1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 825
гр. София, 08.11.2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на петнадесети октомври през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1234 по описа за 2011г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника И. Т. Т., действащ лично и като [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. И. А. И. срещу решение № 868 от 30.05.2011г. по в. гр. дело № 546/2010г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав, с което след частична отмяна на решение № 30 от 23.04.2010г. по т. дело № 1843/2008г. И. Т. Т. лично и като [фирма], [населено място] е осъден да заплати на В. К. К. от [населено място] на основание чл. 505, ал. 1 във връзка с чл. 506, ал. 1, т. 1 и 2 ТЗ сумата от 60 000 лв., представляваща част от сумата 120 000 лв. по запис на заповед от 23.05.2007г., ведно със законната лихва от 26.08.2008г. до окончателното й плащане, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 8 700 лв. – обезщетение за забава за периода от 25.08.2007г. до 26.08.2008г. и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 6 454 лв. – разноски по делото.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Съгласно императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1/ Дължи ли се плащане по запис на заповед, издаден като гаранция за изпълнение на договорни задължения, в случай, че всички задължения по договора са изплатени; 2/ Дължи ли се плащане по запис на заповед, издаден като гаранция по договор при положение, че посочената в него сума не е предавана на издателя; 3/ Трябва ли съдът да мотивира решението, с което приема наличие на задължение по запис на заповед, издаден като гаранция по договор; 4/ Въпросът за необходимостта от обсъждане на събраните по делото доказателства. В касационната жалба се поддържа и основанието на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, без да се сочат конкретни решения, в които релевантните правни въпроси са решени по друг начин, както и се твърди, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът В. К. К. от [населено място] чрез процесуален представител адв. Н. К. оспорва касационната жалба и прави възражения за нейната недопустимост поради това, че не отговаря на изискванията на чл. 280 и следващите от ГПК, евентуално за липса на твърдените от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване, тъй като не е посочено на коя от трите разпоредби на чл. 280, ал. 1 ГПК се основава касационната жалба, нито е посочена практика на ВКС. Претендира присъждане на направените разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Въззизвният съд е приел, че процесният запис на заповед съдържа необходимите реквизити съгласно разпоредбата на чл. 535 ТЗ – И. Т. Т. лично и като [фирма] неотменимо, безусловно, без протест и разноски и не на заповед се е задължил да заплати на В. К. К. сумата 120 000 лв., с падеж 24.08.2007г., място на плащане [населено място], [улица]. Решаващият съдебен състав е констатирал, че на 24.08.2007г. ценната книга е предявена на издателя за плащане. По отношение на оспорването на автентичнността на подписа за предявяване на записа на заповед е направен извод за неговото преклудиране поради несвоевременното му заявяване, извън срока за отговор на исковата молба, към която е бил приложен записът на заповед.
С оглед противопоставените от ответника по иска лични възражения, основани на каузалните отношения с кредитора, въззивният съд е приел, че между страните са възникнали каузални правоотношения по договор за съвместна дейност, по който финансовото обезпечаване на сумите, необходими за закупуване на стоки се е осигурявало от [фирма], в което дружество В. К. е съдружник, а И. Т. е следвало да осигурява наличността на стоките, транспортните средства, персонала и други, както и правоотношения във връзка с пълномощно, с което В. К., действащ като управител на [фирма], е упълномощил ответника по иска да представлява дружеството. Предвид наличието на каузални правоотношения между страните, въззивната инстанция е стигнала до извода, че са налице предпоставките на чл. 505, ал. 1 във връзка с чл. 506, ал. 1 ТЗ ответникът по иска да заплати на ищеца претендираната частична сума в размер 60 000 лв. по процесния запис на заповед.
Искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е уважен за периода на забавата, считано от деня, следващ посочения в записа на заповед падеж, т. е. от 25.08.2007г. до датата на предявяване на исковата молба – 26.08.2008г.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за решаване на възникналия между страните спор – предмет на иска, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Неоснователен е доводът на касатора, че първите два въпроса, а именно „дължи ли се плащане по запис на заповед, издаден като гаранция за изпълнение на договорни задължения, в случай, че всички задължения по договора са изплатени“ и „дължи ли се плащане по запис на заповед, издаден като гаранция по договор при положение, че посочената в него сума не е предавана на издателя“ са решени в противоречие с практиката на ВКС. Формираната по реда на чл. 290 ГПК постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 149/05.11.2010г. по т. дело № 49/2010г. на ВКС, ТК, І т. о., и решение № 195/30.11.2009г. по т. дело № 299/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 103/24.06.2009г. по т. дело № 717/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 141/08.03.2010г. по т. дело № 798/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 121/01.07.2009г. по т. дело № 55/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и други, е в смисъл, че при възникнал между страните спор относно връзката между записа на заповед и каузалното правоотношение като причина за издаването му кредиторът трябва да установи съществуването на вземането, пораждането на задължението и неговия размер, а длъжникът – да изчерпи и докаже своите лични възражения. Независимо от абстрактния характер на сделката, записът на заповед се издава заради конкретни отношения между издателя и лицето, в чиято полза се поема задължението за заплащане на определена сума. При възникнал между страните спор, всяка от тях следва да докаже твърдените от нея факти и обстоятелства, от които извлича изгодни за себе си правни последици. Предметът на доказване по иска по чл. 505 ТЗ във връзка със задължение по запис на заповед следва да се изведе от естеството на възражението на длъжника като защитно средство срещу твърдяната материалноправна незаконосъобразност на съответния документ. В настоящия случай ответникът по иска е възразил, че е подписал записа на заповед с оглед възникнали правоотношения между него, [фирма], в което дружество В. К. е съдружник, и [фирма], чийто едноличен собственик на капитала е ищецът, във връзка с извършвани доставки на стока в хипермаркети „К.“. В отговора на исковата молба и в хода на производство ответникът – касатор в настоящото производство поддържа становище, че всички суми, които е получавал, са от [фирма] и [фирма] и към момента на предявяване на иска двете дружества са получили от ответника по иска повече от 165 000 лв. При така изложените твърдения и възражения, след като по делото е установено наличието на каузално правоотношение, във връзка с което е издаден процесният запис на заповед, ответникът по иска носи доказателствената тежест за установяване на извършеното плащане. В конкретния случай касаторът не е доказал плащане на процесната сума. Вътрешните правоотношения между В. К., [фирма] и [фирма] са без значение за настоящия спор. Като е приела наличието на каузални правоотношения между страните и неустановяване на плащане на задължението от издателя на записа на заповед, въззивната инстанция не се е отклонила от постоянната практика на ВКС.
Останалите процесуалноправни въпроси, посочени от касатора, а именно „трябва ли съдът да мотивира решението, с което приема наличие на задължение по запис на заповед, издаден като гаранция по договор“ и въпросът за необходимостта от обсъждане на събранитге по делото доказателства са разрешени в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Постановление № 7/27.12.1965г., Пленум на ВС и Постановление № 1/10.11.1985г., Пленум на ВС, съгласно която съдът следва да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за доказателствена тежест правнорелевантни факти, като при постановяване на решението си трябва да изложи мотиви като обсъди всички доказателства и доводи на страните съгласно чл. 188, ал. 1 и 2 ГПК /отм./, сега чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, въз основа на които да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимия материален закон. В случая въззивният съд е решил делото като е съобразил разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК относно разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса, обсъдил е в тяхната взаимна връзка събраните доказателства, както и релевираните своевременно и по предвидения в ГПК ред факти, обстоятелства, възражения и доводи на страните, като по този начин е изпълнил задълженията си по чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, спазвайки постоянната практика на ВКС.
Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Критерият за допускане на касационно обжалване на основание посочената правна норма се отнася до хипотезата, когато материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода на спора е решаван противоречиво от съдилищата. Разпоредбата визира влезли в сила противоречиви решения по идентичен материалноправен или процесуалноправен въпрос на различни съдилища, включително и на отделни състави на ВКС. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК касаторът следва да посочи противоречивата съдебна практика на различните съдилища, което не е направено, поради което е достатъчно основание да се приеме липса на твърдяната предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Доводът на касатора, че релевантните правни въпроси са от значение за точното прилагане на закона, също е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В настоящия случай хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по посочените от касатора и решени от въззивната инстанция правни въпроси е формирана постоянна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна и с която решаващият съдебен състав се е съобразил.
Останалите оплаквания в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към нея представляват касационни основания по смисъла на чл. 281 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат, но същият трябва да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 500 лв. – направени разноски за касационното производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 868 от 30.05.2011г. по в. гр. дело № 546/2010г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав.
ОСЪЖДА И. Т. Т., действащ лично и като [фирма], [населено място], [улица], вх. Б, ет. 7, ап. 2 да заплати на В. К. К. от [населено място], [жк], [жилищен адрес] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 500 лв. /петстотин лева/ – направени разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.