1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 591
гр. София, 20.09.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на тринадесети септември през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева ч. т. дело № 2632 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 2, предл. 2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. П. Д. Н. срещу определение № 85 от 03.04.2013г. по т. дело № 54/2013г. на Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, с което е оставена без разглеждане подадената от [фирма], [населено място] касационна жалба срещу решение № 1712 от 29.10.2012г. по т. дело № 2066/2012г. на Софийски апелативен съд.
Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на определението на ВКС. Излага съображения, че постановяването на решение от въззивния съд, с което се уважава просрочена въззивна жалба, дерогира принципа на правна сигурност и принципа на защита на оправданите правни очаквания, на които се основава правото на Европейския съюз, и нарушава задължението на Република България съгласно чл. 4, § 3 Д. /решения по дело С-384/04, дело С-271/06, дело С-285/09/. Поддържа становище, че ВКС е следвало да предприеме действия за установяване на факти и събиране на доказателства, да изиска официални документи от трети неучастващи в делото лица или да снабди касатора с исканото удостоверение. Частният жалбоподател обосновава процесуалната си легитимация да обжалва решението на САС като трето лице по смисъла на чл. 613а, ал. 2 ТЗ с учредената в негова полза договорна ипотека, вписана на 23.05.2008г., т. е. преди молбата за откриване на производство по несъстоятелност на [фирма], за обезпечаване на част от вземането на банката по кредита, отпусната на едноличния собственик на капитала на [фирма] – [фирма] по договор за банков кредит, сключен на 09.05.2008г. между [фирма], [населено място] и [фирма]. Поддържа становище, че [фирма] и [фирма] целенасочено са учредили тази ипотека, за да бъде заличена предишната, а настоящата ипотека да бъде прогласена за нищожна с оглед началната дата на неплатежоспособността девет дни след възникване на [фирма] в правния мир. Частният жалбоподател релевира доводи, че се легитимира като трето лице по смисъла на чл. 613а, ал. 2 ТЗ и на база две влезли в сила съдебни решения /решение по д. № 1346/2010г. на СГС, VI-8 състав и решение по т. д. № 3249/2011г. на СГС, V-3 състав/ и изпълнителни листи, които съгласно чл. 429, ал. 3 ГПК имат сила и срещу [фирма]. В частната жалба се поддържа, че ВКС е лишил частния жалбоподател от правото на ефективна правна защита съгласно чл. 56 от Конституцията на Република България, като по този начин е дерогирал основни принципи на правото на ЕС, закрепени и в Х. на основните права на ЕС /решения по дело 222/84 на С., дело 222/86 на С., дело С-424/99, дело С-50/00, дело С-467/01 на С.; решение по дело С-279/09 на С./ – принципа на ефективна съдебна защита на законните права и интереси на гражданите и юридическите лица, принципа на правната сигурност и принципа на оправданите правни очаквания.
Частният жалбоподател е направил искане настоящият съдебен състав да отправи преюдициално запитване до Съда на ЕС относно тълкуването на принципа на ефективна правна защита, принципа на правната сигурност и принципа на оправданите очаквания по следните въпроси:
„1. Следва ли принципът на ефективна съдебна защита, прогласен в чл. 6 и чл. 13 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, както и в чл. 47 от Х. на основните права на Европейския съюз да се тълкуват в смисъл, че юридическо лице, за което е възникнал интерес от обжалване на постановено съдебно решение, а именно материален интерес в размер на 6 951 052,25 лв., следва да се допусне до съдебно производство, независимо от липсата на участие в предходните фази и инстанции на процеса?
2. Следва ли принципът на правна сигурност, прогласен в правото на ЕС, да се тълкува в смисъл, че при наличие на касационна жалба, депозирана от лице с безспорен правен интерес, в която се съдържат подкрепени с доказателства твърдения за недопустимост на постановения обжалван съдебен акт, националният съд в качеството си на последна инстанция е длъжен да предприеме действия за установяване на факти и събиране на доказателства, включително да изисква официални документи от трети неучастващи в делото лица и въобще да прави съответна проверка, изискана от лицето с оглед защитата на правната сигурност?
3. Следва ли принципът на правна сигурност и на оправдани правни очаквания, представляващи основни принципи в правото на ЕС, да се тълкуват в смисъл на забрана физически и юридически лица неоправдано и при липса на вина от тяхна страна да бъдат лишени от възмездно придобити от тях права години след момента на придобиването?“.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуалните си представители адв. М. Б. и адв. Х. М. оспорва частната жалба и поддържа становище за правилност и законосъобразност на определението на ВКС. Релевира доводи, че изключението по чл. 613а, ал. 2 ТЗ обхваща единствено възможността за иницииране на въззивно производство, но не и за иницииране на касационно производство, като в настоящия случай [фирма] не е била страна нито в първоинстанционното, нито във въззивното производство. Ответникът поддържа, че изключението по чл. 613а, ал. 2 ТЗ има предвид трети лица, които имат вземане към несъстоятелния длъжник, обезпечено със залог или ипотека, вписани преди датата на подаване на молба за откриване на производство по несъстоятелност, но не и вземане към лице, различно от несъстоятелния длъжник. Излага доводи за неоснователност на тълкуването и позоваването от касатора на чл. 429, ал. 3 ГПК.
Ответникът релевира доводи, че обжалваното определение е правилно и съобразено с принципите на правото на ЕС. Счита, че решението по дело С-314/08 е неприложимо, тъй като в същото е направена съпоставка между конкретни разпоредби на правото на ЕС и правото на Полша в отношения с международен елемент. Ответникът поддържа становище, че искането за приюдициално запитване е недопустимо, тъй като разпоредбата на чл. 629 ГПК има предвид единствено производства по същество, които приключват със съдебно решение, а в конкретния случай се касае до частно производство, което приключва с определение, както и поради това, че жалбоподателят не е съобразил разпоредбата на чл. 51, § 1 от Х. и че Х. не се прилага и Съдът на ЕС не е компетентент да се произнесе по преюдициално запитване относно тълкуването на разпоредба от Х. в случаите, в които държавите – членки предприемат определено действие извън приложното поле на правото на ЕС. Ответникът изразява и евентуално становище за неоснователност на искането за преюдициално запитване поради това, че принципите на правото на ЕС са ясни и еднозначни, поради което не се нуждаят от тълкуване. Ответникът моли искането за преюдициално запитване и частната жалба да бъдат оставени без уважение.
Ответникът [фирма], [населено място] не изразява становище по частната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:
Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК едноседмичен срок и е насочена срещу валиден, допустим и подлежащ на обжалване съдебен акт, с който се прегражда по-нататъшното развитие на делото.
С решение № 556 от 21.03.2012г. по т. дело № 2348/2011г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-2 състав, постановено по повод подадена от [фирма], [населено място] молба по чл. 625 ТЗ, е обявена неплатежоспособност на [фирма], [населено място], определена е начална дата на неплатежоспособността – 31.12.2008г., открито е производство по несъстоятелност на основание чл. 630, ал. 1 ТЗ по отношение на [фирма], назначен е временен синдик и е свикано Първо събрание на кредиторите. Решението е обжалвано от [фирма] в частта, с която е определена началната дата на неплатежоспособността на [фирма], и с решение № 1712 от 29.10.2012г. по т. дело № 2066/2012г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав първоинстанционният съдебен акт е отменен в обжалваната му част и е определена друга начална дата на неплатежоспособността на [фирма] – 23.04.2008г.
Срещу въззивното решение е постъпила касационна жалба от [фирма], [населено място]. За да остави без разглеждане касационната жалба, съдебният състав на ВКС, ТК, Второ отделение е приел, че същата е недопустима, поради това, че касаторът не е активно легитимиран да обжалва въззивното решение. Липсата на активна легитимация е аргументирана с разпоредбата на чл. 613, ал. 2 ТЗ и обстоятелството, че [фирма] не притежава вземане към ответника [фирма], което да е обезпечено с ипотека върху негови имоти, тъй като ипотеката съгласно нотариален акт № 3, том XI, рег. № 6920, н. д. № 1937/2008г. на нотариус С. А., рег. № 208 е учредена за дълг не на самия длъжник, а за дълг на трето за спора лице – [фирма], [населено място]. Съдебният състав е изложил съображения, че качеството „ипотекарен кредитор“ осигурява на банката единствено правата, предвидени в чл. 717н ТЗ да получи сумата на обезпеченото си вземане при продажбата на имота в производството по несъстоятелност, но не и правото да участва в това производство, с каквото разполагат само кредиторите с вземания към длъжника.
По искането за отправяне на преюдициални въпроси до Съда на ЕС:
Разпоредбите на чл. 629, ал. 3 ГПК и чл. 267, § 3 ДФЕС задължават съда, чието решение не подлежи на обжалване, да отправи запитване за тълкуване на разпоредба от правото на Европейския съюз или за валидност на акт на органите на Европейския съюз, освен когато отговорът на въпроса произтича ясно и недвусмислено от предишно решение на Съда на Европейския съюз или значението и смисълът на разпоредбата или акта са толкова ясни, че не будят никакво съмнение. Преюдициалното запитване може да бъде направено служебно от съда или по искане на страната, като в последния случай преценката дали да се отправи запитване е изцяло в прерогативите на съда. Целта на производството за преюдициални заключения е да се осигури точно и еднообразно тълкуване на правото на ЕС във всички държави – членки на ЕС и да гарантира, че разпоредбите на законодателството на ЕС не се тълкуват само в светлината на националните правни системи и националните методи на тълкуване.
Изключенията от задължителния характер на преюдициалното запитване са формулирани от Съда на ЕС в неговата съдебна практика и в разпоредбата на чл. 629, ал. 3 ГПК. Н. съд, чието решение не подлежи на обжалване, не е длъжен да отправя преюдициално запитване за тълкуване на разпоредба от правото на ЕС, когато по друго дело вече е разглеждан идентичен въпрос /решение от 27.03.1963г. по съединени дела 28/62, 29/62 и 30/62, Da Costa v Nederlandse Belastingadministratie, решение от 05.02.1963г. по дело 26/62, Van Gend en Loos v. Nederlandse Administratie der Belastingen и други/, когато въпросът е ирелевантен, т. е. от него не зависи изходът на делото пред националния съд /решение от 16.09.1982г. по дело 132/81, Vlaeminck, решение от 16.07.1992г. по дело С-343/90, Lourenco Dias и други/, когато правилното прилагане на правото на ЕС е очевидно и не оставя съмнение относно начина, по който трябва да бъде решен въпросът /решение от 06.10.1982г. по дело 283/81, CILFIT v. I. M. of Health и други/, когато спорът пред националния съд не е свързан с приложение на правото на ЕС, когато се касае до вътрешнонационален казус /определение от 06.10.2005г. по дело С-328/04, решение от 07.05.1997г. по съединени дела С-321-324/94, Pistre, решение от 18.10.1990г. по съединени дела С-297/88 и С-197/89, Dzodzi и други/.
По отношение на конкретните въпроси, които частният жалбоподател моли съда да отправи като преюдициално запитване до Съда на ЕС, следва да се отбележи, че според постоянната практика на Съда на ЕС националният съд не е обвързан от исканията на страните по делото за отправяне на преюдициално запитване. В тази връзка съдът може да откаже са отправи такова запитване, дори и страната по делото изрично да е поискала това, или да замени или измени формулираните от страните въпроси. В този смисъл са решение от 07.05.1997г. по дело С-253/1995г., Moksel, решение от 16.11.1995г. по дело С-152/1994г., Van Buynder, решение от 16.01.1974г. по дело 166/1973, Rheinmuhlen и други.
От една страна, разпоредбата на чл. 4 от Регламент /ЕО/ 1346/2000 на Съвета от 29.05.2000г. относно производствата за обявяване в несъстоятелност урежда приложимия закон при производството за обявяване в несъстоятелност за колективните производства по смисъла на чл. 1 от регламента. Ако посоченият регламент не постановява обратното, законът, който се прилага при производството за обявяване в несъстоятелност и последствията му е законът на държавата – членка, на чиято територия е образувано производството. Съобразно посочените разпоредби приложимият закон относно производството по несъстоятелност по отношение на [фирма] е част ІV от Търговския закон и съответно разпоредбите на ГПК на основание чл. 621 ТЗ. С оглед препращата разпоредба на чл. 4 от Регламент /ЕО/ 1346/2000 към националното законодателство за производството по несъстоятелност настоящият съдебен състав счита, че е недопустимо да се отправя преюдициално запитване за тълкуване на национална разпоредба, а именно нормата на чл. 613а, ал. 2 ТЗ.
От друга страна, посочените от частния жалбоподател принципи на ефективна правна защита, на правната сигурност и на защита на оправданите правни очаквания са общи принципи на правото, което изгражда всяка организирана юридическа система. Характеристиката им на общи принципи на правото е дала основание на Европейския съюз да ги приеме за принципи и на правото на ЕС.
Предложеното от частния жалбоподател преюдициално запитване по първия правен въпрос „следва ли принципът на ефективна съдебна защита, прогласен в чл. 6 и чл. 13 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, както и в чл. 47 от Х. на основните права на Европейския съюз да се тълкуват в смисъл, че юридическо лице, за което е възникнал интерес от обжалване на постановено съдебно решение, а именно материален интерес в размер на 6 951 052,25 лв., следва да се допусне до съдебно производство, независимо от липсата на участие в предходните фази и инстанции на процеса” е без значение за проверката на правилността на обжалваното определение на ВКС, тъй като съдебният състав не е аргументирал изводите си за недопустимост на касационната жалба с липсата на участие на касатора в първоинстанционното и въззивното производство. Съображенията и доводите за оставяне без разглеждане на касационната жалба поради нейната недопустимост се състоят в това, че касаторът не е активно легитимиран да обжалва въззивното решение съгласно чл. 613, ал. 2 ТЗ, тъй като не притежава вземане към ответното дружество в несъстоятелност, което да е обезпечено с ипотека върху негови имоти, тъй като ипотеката е учредена за чужд дълг, дълг на трето за спора лице. Поради това, че посоченият от частния жалбоподател процесуалноправен въпрос е ирелевантен, защото от него не зависи изходът на делото по частната жалба срещу определението на ВКС, по този въпрос не следва да бъде отправено преюдициално запитване до С..
Съгласно постоянната съдебна практика на С. принципът на ефективна правна защита представлява основен принцип на правото на ЕС, който произтича от общите конституционни традиции на държавите – членки, и същият е регламентиран в чл. 6 и чл. 13 ЕКЗПЧОС и чл. 47 от Х. на основните права в ЕС. Що се касае до въведените от частния жалбоподател доводи, свързани с лишаването му като страна в процеса от осигуряване на ефективна защита по смисъла на посочените правни норми от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и Х. на основните свободи в ЕС, разпоредбите на чл. 13 ЕКЗПЧОС и чл. 47 от Х., изискващи във вътрешното право да съществуват ефективни средства за защита, които да дават възможност компетентният национален орган да разгледа всяко претендирано право, предвидено в конвенцията или в правото на ЕС, за което се твърди, че е нарушено, и да осигури съответната му защита, могат да бъдат обсъждани единствено в контекста на изпълнение задължението на Държавата по чл. 6 ЕКЗПЧОС за реално право на достъп до правосъдие, но не и в поддържания в частната жалба смисъл. В този смисъл решение на ЕСПЧ от 18.12.1996 г. по дело Aksoy v. T. Следователно, доколкото разпоредбата на чл. 6, ал. 1 ЕКЗПЧОС, гарантираща на страните по възникнал помежду им спор реално право на достъп до съдилищата за произнасяне по техните граждански права и задължения предоставя на Държавата свободен избор на средствата за постигане на тази цел, включително изискуемите се за отделното производство процесуални предпоставки, то само по себе си въведеното от законодателя ограничение за кръга на легитимираните лица да обжалват решенията по чл. 630 и чл. 632 ТЗ, обусловено от вземането, което имат срещу длъжника в несъстоятелност, не е в отклонение от практиката на Европейския съд по правата на човека.
Независимо, че по принцип процесуалната легитимация и правният интерес на страните в процеса се определят съгласно националното право, правото на ЕС изисква националната правна уредба да не накърнява правото на ефективна съдебна защита на правата, които правните субекти извеждат от правото на ЕС /в този смисъл е решение от 11.07.1991г. по дело С-87/90-С-89/90, Verholen, решение от 11.09.2003г. по дело С-13/01, Safalero/. Държавите – членки са длъжни да предвидят система за правни средства за защита и процедури, които позволяват да се осигури спазването на това право /решение от 25.07.2002г. по дело С-50/00, U. de Pequenos Agricultores/. Поради това, че от съдебната практика на С. е очевидно тълкуването на принципа на ефективна съдебна защита, настоящият съдебен състав счита, че не се налага отправяне на преюдициално запитване по този въпрос.
Принципът на правната сигурност почива на фундаменталното разбиране, че субектите на правото трябва да познават правните норми, за да могат да съобразяват своите действия съобразно тези норми. Целта на принципа е лицата да не бъдат поставени в положение на несигурност поради неизвестност или промяна на последиците на правните норми. Принципът на правната сигурност налага правните норми и мерките, предвидени в правото на ЕС, както и в националното право да бъдат ясни, точни и предвидими и да се прилагат от съда еднообразно. В настоящия случай разпоредбата на чл. 613а, ал. 2 ТЗ и практиката на ВКС относно нейното тълкуване и приложение е ясна, точна и предвидима, предвид еднаквото прилагане на разпоредбата във всички аналогични случаи. Поставянето на частния жалбоподател в положение на несигурност за събиране на вземането си, което има срещу друго лице, различно от дружеството в несъстоятелност, чрез принудително изпълнение по реда на публична продан на ипотекирания от дружеството в несъстоятелност имот за чужд дълг, се дължи не на липсата на активна процесуална легитимация на касатора да обжалва решението на въззивния съд за определяне на начална дата на неплатежоспособността, а произтича от законовата възможност началната дата на неплатежоспособността да се определи към по-ранен момент и от разпоредбата на чл. 647, ал. 1, т. 4 и 5 ТЗ.
С втория, формулиран правен въпрос, частният жалбоподател на практика иска да получи отговор на направените в касационната жалба оплаквания за недопустимост на въззивното решение поради просрочие на въззивната жалба, във връзка с което е представил разпечатка за движението на пощенска /кореспондентска/ пратка № 7848400000125 и е направил искане за извършване на проверка на интернет страницата на Български пощи, изискване на справка от Български пощи – РСЦ Б. относно датата на постъпване на посочената пощенска пратка или издаване на съдебно удостоверение за същото обстоятелство. Въпросът дали националният съд е длъжен да предприеме действия за установяване на факти и събиране на доказателства, включително да изисква официални документи от трети неучастващи в делото лица и да прави съответна проверка, изискана от лицето с оглед защитата на правната сигурност, касае допустимостта на въззивното решение и правомощията на касационната инстанция във връзка с доводите за просрочена въззивна жалба и подлежи на разглеждане в производството по реда на чл. 288, респективно чл. 290 ГПК, т. е. при наличието на процесуалноправна легитимация на касатора да обжалва въззивното решение, какъвто не е настоящият случай. Следователно преюдициално запитване по втория правен въпрос е недопустимо, тъй като излиза извън предмета на делото, образувано по частна жалба срещу определението на ВКС, с което е оставена без разглеждане касационната жалба на [фирма] срещу въззивното решение на САС.
Принципът на защита на оправданите правни очаквания е специфично отражение на принципа на правната сигурност. Съгласно този принцип лицата, които действат добросъвестно и въз основа на закона, не трябва да бъдат разочаровани в резултат на последващи промени на съответния закон. Съгласно постоянната практика на Съда на ЕС право да се позове на принципа на защита на оправданите правни очаквания има всеки правен субект, у когото институция на ЕС е породила основателни надежди. Правото да се иска защита на оправданите правни очаквания предполага наличието на три кумулативни условия: 1/ администрацията на ЕС трябва да е предоставила на заинтересованото лице конкретни, безусловни и непротиворечиви уверения, произтичащи от оправомощени и достоверни източници; 2/ тези уверения трябва да са от естество да породят легитимно очакване в съзнанието на този, до когото са адресирани; 3/ дадените уверения трябва да бъдат съобразени с приложимите норми. Никой не може да се позовава на нарушение на принципа за защита на оправданите правни очаквания при липса на конкретни уверения от страна на администрацията. В този смисъл са постановени множество решения на Съда на ЕС, напр. решение от 13.03.2013г. по обединени дела Т-229/2011 и Т-276/2011, L. Inglewood и други /Т-229/2011/ и M.-Arlette Carlotti /Т-276/2011/ срещу Европейския парламент, решение от 25.03.201г. по дело С-414/2008, Sviluppo I. Basilicata S. срещу Европейската комисия, решение от 19.11.2009г. по дело Т-334/2007, Denka I. BV срещу Европейската комисия, решение от 27.09.2012г. по дело Т-387/2009, Applied Microengineering L. срещу Европейската комисия, решение от 09.09.2011г. по дело Т-12/2006, Deltafina S. срещу Европейската комисия и цитираната в посочените решения съдебна практика. Поради това, че съдебната практика на С. не оставя съмнение относно начина, по който се разглежда принципът на защита на оправданите правни очаквания, настоящият съдебен състав приема, че не се налага отправяне на преюдициално запитване. Доколко са налице условията за позоваване на правото на защита на оправданите правни очаквания, т. е. доколко лицето, което се позовава на този принцип е действало добросъвестно, има ли изменение на материалния закон с обратно действие, дали съдът, респективно други институции са създали у лицето уверения, произтичащи от приложимите норми, дали тези уверения са от естество да породят легитимно очакване в съзнанието на съответното лице, това са факти и обстоятелства, които трябва да бъдат изследвани от съда при проверка на правилността на обжалвания съдебен акт.
Освен това, формулираният от частния жалбоподател въпрос „следва ли принципът на правна сигурност и на оправдани правни очаквания, представляващи основни принципи в правото на ЕС, да се тълкуват в смисъл на забрана физически и юридически лица неоправдано и при липса на вина от тяхна страна да бъдат лишени от възмездно придобити от тях права години след момента на придобиването” е ирелевантен за настоящия спор, тъй като се отнася до приложението на разпоредбата на чл. 647, ал. 1, т. 4 и 5 ТЗ, но не и до преценката за наличие на процесуална легитимация на касатора по смисъла на чл. 613а, ал. 2 ТЗ за касационно обжалване на въззивното решение. Поради това, че третият формулиран от частния жалбоподател въпрос излиза извън предмета на делото, образувано по частна жалба срещу определението на ВКС, с което е оставена без разглеждане касационната жалба на [фирма] срещу въззивното решение на САС, то преюдициално запитване по него е недопустимо.
По правилността на определението на ВКС:
Поддържаният от частния жалбоподател довод, че процесуалната легитимация да обжалва решението на САС като трето лице по смисъла на чл. 613а, ал. 2 ТЗ произтича от учредената в негова полза договорна ипотека, вписана на 23.05.2008г., т. е. преди молбата за откриване на производство по несъстоятелност на [фирма], за обезпечаване на част от вземането на банката по кредита, отпусната на едноличния собственик на капитала на [фирма] – [фирма] по договор за банков кредит, сключен на 09.05.2008г. между [фирма], [населено място] и [фирма], е неоснователен. Изискването на закона вземането, заявено от трето, неучаствало в производството по несъстоятелност лице, да произтича от влязло в сила съдебно решение, или от влязъл в сила акт, установяващ публичноправно задължение, или да представлява вземане, обезпечено със залог или ипотека, вписани в публичен регистър преди датата на подаване на молбата за откриване на производство по несъстоятелност, не е изпълнено, тъй като не са налице предвидените в чл. 613а, ал. 2 ТЗ хипотези. Касае се до специална процесуална норма, която не може да се тълкува разширително. От общото законово изискване за наличие на изискуемо вземане по търговска сделка като предпоставка за откриване на производство по несъстоятелност следва и изводът, че в кръга на лицата по чл. 613а, ал. 2 ТЗ не са включени лицата, които макар и да имат качеството на ипотекарни кредитори на несъстоятелния търговец, предоставеното от последния имущество обезпечава чуждо, а не свое собствено задължение, какъвто е и настоящият случай.
