3
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 127/2011 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 338
гр.София, 04.05.2012 година
В. касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на двадесет и втори ноември две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 127/2011 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], подадена чрез процесуалния му представител адвокат Кр.М. от АК-В. срещу решението на Добричкия окръжен съд № 124/04.10.2010 год., постановено по в.т.дело № 134/2010 год. С това решение въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение на Добричкия районен съд № 32/15.05.2010 год. по гр.дело № 2154/2008 год. в отхвърлителната му част, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от ищеца-касатор срещу [фирма], [населено място] иск по чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 176,19 лева – обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане през периода от 19.11. до 05.12.2006 год. на дължимо възнаграждение от 32 013,94 лева по сключен договор за изработка от 09.04.2002 год., както и сумата 3 960,01 лева – обезщетение за забавено плащане за периода от 05.12.2006 год. до 28.07.2008 год. на сумата 16 678,28 лева, представляваща остатък от дължимото възнаграждение по същия договор. В частта му относно уважения евентуален иск за неустойка за забавено плащане първоинстанционното решение е влязло законна сила като необжалвано.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се доводи, че в нарушение на разпоредбата на чл.86, ал.1 ЗЗД двете съдебни инстанции са приели, че при изрично уговорена в договора неустойка за забавено плащане изправният кредитор не може да претендира като обезщетение предвидената в закона мораторна лихва за същото неизпълнение дори ако надхвърля по размер неустойката, която му е присъдена.
В допълнително изложение към касационната жалба касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Поддържа, че съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно: Има ли право кредиторът да претендира обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва, предвидено в чл.86, ал.1 ЗЗД при изрично уговорена неустойка за неизпълнение на парично задължение по същия договор. Твърди, че по този въпрос е налице противоречива съдебна практика, позовавайки се на приложеното към жалбата решение на Софийски апелативен съд № Т-482/29.10.2010 год. по гр.дело № 281/2010 год., за което липсват данни, че е влязло в сила.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място] не ангажира становище по допустимостта за касационно обжалване и основателността на направените оплаквания.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и след проверка на данните по делото намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК при спазване на указанията, дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГКТК на ВКС.
Видно от данните по делото с обжалваното решение въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният иск по чл.86, ал.1 ЗЗД. По делото е безспорно установено, че ответникът е изплатил със забава дължимото възнаграждение по сключения с ищеца договор за изработка от 09.04.2002 год. Безспорно е също, че в чл.21 от този договор страните са предвидили, че при забавено изпълнение ответникът-изпълнител дължи неустойка в размер на 0,2% на ден върху неизпълнението, но не повече от 3%. При тези фактически данни, уважавайки евентуалния иск по чл.92, ал.1 ЗЗД, съдът е направил решаващия извод, че при наличие на изрична клауза за договорна мораторна неустойка, кредиторът не може да претендира предвидената в чл.86, ал.1 ЗЗД мораторна лихва за забавено плащане по същия договор.
При тези фактически данни поставеният от касатора материалноправен въпрос има ли право кредиторът да претендира обезщетение за забавено плащане по чл.86, ал.1 ЗЗД при наличие на изрично уговорена договорна мораторна неустойка е релевантен за изхода на спора. По отношение на този въпрос, обаче, не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Постоянна и непротиворечива е съдебната практика по въпроса, че нормата на чл.86, ал.1 ЗЗД има диспозитивен характер и страните по договора са свободни да уговарят заместване на мораторната лихва с мораторна неустойка и да определят нейния размер. Когато, обаче, страните са договорили мораторна неустойка за забавено плащане вместо предвидената от закона мораторна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД, при неизпълнение на парично задължение те имат право да претендират само неустойката. Законната лихва се дължи само, ако страните не са предвидили друго, тъй като в противен случай това би представлявало едностранно изменение на сключения договор, съдържащ изричната уговорка за отклонение от правилото на чл.86, ал.1 ЗЗД. Постановеното в този смисъл въззивно решение е в съответствие с посочената константна съдебна практика. По отношение забавеното изпълнение на парично задължение разпоредбите на чл.86 и чл.92 ЗЗД не се намират в съотношение на обща към специална. Чл.86 ЗЗД се прилага тогава, когато страните не са уговорили друго. Според действуващата нормативна уредба недопустимо е само кумулирането на неустойка за забавено плащане и обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД, тъй като по този начин се дублират санкции за едно и също неизпълнение. Що се отнася до приложеното към жалбата решение на Софийски апелативен съд, същото не обосновава наличието на противоречива съдебна практика по поставения правен въпрос, защото липсват данни, че това решение е влязло в законна сила.
Неоснователно е позоваването на касатора на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като съгласно ТР № 1/2009 год. на ОСГКТК на ВКС точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика по поставения правен въпрос, каквито данни в случая липсват. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществения правен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, какъвто не е настоящия случай.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Добричкия окръжен съд № 124/04.10.2010 год., постановено по в.т.дело № 134/2010 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