О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.83
София, 07.02.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи януари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ И.
Е. В.
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Лидия И.
ч. т. дело № 4 581/2013 г.
Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба от И. Т. Т. от [населено място], Н. Я. К. и С. И. Т., двамата от [населено място], чрез процесуалния им представител адв. К. Г. от АК [населено място], срещу определение № 2 143 от 01.10.2013 г. по ч. гр. дело № 3 529/2013 г. на Софийски апелативен съд. Със същото след частична отмяна на определение от 07.06.2013 г. по гр. д. № 6 651/2012 г. на СГС, ГК, І отделение се оставя без уважение молбата на жалбоподателите за присъждане на разноски в размер на 3 308,82 лв. и са осъдени да заплатят на [фирма] [населено място] сумата от 2 400 лв. – съдебни разноски по делото.
По съображения, изложени в частната касационна жалба, се иска отмяна на въззивното определение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК (съдържащо се в частната жалба) са наведени доводи за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Ответникът по частната жалба – [фирма] [населено място] е изразил становище за неоснователността на постъпилата частна жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение преди да се произнесе по основателността на искането за допускане на касационно обжалване, констатира следното:
Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, насочена е към подлежащ на обжалване съдебен акт, но въпреки процесуалната й редовност, не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Производството по гр. д. № 6 651/2012 г. пред Софийски градски съд е образувано по иск с правно основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД, предявен от И. Т. Т., Н. Я. К. и С. И. Т. против [фирма] [населено място]. В съдебно заседание на 09.04.2013 г. ищецът е заявил, че процесният недвижим имот е освободен от ответното дружество и към него момент не е в негово владение, поради което с определение № 6 982/11.04.2013 г. съдът е прекратил производството по делото, поради липса на правен интерес от заявената претенция. По делото са постъпили молби от ищците и ответника за допълване на постановения съдебен акт в частта за разноските. С определение от 07.06.2013 г. по реда на чл. 248 ГПК дружеството е осъдено на осн. чл. 78, ал. 1 да заплати на частните жалбоподатели разноски в размер на 3 308,82 лв., а неговата молба за изменение на определението относно разноските, е оставена без уважение.
По частна жалба на банката, с определение № 2 143 от 01.10.2013 г. по ч. гр. дело № 3 529/2013 г. (предмет на настоящото производство) Софийският апелативен съд частично е отменил първоинстанционното определение и е оставил без уважение молбата на жалбоподателите за присъждане на разноски в размер на 3 308,82 лв. като на основание чл. 78, ал. 4 ГПК са осъдени да заплатят на [фирма] [населено място] сумата от 2 400 лв. – съдебни разноски по делото.
Съгласно разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК, за да бъде допуснато определението на въззивен съд до касационно обжалване е необходимо да са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят не е посочил конкретно въпроси, който той смята, че са от съществено значение за изхода на делото. Твърди, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. От данните по делото е видно, че най – общо това е въпросът: виновен ли е ответникът за предявяване на иска ?
Отговорността за разноски е право на едната страна да иска от другата да плати направените от нея разноски, ако постановения съдебен акт е в нейна полза. И тъй като отговорността е обективна дължат се реално направените разноски. Съгласно чл. 78, ал. 4 от ГПК ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото и по приложението на посочената норма е налице постоянна и непротиворечива практика на Върховен касационен съд.
Съгласно ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС условие за допускане на обжалваното определение до касационен контрол е наличието на материалноправен или процесуален въпрос, който е разрешен от въззивния съд и чието разрешение е свързано с приложението на съответна правна норма, а не с оглед възприетата от съда фактическа обстановка по делото или преценката на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност, предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК.
Видно от данните по делото, въпросът обусловил решаващите изводи за въззивния съд за постановяване на обжалваното определение, е свързан с поведението на ответника за предявяване на иска с правно основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД. По делото са представени две съобщения за прекратяване на наемния договор от всяка една от страните. Спорен е въпросът дало ли е ответното дружество повод за завеждане на делото за връщане на наетата вещ. Макар и относим към присъждането на дължимите съдебните разноски, така поставеният въпрос е фактически, тъй като отговорът му е изцяло в зависимост от установените факти и събраните доказателства по конкретното дело. В случая, преценявайки събраните доказателства апелативният съд е приел, че не се установява поведение на ответника предизвикало завеждане на делото, поради което на основание чл. 78, ал. 4 ГПК той има право на разноски при прекратяването му. В тази връзка направените оплаквания за неправилност на обжалваното определение представляват отменителни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване, с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. Извършената от съда преценка на фактическия и доказателствения материал е относима единствено към конкретен спор и касае правилността на постановения съдебен акт.
Въз основа на гореизложеното, настоящият съдебен състав приема, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на Софийски апелативен съд. В отговора на частната жалба е направено искане за присъждане на съдебни разноски в размер на 1 200 лв., представляващи заплатения адвокатски хонорар за защитата в настоящото производство, който следва се редуцира до сумата 464 лв. в съответствие с чл. 7, ал. 1, т. 7 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г., уреждаща размера на адвокатските възнаграждения в производствата по частни жалби и да се присъди в полза на ответника по частната касационна жалба, съгласно чл. 81 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2 143 от 01.10.2013 г. по ч. гр. дело № 3 529/2013 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА И. Т. Т., с постоянен адрес [населено място], Н. Я. К. и С. И. Т., двамата с постояннен адрес [населено място] да заплатят на „Т. банк” АД [населено място], с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] общо сумата 464 лв. (четиристотин шестдесет и четири лева), представляващи съдебни разноски за настоящото производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: