1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№754
гр. София, 25.11.2011 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 157 по описа за 2011г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуалния му представител адв. И. К. И. срещу решение № 191 от 23.12.2010г. по в. гр. дело № 450/2010г. на Апелативен съд В. в частта, с която е потвърдено решение № 787 от 15.06.2010г. по гр. дело № 2376/2008г. на Варненски окръжен съд, гражданско отделение в следните части: 1/ частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] инцидентен установителен иск, че [фирма] е собственик на подробно описан недвижим имот; 2/ частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] на основание чл. 73, ал. 1, пр. 2 ЗС сумата в размер общо 33 495,27 лв. – сбор от месечни обезщетения за неоснователно ползване на процесния недвижим имот за периода от 01.07.2001г. до 30.10.2005г. ведно със законната лихва, считано от 10.08.2006г. до окончателното й плащане; 3/ частта за присъдените разноски.
Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение поради нередовност на исковата молба /не е посочена цена на иска, не са изложени точно и ясно обстоятелствата, на които се основава искът, не са посочени и представени с исковата молба доказателствата, правната квалификация на иска/ и недопустимо отхвърляне на инцидентния установителен иск като недопустим, както и за неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба изложение релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – 1/ въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВС и ВКС: отказът на съда да се произнесе по възражението за прихващане на направените от ответника по иска необходими разноски за опазване на процесния имот и заплатените от него данъци и такси; ответникът по иска е добросъвестен владелец; отказът на съда да се произнесе дали ищецът е собственик на имота във връзка с направеното от него признание, че собственик е държавата, която го е включила в капитала на [фирма]; 2/ по делото са постановени девет противоречиви решения от различни по степен съдилища; 3/ допускането на касационно обжалване на въззивното решение ще бъде от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът [фирма], [населено място] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да направи извод за неоснователност на предявения от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] инцидентен установителен иск, въззивният съд е приел, че с влязло в сила на 14.07.2005г. решение, постановено на 01.04.2003г. по гр. дело № 151/2002г. на Районен съд Девня, с което [фирма], [населено място] е осъдено да предаде на [фирма], [населено място] владението върху процесния недвижим имот, е разрешен спорът между страните по настоящото производство за собствеността върху недвижимия имот. Излага съображения, че поради формираната сила на пресъдено нещо между страните относно собствеността върху имота с оглед наличието на идентичност в страните и предмета /спор за собственост върху същия имот/, е недопустимо пререшаване на разрешения спор съгласно чл. 224 ГПК /отм./. Независимо от това решаващият съдебен състав е обсъдил заключението на съдебно-счетоводната експертиза, установил е, че имотът е записан в активите на [фирма] и няма доказателства, че е записан в активите на ответното дружество или на [фирма], [населено място]. Възражението за придобиване на имота по давност от [фирма], [населено място] не е обсъдено, доколкото по този начин се упражняват права на трето лице, което е недопустимо. Въззивният съд е приел, че с протокола от 09.02.1998г. не са прехвърлени вещни права на ответното дружество поради неспазване на изискуемата форма, нито доказва възникването на други права върху имота, тъй като няма данни каква част от съдържанието на протокола е изпълнено, съответно няма данни имотът да е предоставен за ползване от страна на [фирма], [населено място] на [фирма], [населено място]. При така изложената фактическа обстановка въззивната инстанция е направила извод, че ползването на имота през процесния период е без правно основание.
В обжалвания съдебен акт са изложени съображения, че ползите, от които ищецът е бил лишен за процесния период, са в размер на пазарния наем, от който е бил лишен като собственик на имота и който би получил, ако го беше отдал под наем – за периода от 01.07.2001г. до 30.09.2005г. общо в размер 33 495,27 лв. съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза.
Относно направеното от ответника по иска с молба от 16.04.2008г. пред Варненски апелативен съд възражение за прихващане в размер 35 789,44 лв., представляващи платени данъци за недвижимите имоти и разходи за охрана на процесните имоти общо в размер 35 450,80 лв., решаващият съдебен състав е приел, че същото е недопустимо съгласно т. 6 на Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК, тъй като е заявено за първи път във въззивното производство и не са налице предпоставките, визирани в чл. 103 ЗЗД.
Във връзка с оплакването на касатора за недопустимост на въззивното решение и служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, настоящият съдебен състав счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Варненски апелативен съд по въпроса за неговата допустимост, респективно недопустимост. Постоянна е практиката на ВС и ВКС, че едно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Когато съдът се е произнесъл по непредявен иск постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. В настоящия случай всички процесуални предпоставки са налице за разглеждане на въззивната жалба и предявения иск. В исковата молба и направените впоследствие уточнение и увеличение на предявените искове са изложени конкретни факти и обстоятелства и размер на заявените претенции, въз основа на които съдебният състав е определил правната квалификация на предявените в обективно и кумулативно съединение искове. Обстоятелството, че ищецът не е сумирал подробно описаната лихва за забава за процесния период от време, не обосновава извод за нередовност на исковата молба, тъй като се касае до математическо действие, което може да бъде извършено от съда и което е направено от Варненски окръжен съд при постановяване на обжалваното пред въззивния съд решение и е съобразено от въззивната инстанция. Посочването и представянето на доказателства е релевантно за правилността на обжалваното решение, а не за неговата допустимост/недопустимост. Непосочването, респ. непредставянето на писмени доказателства към исковата молба не е пречка делото да бъде насрочено и в хода на производството доказателствата да бъдат посочени, представени, допуснати и събрани.
Неоснователно е оплакването на касатора за недопустимост на въззивното решение поради отхвърляне на инцидентния установителен иск като недопустим. Въззивният съд изрично е посочил, че предявеният инцидентен установителен иск е неоснователен и като такъв е отхвърлен и от първоинстанционния съд.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Касаторът не е формулирал релевантните материалноправни и процесуалноправни въпроси, от които зависи изходът на спора и които се решават противоречиво от съдилищата или са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като най-общо е посочил основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, а по отношение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е изложил цитати от конкретни решения, без да посочи правните въпроси от значение за изхода на делото. Бланкетното посочване на чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и т. 3 ГПК не се квалифицира като основание за допускане на касационно обжалване съобразно законодателното разрешение за факултативност на касационния контрол с оглед функциите на ВКС като инстанция по проверка за правилното прилагане на правото, а не по отношение на фактите по конкретния спор. Съгласно ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е разрешен с обжалваното решение. Без касаторът да посочи този въпрос, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол. Касационният съд не е длъжен да изведе релевантния правен въпрос от твърденията на касатора и сочените от него в касационната жалба факти и обстоятелства. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото, е основание за недопускане на касационно обжалване, без ВКС да разглежда сочените допълнителни основания.
Доводът, че ответното дружество – касатор е встъпило във владение и ползване на процесния недвижим имот по силата на приложение № 2 към двустранния споразумителен протокол от 09.02.1998г., за който не е налице твърдение за нищожност, и в този смисъл, че касаторът е добросъвестен владелец, е въпрос по фактите на делото, зависи от конкретните доказателства, които са обсъдени от въззивната инстанция, и се отнася до правилността на решението. Доколко при обсъждане на събраните доказателства, въззивният съд се е съобразил с правилата на логическото мислене, е въпрос, който касае обосноваността, респективно необосноваността на обжалвания съдебен акт и не представлява основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради това позоваването на противоречие с решение № 1206/21.09.2011г. по гр. дело № 235/2000г. на ВКС, ІІ г. о. е неоснователно.
Твърдението на касатора, че съдът е отказал да се произнесе дали ищецът е собственик на имота във връзка с направеното от него признание, че собственик е държавата, която го е включила в капитала на [фирма], не е релевантен за спора правен въпрос, тъй като въззивният съд се е позовал на силата на пресъдено нещо между страните относно собствеността върху процесния недвижим имот с решение, постановено на 01.04.2003г. по гр. дело № 151/2002г. на Районен съд Девня. Поради това е неоснователно позоваването на противоречие с решение № 222/07.03.2002г. по гр. дело № 579/2001г. на ВКС, ІV г. о.
Неоснователно е и твърдението за противоречие на въззивното решение с решение № 1297/11.05.1957г. по гр. дело № 2246/1957г. на ВС, ІV г. о., решение № 29/02.04.1962г. по гр. дело № 22/1962г. на ВС, ОСГК и решение № 532/17.06.1994г. по гр. дело № 382/1994г. на ВКС, І г. о. Отказът на съда да се произнесе по възражението за прихващане на направените от ответника по иска необходими разноски за опазване на процесния имот и заплатените от него данъци и такси е в съответствие с т. 6 на Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК, съгласно което възражението за прихващане може да се заяви за пръв път пред въззивната инстанция, ако се изразява в материалноправното изявление за прихващане на две насрещни, изискуеми и ликвидни вземания съгласно чл. 103 във връзка с чл. 104, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Ако насрещното вземане, с което се прихваща, е спорно, т. е. неликвидно, то не може да бъде заявено за пръв път пред въззивната инстанция.
Поради това, че не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и т. 3 ГПК, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като такива не са поискани и не са налице данни, че са направени в настоящото производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 191 от 23.12.2010г. по в. гр. дело № 450/2010г. на Апелативен съд В. в обжалваната част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.