за периода от 11.08.2006г. до 31.12.2006г.
Относно претендираното възнаграждение за 2008г. в размер 2 250 лв. е направен извод, че същото не се дължи, тъй като договорът за управление е прекратен на 11.12.2007г. по чл. 24.5 от договора с решение на съвета на директорите на [фирма] от същата дата, с което пълномощието на ответника спрямо ищеца е оттеглено, избран е нов изпълнителен директор, който по изричната воля на членовете на съвета на директорите поема функциите по представителство на дружеството от същата дата, като ищецът е освободен от задължението си по договора по чл. 2 да изпълнява функциите на изпълнителен директор. Изложени са съображения, че вписването на промяната в представителната власт на изпълнителния директор на дружеството съобразно чл. 235, ал. 5 ТЗ има оповестително действие за третите лица, но не и конститутивно действие. Поради това, че договорът за управление между страните е приключил на 11.12.2007г., възнаграждение за 2008г. на ищеца не се дължи, но се дължи присъденото обезщетение за предсрочно прекратяване на петгодишния договор в размер на 6-месечното му брутно възнаграждение за предходната година – 2006г.
Д., че въпросът „може ли съдът да излиза извън рамките на действителната воля на страните, отразена изрично в разпоредбите на сключен между тях договор” е решен в противоречие с практиката на ВКС и ВС, обективирана в Тълкувателно решение № 9/1964г., ВС, ОСГК, е неоснователен. Посоченият въпрос е свързан с приложението на чл. 20 ЗЗД с оглед изясняване волята на страните досежно уговореното в чл. 16 от договора за възлагане на управлението на търговско дружество годишно мениджърско възнаграждение в размер 2,5 % от годишната печалба на дружеството преди облагането с корпоративен данък и начина на плащане на възнаграждението по чл. 17 от договора. Когато клаузите на сделката са неясни или недвусмислени, налагащи да бъде издирена истинската, действителната обща воля на съконтрахентите, решаващият съд следва да приложи общото тълкувателно правило на чл. 20 ЗЗД, като тълкува отделните уговорки във връзка една с друга и ги схваща в смисъла, който произтича от целия договор, но като допълващ фактор трябва да отчете и съпостави и свързаните със сключването на договора факти. В настоящия случай въззивната инстанция е обсъдила договорните клаузи и е отчела останалите обстоятелства /датата на сключване на договора и периода, през който ищецът е управлявал търговското дружество/ в съотвествие с практиката на ВС и ВКС.
Неоснователен е и доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Приложението на чл. 244, ал. 7 ТЗ е в зависимост от конкретните уговорки в договора за възлагане на управление и от установените факти по делото. По въпроса за характера на договора за възлагане на управление на дружеството на изпълнителен член на съвет на директорите е налице трайноустановена съдебна практика, съгласно която договорът за възлагане на управление е вид договор за поръчка, която не се налага да бъде променяна. Въпросите „възможно ли е договаряне на резултантно възнаграждение по договора за възлагане на управление като процент от настъпил резултат; дали това уговорено твърдо възнаграждение може да бъде променяно въз основа на други принципи, напр. прослужено време през съответния период; в какво съотношение се намират реализираният положителен резултат с прослуженото време от страна на изпълнителния член на съвета на директорите през съответен период” не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като техният отговор зависи от конкретните договорни клаузи и твърдените от страните и доказани по делото факти и обстоятелства. Въпросът „дали са приложими разпоредбите за предварително изпълнение на чл. 242 ГПК по отношение на договора за възлагане на управление, доколкото уговорените възнаграждения и обезщетения представляват такива за работа” не е релевантен за материалния спор, а е относим към допуснатото предварително изпълнение на решението на първоинстанционния съд.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд. С оглед изхода на делото направените от касатора разноски за производството по касационната жалба остават в негова тежест. Разноски на ответника не се дължат, тъй като такива не са направени в настоящото производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 24.06.2010г. по в. гр. дело № 12992/2009г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-г въззивен състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.