6
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 266/2010 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 377
гр.София, 08.06.2011 година
В. касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на пети октомври две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. И.
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) Л. И.
търговско дело под № 266/2010 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решението на Софийски апелативен съд, постановено на 07.01.2010 год. по гр.дело № 2632/2009 год. С това решение апелативният съд е оставил в сила първоинстанционното решение на Софийски градски съд, І-12 състав № 2277/20.05.2009 год. по гр.дело № 4255/2008 год., с което е уважен предявеният от К. ван З., постоянно пребиваващ в Република България на адрес [населено място], [улица], частичен иск по чл.79, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.425 и чл.420 ТЗ и е осъден ответника-касатор да заплати сумата 7 500 щ.долара /като част от сумата 200 000 щ.д./, приета за съхранение по откритата на името на ищеца банкова сметка № [ЕГН], ведно със законната лихва и съответните съдебни разноски.
В касационната жалба се правят подробни оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че съдът не е обсъдил в цялост събраните доказателства, неправилно е преценил фактите по делото, което е довело до погрешни крайни изводи досежно спорните правоотношения. Наведени са доводи, че в хипотезата на валидно сключен договор за паричен влог под условие в полза на трето лице, както е приел въззивния съд, неясният произход на вложената сума и поставеното условие от вложителя СДВР правят бенефициера неопределен, което е в противоречие с нормата на чл.22 ЗЗД. Погрешен според касатора се явява и извода, че неправомерно ответникът е превел сумата по влога на А. Б. АД, А., тъй като това е извършено въз основа на определение на СГС от 12.10.2000 год.
В допълнително изложение към касационната жалба касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Поддържа, че апелативният съд се е произнесъл по редица материалноправни въпроси, обусловили изхода на делото, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и са свързани с характера на договора за паричен влог по чл.421 ТЗ и в частност-този под условие и в полза на трето лице, уреден в чл.425 ТЗ. Излага становище,че по формулираните въпроси не му е известна съдебна практика. Позовава се на приложени към жалбата шест броя решения на различни състави на ВКС, постановени по реда на отменения ГПК: р. по гр.дело № 359/2001 год. на V г.о.; р. по т.дело № 106/2008 год. на ІІ т.о.; р. по т.дело № 41/2005 год. на І т.о.; р. по т.дело № 898/2003 год. на І т.о.; р. по гр.дело № 1020/1971 год. на ІІ г.о. и р. по т.дело № 337/2008 год. на І т.о.
Ответникът по касационната жалба К. ван З. изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а по същество направените оплаквания са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и провери данните по делото, намира че жалбата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва от ВКС с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК при съобразяване с указанията, дадени в ТР № 1/2009 год.на ОСГКТК на ВКС.
С обжалваното решение въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното осъдително решение, с което е уважен предявеният от К. ван З. частичен иск и е осъдена [фирма] да заплати сумата 7 500 щ.д./като част от сумата 200 000 щ.д./. По делото е безспорно установено, че с кредитно авизо № 889597/21.08.1998 год., издадено от [фирма] е заверена сметка № [ЕГН] на името на ищеца със сумата 200 000 щ.д., внесена от І-во РПУ на СДВР с писмо № 15860/21.08.1998 год. Видно от съдържанието на писмото процесната сума е била иззета от ищеца и внесена от СДВР на негово име с изрични указания, които банката е приела безусловно, а именно: да съхранява сумата под особен режим до изясняване на произхода й, като движение по сметката е допустимо единствено и само с прокурорско или съдебно разпореждане. Сумата е заведена в банката по задбалансова сметка, по която се отчитат приетите за съхранение чужди финансови активи. Не се спори, че с влязла в сила присъда по н.о.х.д.№ 1014/2000 год. на СРС ищецът признат за невинен и е бил оправдан по повдигнатото му обвинение по чл.251 НК, като с определение от 04.03.2003 год. /потвърдено от СГС с определение от 09.05.2005 год. по в.н.о.х.д.№ 4282/2004 год./ съдът е разпоредил да се върне на К. ван З. иззетата от него във връзка с повдигнатото обвинение сума, внесена на негово име в ответната банка. Няма спор, че преди постановяване на оправдателната присъда, на 20.10.2000 год. с мемориален ордер [фирма] е превела сумата от 200 000 щ.д. в полза на A. A. B. N.V., А., Х., като след превода процесната банкова сметка е останала с нулево салдо. По делото липсват доказателства, че преди извършване на превода банката е уведомила СДВР или титуляра на сметката за искането на А., която не е участвувала като граждански ищец в наказателното производство по н.о.х.д.№ 1014/2000 год. на СРС. При тези фактически данни с обжалваното решение апелативният съд е приел, че между страните по делото са възникнали облигационни правоотношения по валидно сключен договор, съдържащ характеристиките по чл.425 ТЗ – паричен влог, направен от СДВР в полза на трето лице, като ответникът е приел условията на вложителя, в т.ч. и относно ползуващото се от влога лице К. ван З., от когото е иззета вложената сума. Прието е също, че с оглед данните по делото, право на разпореждане със сумата по сметката има само титуляра при наличие на посочените от вложителя условия. Направен е решаващият извод, че след сбъдване на условието по смисъла на чл.425 ТЗ /с постановяване на оправдателна присъда по отношение на ищеца по образуваното срещу него наказателно дело и съответно разпореждане на наказателния съд за връщане на иззетата от него сума/, за банката-влогоприемател е възникнало задължение за предаване на вложената парична сума на К. ван З. в качеството му на трето ползуващо се от договора за влог лице, при което положение предявеният частичен иск за реално изпълнение се явява основателен. Посочено е още, че извършеното от ответника плащане на лице, различно от влогодателя и от третото лице овластено да получи сумата е ненадлежно по смисъла на чл.75 ЗЗД не освобождава банката от задължението й към бенефициера – ищец по делото.
