5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 595
гр. София, 03.07.2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и шести юни през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева ч. т. дело № 252 по описа за 2012г.
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. М. Н. срещу определение № 279 от 20.01.2012г. по ч. т. дело № 89/2012г. на Варненски окръжен съд, Търговско отделение, 3 състав, с което е потвърдено определение № 4559 от 18.11.2011г. по гр. дело № 17326/2010г. на Варненски районен съд, 25 състав, с което е прекратено производството по делото.
Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на въззивното определение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Допускането на касационно обжалване на съдебния акт е обосновано с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК – въззивният съд е решил процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: дали определената правна квалификация в доклада на съда по чл. 146 ГПК, приет от страните без възражения, е обвързваща при произнасянето му с крайния акт; промяната на квалификацията на иска води ли до промяна в съдържанието на доклада в цялата му част съобразно изискването по чл. 146 ГПК и следва ли в тази връзка съдът да даде указания на ищеца за отстраняване нередовности по иска. Частният жалбоподател се позовава на противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 27/08.03.2010г. по т. дело № 521/2009г. на ВКС, и поддържа становище, че релевантният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както с оглед навременното привеждане поведението на страните в съответствие с очертания предмет на делото и организиране на защитата им, така и с оглед процесуална икономия и спазване на принципа на служебното начало в частта за съдействие на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна.
Ответникът М. В. Т. от [населено място] не изразява становище по частната касационна жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и релевираните доводи, приема следното:
Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едноседмичен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
В обстоятелствената част на исковата молба ищецът [фирма] е изложил твърдения, че на 06.12.2000г. около 16.00ч. в [населено място] ответникът М. В. Т. при управление на товарен автомобил, собственост на [фирма], в пияно състояние е причинил ПТП, в резултат на което пешеходката С. М. Б. е претърпяла имуществени и неимуществени вреди. Ищецът в качеството си на застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомибилистите“ за водача на товарния автомобил, причинил процесното ПТП, заплатил обезщетение на пострадалата за неимуществени вреди в размер 6 000 лв., лихва за забава в размер 3 758,70 лв. за периода от датата на деликта 06.12.2000г. до датата на изпълнение 13.09.2005г. и 881 лв. – неолихвяема сума, които суми не са му възстановени от причинителя на ПТП. В петитума на исковата молба е направено искане съдът да приеме за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата общо в размер 10 639,70 лв, от която 6 000 лв. – платено обезщетение за неимуществени вреди, 3 758,70 лв. – обезщетение за забавено плащане и 881 лв. – неолихвяема сума, както и законната лихва върху 6 000 лв., считано от датата на плащане 13.09.2005г. до датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в размер 3 920 лв. Ищецът моли да бъде осъден ответникът да му заплати законната лихва върху сумата 6 000 лв. от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното плащане на сумата, както и направените разноски, включително и юрисконсултско възнаграждение.
В проектодоклада по чл. 140 ГПК и доклада по чл. 146 ГПК първоинстанционният съд е приел, че е предявен пряк иск по чл. 226 КЗ от застрахователя срещу деликвента за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер 10 639,70 лв, от която 6 000 лв. – изплатено обезщетение за неимуществени вреди, определени с влязло в сила решение, 3 758,70 лв. – обезщетение за забавено плащане и 881 лв. – неолихвяема сума, както и мораторна лихва върху 6 000 лв., считано от датата на плащане 13.09.2005г. от застрахователя до датата на депозиране на заявленишето за издаване на заповед за изпълнение в размер 3 920 лв., заедно с направените съдебно-деловодни разноски включително адвокатско възнаграждение.
В първоинстанционния съдебен акт, с който е отменено определението от 19.10.2011г. за даване ход на устните състезания и е прекратено производството по делото, Варненски районен съд е определил правното основание на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 226, ал. 1 КЗ за горепосочените суми. Производството по делото е прекратено поради недопустимост на иска, тъй като липсва една от абсолютните процесуални предпоставки, а именно заповед за изпълнение на парично задължение, с оглед нейното обезсилване с определение от 27.12.2010г. по ч. гр. дело № 13610/2010г. на Варненски районен съд, което е потвърдено с определение № 627/17.02-2011г. на Варненски окръжен съд.
В частната жалба срещу първоинстанционното определение ищецът е инвокирал доводи за неправилност на извода за недопустимост на иска, като е изложил съображения, че установителният иск е допустим, тъй като е предявен в указания от заповедния съд срок – на 08.11.2011г., видно от обратната разписка, поради което обезсилването на заповедта за изпълнение не рефлектира върху производството по установителния иск. Частният жалбоподател поддържа становище, че съставът по заповедното производство е следвало служебно да приложи изпратения до Районен съд Варна установителен иск, в титула на който изрично е указан и номера на частното гражданско дело, по което е издадена заповедта за изпълнение.
Въззивният съд е приел, че предявеният иск е установителен по чл. 422, ал. 1 ГПК и поради влизане в сила на определението, с което е обезсилена издадената заповед за изпълнение, е направил извод за недопустимост на иска и прекратяване на производството.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на делото и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.
Предвид инвокираните от частния жалбоподател доводи и данните по делото процесуалноправните въпроси „дали определената правна квалификация в доклада на съда по чл. 146 ГПК, приет от страните без възражения, е обвързваща при произнасянето му с крайния акт; промяната на квалификацията на иска води ли до промяна в съдържанието на доклада в цялата му част съобразно изискването по чл. 146 ГПК” не е релевантен, тъй като тези въпроси не са поставени в частната жалба като основание за проверка при обжалването на определението за прекратяване на исковото производство, не е правено искане за нов доклад при различна квалификация на иска, различна от чл. 422 ГПК, поради което и в мотивите на обжалваното определение такъв порок на първоинстанционното определение не е обсъждан, поради което и не може да се приеме, че това са обуславящи изхода на делото процесуалноправни въпроси. Спорният въпрос във въззивното производство е бил единствено дали са налице предпоставки за прекратяване на производството по предявения установителен иск, а не какъв иск е бил предявен – дали осъдителен или установителен.
От друга страна, въз основа на обстоятелствената част и петитума на исковата молба, както и на твърденията и оплакванията в частната жалба на ищцовата страна, следва да се приеме, че предявените от застрахователното дружество срещу делинквента искове са установителни, предявени на основание чл. 422 ГПК, предвид издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Налице е постоянна практика на ВКС по въпроса за допустимостта на установителния иск по чл. 422 ГПК, съгласно която, за да бъде допустим искът по чл. 422 ГПК, е необходимо наличието на следните процесуални предпоставки: 1/ издадена заповед за изпълнение; 2/ подадено в двуседмичен срок от връчването на заповедта от длъжника възражение по чл. 414 ГПК; 3/ спазване на срока за предявяване на установителния иск за съществуване на вземането по чл. 415, ал. 1 ГПК. Когато заповедта за изпълнение е обезсилена поради непредставяне на доказателства за предявяване на установителния иск на основание чл. 415, ал. 2 ГПК, липсва правен интерес и искът по чл. 422 ГПК се явява недопустим.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице твърдените от частния жалбоподател предпоставки за допускане на касационно обжалване на определението на Варненски окръжен съд.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 279 от 20.01.2012г. по ч. т. дело № 89/2012г. на Варненски окръжен съд, Търговско отделение, 3 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: