4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 26
С., 27.01.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и първи януари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 2164/ 2013 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Г. С. П. – от [населено място] конаре, обл.П. срещу Решение № 249 от 13.02.2013 г. по гр.д. № 2983/ 2012 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено Решение № 4111 от 08.06.2012 г. по гр.д. № 11613/ 2010 г. на СГС, с която искът по чл. 266 ал. 1 КЗ срещу ЗК [фирма] – [населено място] е отхвърлен над сумата 10 000 лв. до 40 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди в резултат на претърпяно ПТП на 05.07.2010 г. в [населено място], със законната лихва от 05.07.2010 г., с оплакване за необоснованост и неправилност – нарушен е принципът на справедливостта и оттам чл. 52 ЗЗД – присъденото обезщетение се явява не само крещящо занижено, но и крайно несправедливо. Жалбоподателят описва нанесените му телесни увреждания следствие ПТП, проведеното лечение, интензивността на претърпените болки и страдания. Поддържа, че съдът неправилно е признал принос на ищеца затова, че е управлявал МПС без предпазен колан, което не е доказано по безспорен начин, а заключенията на експертизите са теоретични и в случая ударът независимо, че е челен, се явява страничен и тялото политва настрани, а не напред. Поддържа, че съдът е нарушил принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, като присъденото застрахователно обезщетение е несправедливо занижено както с оглед установената съдебна практика, така и съобразно лимита 1 000 000 лв. по задължителната застраховка ”Гражданска отговорност” и сочи допуснатите от съда нарушения при постановяване на решението. В р. ”Изложение на касационните основания” сочи, че неправилно е приложен чл. 51 ал. 2 ЗЗД, че съдът неточно е приложил въведения с чл. 52 ЗЗД критерий на справедливост, като е приел за относими към него обичайните размери, присъждани за аналогични по вид неимуществени вреди, но изводът му не държи сметка за динамиката на икономическите процеси в страната, която изключва надеждността й като критерий за справедливост. Жалбоподателят поддържа, че застрахователната сума по застраховка ”Гражданска отговорност” следва да се има предвид като един от критериите по приложението на чл. 52 ЗЗД, като съдът не е съобразил постановените в §27 ал.2 от ПЗР на КЗ лимити на застрахователните суми за неимуществени вреди. Поддържа, че решението е неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон – чл. 52 ЗЗД, вр. П. ВС № 4/1968 г., съдържащо указания за справедливостта, като критерий за определяне размера на обезщетението при деликт. Аргументира, че трябва да се уеднакви съдебната практика по присъждане на застрахователни обезщетения за неимуществени вреди, за да няма решения, които да са противоречиви едно на друго, което ще доведе до по – точно прилагане на принципа на справедливост и оттам чл. 52 ЗЗД, и до развитие на правото. Жалбоподателят счита, че най-противоречива е съдебната практика по отношение прилагането на чл. 52 ЗЗД, като присъдените обезщетения са в пъти различни при еднакви търпени неимуществени вреди. Сочи, че ВКС изостава с практиката по чл. 52 ЗЗД, която се базира на стари решения, като практиката на САС значително превишава размера на присъдените от ВКС обезщетения по стария ГПК. Жалбоподателят на основание чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК поддържа, че прилагането на чл. 52 ЗЗД трябва да е точно, правилно да се прилагат доказателствата, за да не стигат различните съдилища до различни изводи и като обосновава, че при определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение, е допуснато и известно отклонение от практиката на ВКС относно детерминирането на критерия за справедливост от съществуващата в страната конюнктура и от общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото – Р.№ 749/05.12.2008 г. на ВКС, ТК, като следва да се вземат предвид съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент, иска да се отмени решението в обжалваната част и да се уважи изцяло предявения иск. Представя копия от три решения на САС, невлезли в законна сила.
Ответникът по касационната жалба и ответник по делото ЗК ”Л. инс” – [населено място] по съображения, изложени в писмен Отговор, оспорва основателността на искането за допускане на касационно обжалване, както и по същество касационната жалба, като неоснователна, а ответниците по жалбата и трети лица помагачи съответно на страната на ответника и на ищеца: Гаранционен фонд – [населено място] и Мария Иванова Василева – от [населено място], не изразяват становища по искането за допускане на касационно обжалване, нито по същество на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е потвърдено първоинстанционно решение в частта, с която е отхвърлен осъдителен иск, цената на който не е до 10 000лв., намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Жалбоподателят иска да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК по разрешените по делото материалноправни въпроси: за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, дължимо от застрахователя по иска по чл. 226 ал. 1 КЗ и по приложението на чл. 51 ал. 2 ЗЗД. С оглед данните по делото следва да се приеме, че разрешените материалноправни въпроси, са обусловили съдържанието на решението относно това кои са предпоставките за уважаване на иска срещу застрахователя и в какъв размер следва да се определи обезщетението за неимуществени вреди, с оглед критерия на чл. 52 ЗЗД, и има ли съпричиняване на ищеца, които въпроси са релевантни за делото, тъй като от тях зависи изходът му. Решението, като необжалвано от ответника ЗК [фирма] – [населено място], е влязло в сила относно това, че са налице условията на закона за ангажиране отговорността на този ответник му по иска по чл. 226 ал. 1 КЗ за причинените на ищеца неимуществени вреди, поради което е оставен без разглеждане обратният иск на ищеца срещу Гаранционен фонд – [населено място], затова сега предмет на обсъждане е касационната жалба срещу въззивното решение в частта, с която искът по чл. 226 ал. 1 КЗ е отхвърлен, по въпросите за размера на обезщетението и за съпричиняването.
По тези въпроси не е налице поддържаното основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, с оглед създадената съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД и на чл. 51 ал. 2 ЗЗД. Съблюдавайки трайната практика на ВКС по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението, и като е обсъдил събраните доказателства, съдът е определил обезщетение за неимуществени вреди 20 000 лв., съобразно критерия за справедливост и въз основа конкретните обстоятелства по делото – характера на травматичните увреждания, проведеното лечение, периода и интензитета на понесените болки и страдания, с което съдът не се е отклонил от практиката на ВКС за съблюдаване на критерия за справедливост. Определеното обезщетение не е в противоречие със съдебната практика за определяне на дължимо от застрахователя обезщетение за такъв вид неимуществени вреди и този размер на обезщетението не е несправедливо занижен, а е определен в съответствие с критерия за справедливост, съдържащ се в чл. 52 ЗЗД. Въпросът за размера на обезщетението за неимуществени вреди няма значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, този въпрос винаги е специфичен с оглед данните по конкретното дело и обуславя решаващата воля на съда, разглеждащ спора.
Въз основа на установените по делото факти и обстоятелства съдът е определил приноса на пострадалия ? поради неизползване на обезопасителния колан в автомобила, в резултат на което са му причинени установените увреждания, които не биха му били причинени, ако беше изпълнил задължението, като водач на МПС да ползва предпазния колан, поради което е намалил определеното обезщетение 20 000 лв. и е потвърдил решението в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 226 ал. 1 КЗ, с което не е нарушил установената съдебна практика по приложението на чл. 51 ал. 2 ЗЗД.
По изложените съображения искането за допускане на касационно обжалване на решението в обжалваната част, с която искът е отхвърлен срещу ЗК [фирма] – [населено място] е неоснователно, затова Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 249 от 13.02.2013 г. по гр.д. № 2983/ 2012 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: