1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 346
гр. София, 09.05.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на осми май през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ И.
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева ч. т. дело № 1566 по описа за 2013г.
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ищцата Л. И. Л. от [населено място] чрезпроцесуален представител адв. И. Д. И. срещу определение № 3780 от 21.12.2012г. по ч. гр. дело № 3718/2012г. на Пловдивски окръжен съд, Гражданско отделение, V състав, с което е потвърдено определение № 13715 от 05.11.2012г. по гр. дело № 2937/2012г. на Пловдивски районен съд, Х. състав, с което е прекратено производството по делото, образувано по предявения от Л. И. Л. /погрешно посочено Д./ от [населено място] срещу Национална агенция по приходите, [населено място] отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК поради неговата недопустимост.
Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на въззивното определение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Допускането на касационно обжалване на съдебния акт е обосновано с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1/ Постановеното от горестоящия съд определение по частна жалба срещу определение за прекратяване на делото задължително ли е за долустоящия съд или всеки съдия има право на самостоятелна преценка относно допустимостта на исковата молба без да е обвързан от определението на горестоящия съд;
2/ Има ли право едно лице, позоваващо се на изтекла погасителна давност за плащане на имуществена санкция, наложена му като административно наказание, да предяви иск за установяване на съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това.
Ответникът Национална агенция за приходите, [населено място] не изразява становище по частната касационна жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и релевираните доводи, приема следното:
Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едноседмичен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
За да потвърди определението на първоинстанционния съд, с което е прекратено производството по иска на Л. И. Д. от [населено място] срещу Национална агенция по приходите, [населено място] за признаване за установено, че ищцата не дължи сумата 15 000 лв., представляваща имуществена санкция, наложена с наказателно постановление № С-756/05.11.1999г., тъй като вземането на държавата е погасено по давност, въззивният съд е приел, че същият е недопустим поради наличието на специална регламентация, която дерогира приложението на ГПК. Изложени са съображения, че наказателното постановление представлява индивидуален административен акт, поради което пътят на защита е по чл. 266 ДОПК, съгласно която разпоредба действията на публичния изпълнител могат да се обжалват от длъжника или от третото задължено лице пред директора на компетентната териториална дирекция чрез публичния изпълнител, който ги е извършил, в 7-дневен срок от извършване на действието, ако лицето е присъствало или е било уведомено за извършването му, а в останалите случаи – от деня на съобщението. Изводът за недопустимост на предявения отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК е аргументиран с правната уредба на условията и реда за събиране на публичните държавни вземания в дял IV на ДОПК. Въззивният съд е приел, че компетентен да отговаря на оплакванията на жалбоподателя е директорът на съответната териториална дирекция на НАП, чрез публичния изпълнител, чрез възражение за изтекла давност пред него, като съгласно чл. 268, ал. 1 ДОПК неговото решение подлежи на обжалване пред административния съд по местонахождението на компетентната териториална дирекция.
Относно оплакванията на частния жалбоподател, че първоинстанционният съд е следвало да разгледа установителния иск, тъй като определение № 3028/12.10.2012г. по ч. гр. дело № 2439/2012г. на Пловдивски окръжен съд, с което въззивната инстанция е отменила предходно определение на Пловдивски районен съд за прекратяване на производството, е задължително за първоинстанционния съд, въззивният съд е изложил съображения за тяхната неоснователност. Този извод е аргументиран с правото и задължението на всеки съдия да извърши самостоятелна проверка на допустимостта и редовността на исковата молба, без да се смята обвързан от извършените действия на административния ръководител или от действия, извършени от друг съдебен състав.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от който зависи изходът на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал. 1 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от частния жалбоподател твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По първия процесуалноправен въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалвания въззивен съдебен акт е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
В случая отговорът на първия процесуалноправен въпрос, формулиран от касатора, е в съответствие с практиката на ВКС, според която съгласно чл. 278, ал. 3 ГПК, постановеното определение по частната жалба е задължително за долустоящия съд, но служебно задължение на всеки съд е да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи допустимостта на предявения иск и редовността на исковата молба. Основното съображение на първоинстанционния съд за прекратяване на производството поради недопустимост на иска е наличието на специална регламентация, която дерогира приложението на ГПК. Допустимостта на иска и редовността на исковата молба са абсолютни процесуални предпоставки, за които съдът следи служебно, поради което като е извършил отново проверка за тях, първоинсатнционният съд не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС.
По втория посочен правен въпрос твърдяното от частния жалбоподател основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице, тъй като е формирана трайноустановена съдебна практика, съгласно която след като е налице предвиден в ДОПК специален ред за защита на правата на длъжника срещу незаконосъобразно принудително изпълнение на публично държавно вземане, недопустимо е тези права да се защитават чрез предявяване на отрицателен установителен иск за недължимост на наложената с наказателно постановление санкция поради погасяване на вземането по давност. Действащият ДОПК предвижда два способа за приложение на давността – единият е под формата на възражение от страна на задълженото лице, при инициирано от кредитора производство, а другият – под формата на искане по чл. 173 ДОПК. И в двата случая, като резултат, решаващ за изискуемостта и изпълняемостта на вземането, е наличието на изтекла или неизтекла погасителна давност, т. е. наличието на изпълняемо право. Съгласно чл. 173 ДОПК публичните вземания, които са погасени по давност, се отписват. Исканията и доводите следва да бъдат направени пред публичния изпълнител и при евентуален отказ за предприемане на действия по отписването им той може да бъде обжалван по реда на чл. 266 ДОПК. В случай, че направените искания и доводи по чл. 173 ДОПК не бъдат уважени, длъжникът може да защити правата си в производство пред административния съд, образувано по реда на чл. 268 ДОПК. В конкретния случай има образувано изпълнително производство при публичен изпълнител в ТД при НАП – П. и за ищцата е съществувала възможност да защити правата си по предвидения в ДОПК специален ред, който дерогира действието на общия ред.
По изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице сочените в частната касационна жалба основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3780 от 21.12.2012г. по ч. гр. дело № 3718/2012г. на Пловдивски окръжен съд, Гражданско отделение, V състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.