5
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 16/2012 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№472
гр.София, 01.07.2013 година
В. касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на петнадесети октомври две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ И.
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ И.
търговско дело под № 16/2012 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗД [фирма], [населено място] срещу решението на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 2 състав № 1176/06.07.2011 год., постановено по гр.дело № 877/2010 год. С това решение въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 4067/30.07.2010 год. по гр.дело № 248/2009 год. в частта му, с която е отхвърлен предявеният от ищеца-касатор срещу Б. Ц. Г. от [населено място] иск по чл.213 КЗ за разликата над присъдените 10 242,17 лева, представляващи неизплатени лизингови вноски по договор за лизинг № 906/06.02.2007 год. до предявения размер от 33 576,46 лева, както и обективно съединения иск по чл.86, ал.1 ЗЗД за мораторна лихва от 1 405,96 лева за забавено плащане на посочената главница, която претенция има акцесорен характер и е изцяло в зависимост от изхода на спора досежно главницата.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че лизингополучателят дължи пълния размер на вноските по лизинговия договор, които ищецът-застраховател е изплатил на лизингодателя по сключения между тях договор за застраховка „Финансов риск”, в резултат на което се е суброгирал в правата му срещу неизправния лизингополучател. Навеждат се доводи, че погрешно в обжалваното решение е прието, че се дължат сумите само по лизинговите вноски с настъпил падеж, тъй като застрахователят има интерес да изплати предсрочно застрахователно обезщетение до края на лизинговия период, защото в този случай отпада отговорността за заплащане на лихви за забава по лизинговия договор. Намаляването на размера на дълга също обуславя интерес от срока за плащането му.
Като основание за допускане на касационно обжалване касаторът сочи чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Изразява становище, че съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно: „има ли интерес застрахователят по имуществена застраховка, който е застраховал риска от неплащане на лизинговите вноски от страна на лизингополучателя, да заплати обезщетение на застрахования лизингодател за всички дължими вноски до края на лизинговия период, независимо дали е настъпил падежа им и обуславя ли това плащане право да претендира цялата сума от лизингополучателя”. Навежда доводи за противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС, позовавайки се на приложените към жалбата р.№ 143/17.12.2009 год. по т.дело № 77/2009 год. на ВКС, ТК-ІІ т.о.; р.№ 773/15.07.2002 год. по гр.дело № 1534/2001 год. на ВКС, V г.о./постановено по реда на отменения ГПК/ и р. от 03.11.2010 год. по ф.дело № 99/2010 год. на Софийски апелативен съд, за което липсват данни, че е влязло в законна сила.
Ответникът по касационната жалба Б. Ц. Г. от [населено място] не ангажира становище в законоустановения срок.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид направените оплаквания и след проверка на данните по делото констатира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК при спазване на указанията, дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение на СГС в частта, с която е отхвърлен предявеният иск по чл.213 КЗ за разликата над присъдените 10 242,17 лева, представляващи неизплатени от ответника лизингови вноски по договор за лизинг от 06.02.2007 год., сключен с лизингодателя [фирма] до предявения размер от 33 576,46 лева, както и претенцията за мораторна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД, която има акцесорен характер. По делото е безспорно установено, че с рамков договор № 31/20.12.2007 год. и застрахователна полица към него сключен със ЗД [фирма] лизингодателят е застраховал финансовите загуби от неплащане на лизинговите вноски с настъпил падеж по договора си с ответника /чл.21.1 и чл.21.5 от застрахователния договор/. Безспорно е също, че на 17.09.2008 год. застрахователят е изплатил на застрахования застрахователно обезщетение в размер на дължимите вноски за целия лизингов период, и суброгирайки се в правата му претендира възстановяването на заплатената сума от лизингополучателя по лизинговия договор. В лизинговия договор от 06.02.2007 год. е предвидено, че уговорената цена ще се изплаща на 60 месечни вноски в продължение на 5 години, като последната изравнителна вноска се дължи на 15.01.2012 год. При тези фактически данни, за да отхвърли иска в обжалвания размер съдът е приел, че отговорността на лизингополучателя-ответник към суброгиралия се в правата на лизингодателя застраховател-ищец по предявения иск по чл.213 КЗ не включва лизинговите вноски с ненастъпил падеж, независимо от факта, че застрахователят е изплатил на застрахования лизингодател обезщетението за целия лизингов период на договора. В тази връзка са наведени доводи, че извършеното плащане по застрахователния договор на сумите по вноските с ненастъпил падеж е било преждевременно, тъй като задължение на застрахователя е да заплаща обезщетение само при настъпило застрахователно събитие, което според чл.21.1. е налице 30 дни от датата на падежа на съответната вноска съгласно погасителния план приложен към договора за лизинг.
При тези фактически данни макар и неясно формулиран от касатора релевантният за изхода на делото материалноправен въпрос се свежда до обема на отговорността на ответника по иска по чл.213 КЗ към застрахователя суброгирал се в правата на застрахования към причинителя на вредата. По отношение на този въпрос, обаче, не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Безспорна и трайноустановена е съдебната практика, че по силата на закона след плащане на застрахователно обезщетение правата на застрахования срещу третото лице преминават върху застрахователя, който упражнява правата на застрахования, в които е встъпил от свое собствено име. В тази връзка обхватът на суброгационното п раво зависи от една страна от размера на застрахователното обезщетение, което застрахователят е платил на застрахования, а от друга страна от размера на обезщетението, което третото лице дължи на застрахования. Константна е и съдебната практика по въпроса, че суброгирайки се в правата на застрахования застрахователят не може да има повече права от самия застрахован. Ето защо, третото лице не може да бъде задължено да плати на застрахователя повече отколкото дължи на застрахования. В конкретния случай, встъпвайки в правата на лизингодателя застрахователят не може да претендира от лизингополучателя заплащането на лизингови вноски с ненастъпил падеж съгласно приетия погасителен план, тъй като вземането по тях все още не е изискуемо. Нещо повече, дори в застрахователния договор по застраховка „финансов риск”, сключен между застрахователя и лизингодателя изрично е посочено, че застрахователно събитие е налице в случай, че лизингополучателят не изпълни задължението си за плащане на дадена вноска след изтичането на 30 дни от датата на падежа на съответната вноска, съгласно погасителния план приложен към договора за лизинг. Отговорите дадени в обжалваното решение са в съответствие със закона и константната съдебна практика.
Неоснователно е позоваването на касатора на разпоредбата на чл.74 ЗЗД, която в случая не намира приложение. Суброгационното право на застрахователя срещу третото лице не е същинско регресно право. То се отличава съществено от общото регресно право уредено в чл.74 ЗЗД, което възниква само тогава, когато е налице неизпълнение на чуждо задължение. Съгласно цитирания текст този, който е изпълнил едно чуждо задължение, като е имал правен интерес да стори това, встъпва в правата на кредитора. При правото по чл.213 КЗ, обаче, застрахователят не изпълнява чуждо задължение, а собственото си задължение, произтичащо от застрахователния договор. В тази връзка решенията по т.дело № 77/2009 год. на ВКС, ТК-ІІ т.о. и по гр.дело № 1534/2001 год. на ВКС-V г.о., на които се позовава касатора, са неотносими, тъй като касаят приложението на чл.74 ЗЗД. Що се отнася до решението на САС по ф.дело № 99/2010 год. липсват данни, че същото е влязло в законна сила, а и не представлява задължителна съдебна практика по смисъла на т.2 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Не е налице и твърдяното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Точното прилагане на закона по смисъла на цитираната разпоредба е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика по поставения правен въпрос, който е предмет на настоящото дело, каквито данни в случая липсват. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществения правен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването на неясни правни норми, какъвто не е настоящия случай.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 2 състав № 1176/06.07.2011 год., постановено по гр.дело № 877/2010 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/