С оглед на изложеното поставеният от касатора в т.1 от изложението му материалноправен въпрос дали писмената форма е условие за валидност на договора за паричен банков влог и в частност този под условие и в полза на трето лице по чл.425 ТЗ е релевантен за спора. По отношение на така поставения въпрос, обаче, не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Поначало договорът предвиден в чл.425 ТЗ има общите характеристики на договора за паричен банков влог по чл.421 ТЗ. Спецификата в случая е, че бенефициерът придобива правото-предмет на договора при настъпване на предвиденото условие. Този договор също е едностранен, реален и възмезден. Както и при паричния влог банката издава на влогодателя платежен документ за внесената сума – чл.422, ал.1 ТЗ. Този документ може да има различна форма /влогова книжка, удостоверение, вносна бележка и др./. Следователно, според действуващата нормативна уредба писмената форма е условие за действителност на договора и има важно доказателствено значение. Това произтича от разпоредбите на чл.293, ал.1 във вр. с чл.422 ТЗ предвид въведените с приложимата към момента на гледане на делото Наредба № 3/1992 год./отм./ на БНБ, унифицирани стандарти за платежните документи, които задължително се прилагат от всички банки на територията на страната /чл.5 от Наредбата/. Видно от данните по делото, приемайки вложената валута, банката е издала на вносителя съответен писмен документ-кредитно авизо, съдържащо необходимите реквизити – № на сметката, размера на сумата, вида на валутата, името на вносителя и на третото ползуващо се лице, както и подписите на съответните служители на банката /счетоводител и контрольор/, които не са оспорени от ответника. В тази връзка е спазена необходимата писмена форма, обосновала извода на САС за валидност на сключения договор. В случая съдът е приложил точно материалния закон, цитираните правни норми са достатъчно ясни и не се нуждаят от тълкуване, а касаторът не доказва наличието на противоречива съдебна практика по приложението им. Неправилно е позоваването на разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Точното приложение на закона по смисъла на цитирания текст е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика, каквито данни по делото липсват. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществения правен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, какъвто не е настоящия случай.
Обобщени поставените в т.3 и т.4 от изложението въпроси се свеждат до следното: възможна ли е промяна на третото лице при банков влог при условията на чл.425 ТЗ, ако се установи, че парите по влога принадлежат на друго лице и има ли право то да се разпорежда със сумата по влога или се изисква съгласието на вложителя. Така формулираните въпроси са фактически и са ирелевантни за изхода на спора, тъй като поначало собствеността на вложените средства е без значение. Съгласно чл.3, ал.1 от Наредба № 3/1992 год./отм./ на БНБ, плащане от банковите сметки може да става само по нареждане или с предварително съгласие на титуляра до размера или при условията, поставени от титуляра на сметката или от лицето, откриващо сметката в полза на трето лице-титуляр. В случая волята на вносителя е сумата да постъпи по сметка на К. ван З., ограничавайки правото на титуляра да се разпорежда със средствата до представяне на съответно разрешение от прокуратурата или съда. Никой друг не може да се разпорежда с тези средства, нито може да придобие правото-предмет на този договор, в който смисъл са и изводите на апелативния съд. Затова при смърт на бенефициера или ако условието не се сбъдне /не настъпи/, вложените пари се връщат на влогодателя – чл.425 ТЗ. Ето защо, с оглед данните по делото и предвид цитираните разпоредби, апелативният съд е приел, че превеждайки вложените от СДВР 200 000 щ.д. от сметката на ищеца по сметка на А. Б.-А., ответникът неправомерно се е разпоредил с процесната сума в полза на лице, което е чуждо на договорното правоотношение и дори не е конституирано като страна по образуваното срещу ищеца н.о.х.д.№ 1014/2000 год. на СРС.
По поставения в т.2 от изложението въпрос относно приложението на презумпцията, въведена в чл.301 ТЗ е налице постоянна практика на ВКС, изразена в р. по т.дело № 380/2009 год. І т.о., р. по т.дело № 593/2009 год. на ІІ т.о., р. по т.дело № 991/2009 год. на ІІ т.о., р. по т.дело № 588/2010 год. на ІІ т.о., р. по т.дело № 416/2010 год. на І т.о. и др., постановени по реда на чл.290 от новия Г.. С обжалваното въззивно решение в съответствие с постоянната практика на ВКС, апелативният съд е приел, че действията на банковите служители по сключването на процесния договор за паричен влог обвързват валидно ответника и пораждат за него съответните права и задължения след като не се е противопоставил веднага след узнаването. Нещо повече, банката не само е приела депозираната сума при условията, определени от вложителя, но видно от последващите действия е извършила и плащания от откритата при нея банкова сметка. С оглед на изложеното, липсва твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а приложените решения на ВКС по гр.дело № 359/2001 год. на V г.о., по т.дело № 106/2008 год. на ІІ т.о., по т.дело № 41/2005 год. на І т.о., по т.дело № 898/2003 год. на ІІ т.о. в случая са неотносими, тъй като са постановени при действието на отменения ГПК от 1952 год. Неотносимо е и представеното р. по гр.дело № 1020/1971 год. на ВКС-ІІ г.о., тъй като с оглед специалната уредба на договора за влог под условие и в полза на трето лице, съдържаща се в раздел първи от глава двадесет и девета на Търговския закон, общите норми на чл.22 и чл.250 и сл.ЗЗД относно договора за влог и договор в полза на трето лице, не намират приложение.
По изложените съображения и на основание чл.280, ал.1 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд, гражданска колегия, 1 състав, постановено на 07.01.2010 год. по гр.дело № 2632/2009 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: