1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 354
гр. София, 13.06.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на тринадесети май през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 3430 по описа за 2013г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Т. Х. Я. срещу решение № 120 от 29.04.2013г. по т. дело № 126/2013г. на Апелативен съд В., търговско отделение, с което след отмяна на решение № 193 от 10.12.2012г. по т. дело № 265/2012г. на Шуменски окръжен съд е отхвърлен като неоснователен предявеният от [фирма], [населено място] против Община [населено място] иск за заплащане на сумата 126 682,13 лв. – неустойка за забава на плащанията съгласно чл. 6.3. р. VІ от сключен на 25.06.2008г. договор за сметосъбиране, и [фирма], [населено място] е осъдено да заплати на Община [населено място] сумата 7 096 лв. – направени разноски за двете съдебни производства.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът в писмено изложение поддържа становище за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК:
1. „Е ли една и съща съотносимост между събрани доказателства по делото и факти на правна уреденост в закона, са различна фактическа основа по два различни правни резултата като следваща инстанция е ли преобсъжда приети за установени обстоятелства без новооткрити и новопостъпили факти по новосъбрани доказателства на възникнало различие, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право или само правоприлагането, респ. точното прилагане на закона към вече установената фактическа основа?”
2. „Съществен материалноправен въпрос в настоящото производство е за реда относно документалната обоснованост на стопанска операция и приемане на работа, като въззивният съд може ли да правораздава чрез подмяна правоприложимост на закон и неговата сила, с договорна част, която има противоречие с повелителните законови правила и е прокламирана за нищожна по силата на чл. 45 ЗОП, вр. чл. 26, ал. 4 ЗЗД?”
3. „Е ли при противоречие между договорна клауза и повелително правило на закона се прилага договорната клауза? Може ли с договорна клауза за несчетоводна форма на протокол да се подменя и/или предпоставя законово уредено обществено отношение, с ефект на негова невалидност, досежно да не се приема документална обоснованост на регистрирана за пръв път стопанска операция чрез първ. сч. док. „фактура”, с реквизитно изпълнена дата, съгл. чл. 6, ал. 1, т. 1 и чл. 7, ал. 4 ЗСч, и отчитане на стопанска операция по утвърдени условия и ред от министъра на финансите за документиране, съгл. чл. 7, ал. 6 ЗСч вр. с чл. 163в ЗДДС и на реда по чл. 26, ал. 4 ЗЗД? Може ли да се приема документална обоснованост за пръв път регистрирана стопанска операция, извън датата на първ. сч. док. „фактура”, респ. това да е датата на вторичния регистър, съгл. чл. 6, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗСч?”
Ответникът [община], [населено място] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и релевираните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в изложението се съдържат доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК.
Въззивният съд е приел, че между страните е възникнало правоотношение по договор за събиране на сметосъбирането, по който ответникът по иска [община] е възложител , а ищецът [фирма] – изпълнител на работата по сметосъбиране и извозване на твърди битови отпадъци на територията на 7 населени места в общината. Анализирайки договорните клаузи /р. І, т. 1.2, р. ІІ, т. 2.5, 2.6 и 2.7/, решаващият съдебен състав е установил, че уговореният срок за заплащане на възнаграждението е 14-дневен след приемане на изработеното от възложителя, а приемането на изработеното е следвало да се извършва с протоколи, подписани от представители на двете страни до 5-то число на следващия месец. Уговорената неустойка в р. VІ, т. 6.3 от договора е за забава, съответно на услугата от изпълнителя или на възнаграждението от възложителя, в размер 0,2% на ден от стойността на договора за всеки просрочен ден, но не повече от 5%. Въззивната инстанция е констатирала, че работата е приета, но няма съставени двустранни протоколи, както и че ищецът е съставял фактури с дата последния ден на съответния месец, за които няма данни кога са връчвани на възложителя, а единствено кога са постъпили в счетоводството му. По делото е установено, че плащането по всяка фактура е постъпвало при ищеца в 14-дневен срок от осчетоводяването при ответника с изключение на фактура № 372/31.07.2011г., плащането по която е постъпило по-късно поради промяна сметката на ищеца.
Въззивната инстанция се е аргументирала и с характеристиката на фактурата като частен свидетелстващ документ, който не се ползва с формална доказателствена сила, поради което установяването на датата при нейното оспорване може да се извършва с всички допустими доказателствени средства, каквито са отбелязванията в протоколите по чл. 117, ал. 4, т. 4 ЗДДС и счетоводните записвания при ответника. Поради това, че посочената във фактурите дата е датата на съставянето им от ищеца, като не е посочена дата на приемане от ответника, а осчетоводяването им при ответната страна е с по-късна дата от тяхното издаване, въззивният съд е заключил, че доказателствената тежест за установяване кога фактурите са предадени на ответника е на ищеца, но същият не е ангажирал доказателства за установяване на тези релевантни обстоятелства.
За да отхвърли като неоснователен иска за заплащане на неустойка за забавено плащане на възнаграждението, решаващият съдебен състав въз основа на изяснената след обсъждане на събраните по делото доказателства фактическа обстановка е приел, че ищецът не е доказал забавено изпълнение на задължението за плащане на дължимото възнаграждение. Изложил е съображения, че липсата на двустранно съставени приемо-предавателни протоколи за приемане на работата, в които да се посочат забележки относно нейните обем и качество не лишава страните от възможност да докажат приемането и предаването. Поради това, че ищецът не е доказал кога е предал работата, а задължението за плащане на възнаграждението е в 14-дневен срок от приемането й, въззивният съд е направил извод, че приемането на работата от страна на ответника – възложител е осъществено чрез осчетоводяване на фактурите от него, от когато е започнал да тече 14-дневния срок за плащане.
Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи.
Първият, посочен от касатора въпрос, се отнася до правомощията на въззивната инстанция съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК при проверка на правилността на първоинстанционното решение. Този процесуалноправен въпрос е релевантен за спора, тъй като е обусловил направените в обжалвания съдебен акт изводи и е от значение за изхода на делото. Съгласно посочената правна норма задължението на въззивния съд за служебно произнасяне се отнася за валидността на първоинстанционното решение и за допустимостта му в обжалваните му части. По отношение на преценката за неговата правилност съдът е ограничен от посочените във въззивната жалба основания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма или когато следи за защита на интереса на определени частноправни субекти. Извън тези две хипотези при решаване на делото по същество въззивната инстанция проверява законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални действия на първоинстанционния съд и обосноваността само на посочените негови фактически констатации. В този смисъл е задължителната съдебна практика, формирана по реда на чл. 290 ГПК в множество решения на ВКС и в приетото след постановяване на обжалваното решение Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. В мотивите на посоченото Тълкувателно решение е възприето разбирането, че ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят до установяване на фактическата страна на спора и до ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При направени във въззивната жалба оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/ въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми.
В настоящия случай въззивният съд, съобразявайки се с постоянната практика на ВКС, с оглед направените във въззивната жалба оплаквания за необоснованост на първоинстанционното решение и липса на доказателства за релевантните факти и обстоятелства относно приемане на работата и на фактурите, в рамките на правомощията си на въззивна инстанция е обсъдил представените своевременно в първоинстанционното производство относими и допустими доказателства, установил е фактическата обстановка и е направил извод за неоснователност на иска поради липса на забава при извършване на плащанията на дължимото възнаграждение.
По отношение на втория и третия, посочени от касатора, правни въпроси също не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. В настоящия случай нищожността на определени клаузи от договора за възлагане изпълнението на обществена поръчка „Организирано сметосъбиране и извозване на ТБО на територията на 7 населени места в [община]”, сключен на 25.06.2008г. между страните и въз основа на който ищецът претендира присъждане на неустойка за забава, не е включена в предмета на спора и не е обусловила правната воля на въззивния съд.
Ако касаторът е имал предвид как следва да се установи предаване и приемане на извършената работа/услуга и дали за приемане на извършената работа/услуга е достатъчно само издаването от изпълнителя и осчетоводяване при него на фактура за извършената работа/услуга без фактурата да е приета и осчетоводена от ответника и без да има двустранно подписани приемо-предавателни протоколи, то по тези въпроси е формирана постоянна практика на ВКС в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, с която въззивната инстанция се е съобразила. Съгласно постоянната съдебна практика в сключения между страните договор за изработка може да бъде уговорена изрична писмена форма за предаване и/или приемане на работата /напр. с приемо-предавателен протокол/. Приемането на извършената работа не е само право, но и задължение на възложителя, и обхваща, както фактическо действие – реално получаване на фактическата власт върху изработеното, така и правно действие – одобрение на изработеното, т. е. признание, че то действително съответства на възложеното с договора. Дори и извършената работа да не е приета изрично /със съставянето на писмен акт, подписан от възложителя/, достатъчни са конклудентните действия за това. Приемане с конклудентни действия е налице например с подписването от възложителя на издадена от изпълнителя фактура или с осчетоводяването й дори фактурата да не е подписана от възложителя, с включването й в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит, ако сделката е облагаема. В хипотезата на необлагаема сделка, когато възложителят не е заявил, че се отказва да приеме работата поради това, че не отговаря на поръчката му, е достатъчно осчетоводяването от страна на възложителя на издадената от изпълнителя фактура. В този смисъл са решение № 62/25.06.2009г. по т. д. № 546/2008г., ІІ т. о., решение № 96/26.11.2009г. по т. д. № 380/2009г., І т. о., решение № 46/27.03.2009г. по т. д. № 454/2008 г., ІІ т. о., решение № 42/19.04.2010г. по т. д. № 593/2009г., ІІ т. о., решение № 166/ 26.10.2010 г. по т. д. № 991/2009г., ІІ т. о., решение № 23/07.02.2011г. по т. д. № 588/2010 г., ІІ т. о., решение № 252/03.01.2013г. по т. д. № 1067/2011г., ІІ т. о., решение № 109/07.09.2011г. по т. д. № 465/2010г., ІІ т. о., решение № 226/06.03.2012г. по т. д. № 841/2009г., ІІ т. о., решение № 114/26.07.2013г. по т. д. № 255/2012г., І т. о., решение № 44/28.04.2009 г. по т. д. № 509/2007г., І т. о., решение № 211/30.01.2012г. по т. д. № 1120/2010г., ІІ т. о., решение № 92/07.09.2011г. тпо т. д. № 478/2010г., ІІ т. о., решение № 30/08.04.2011 г. по т. д. № 416/2010г., І т. о. и други.
Твърдяното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, каквито данни в случая липсват. По релевантните правни въпроси е налице задължителна съдебна практика в гореизложения смисъл, която не се налага да бъде променяна и която не е нарушена от въззивния съд при решаването на спора и постановяване на обжалвания съдебен акт.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице сочените в касационната жалба основания за допускане на касационно обжалване на решението на Варненски апелативен съд. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като такива не са поискани и не са направени в настоящото производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 120 от 29.04.2013г. по т. дело № 126/2013г. на Апелативен съд В., търговско отделение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.