Учредената ипотека за обезпечаване изпълнението на чужд дълг /в случая учредената от трето за правоотношението по договора за банков кредит лице ипотека за обезпечаване на задълженията на заемателя/ не поражда за кредитора – заемодател вземане срещу ипотекарния длъжник, а предоставя на ипотекарния кредитор право да се удовлетвори по предпочитание от цената на имота чрез продажба на недвижимия имот до размера на непогасеното от заемателя обезпечено задължение. Вземането на кредитора – заемодател е срещу неговия длъжник – заемател, в случая [фирма], а учредената от [фирма] ипотека за чуждия дълг представлява допълнителна възможност, гарантираща събирането на вземането на чуждото задължение, и не създава за ипотекарния кредитор право на вземане на още една престация. Изключението по чл. 613а, ал. 2 ТЗ се отнася до трети лица, които имат вземане към длъжника в несъстоятелност, обезпечено със залог или ипотека, вписани в публичен регистър преди датата на подаване на молбата за откриване на производство по несъстоятелност, но не и вземане към лице, различно от несъстоятелния длъжник.
В горепосочения смисъл е трайноустановената практика на ВКС, обективирана в определение № 46 от 21.01.2013г. по ч. т. дело № 679/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., която съставът, постановил обжалваното определение, правилно е посочил и която настоящият съдебен състав споделя.
Приложените към частната жалба решение № 1763/01.10.2012г. по т. д. № 1346/2010г. на СГС, VI-8 състав и решение № 15/20.03.2012г. по гр. д. № 3249/2011г. на СГС, V-3 състав не легитимират частния жалбоподател като трето лице по смисъла на чл. 613а, ал. 2 ТЗ, тъй като същият не е ответник по исковете с правно основание чл. 422 ГПК. Поради това, че кредиторът /взискателят/ няма вземане срещу ипотекарния длъжник, обезпечил чужд дълг, а има право да се удовлетвори по предпочитание от цената на ипотекирания имот, разпоредбата на чл. 429, ал. 3 ГПК само разширява субективните предели на изпълнителния лист, когато взискателят насочва изпълнението върху предоставена от трето лице вещ в залог или ипотека за обезпечение на чужд дълг.
Оплакванията на частния жалбоподател, че с определението – предмет на частната жалба ВКС е лишил частния жалбоподател от право на ефективна правна защита съгласно чл. 56 от Конституцията на Република България, като по този начин е дерогирал основни принципи на правото на ЕС, закрепени и в Х. на основните права на ЕС /решения по дело 222/84 на С., дело 222/86 на С., дело С-424/99, дело С-50/00, дело С-467/01 на С.; решение по дело С-279/09 на С./, а именно принципа на ефективна съдебна защита на законните права и интереси на гражданите и юридическите лица, принципа на правната сигурност и принципа на оправданите правни очаквания, са неоснователни.
Разпоредбата на чл. 56 от Конституцията на Република България регламентира едно от основните права на гражданите – правото на защита на всеки гражданин, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси. То е основно, универсално право с процесуален характер, като неговата особеност е в проявлението му на гаранция за другите основни права, установени в Конституцията, доразвити и конкретизирани в закони и други нормативни актове. Правото на защита по чл. 56 от Конституцията има различни проявни форми в зависимост от това какви права се претендират и къде правото на защита се реализира. При упражняването на правата си съответното лице може да бъде ограничено със закон, като ограниченията трябва да бъдат с цел осигуряване признаването и зачитането на правата и свободите на другите лица, както и за удовлетворяване на справедливите изисквания на морала, обществения ред и здравето на гражданите. В настоящия случай разпоредбата на чл. 613а, ал. 2 ТЗ предвижда определен кръг лица, имащи право да обжалват решенията по чл. 630 и чл. 632 ТЗ, и в този кръг не са включени лицата, в чиято полза длъжникът в несъстоятелност е ипотекирал свой недвижим имот за чуждо задължение. Техните права по отношение на ипотекирания имот са уредени в чл. 717т ТЗ, поради което, като е оставил без разглеждане процесната касационна жалба, съдебният състав на ВКС не е допуснал нарушение на чл. 56 от Конституцията на РБ.
Неоснователен е доводът на частния жалбоподател за нарушаване на принципа на ефективна съдебна защита. Правото, което частният жалбоподател претендира, е във връзка със събиране на вземането, което има по договора за банков кредит срещу своя длъжник, заемател – трето, неучастващо в производството по несъстоятелност, лице. Правото на вземане по договора за банков кредит е гарантирано с иск за реално изпълнение /осъдителен иск/ срещу заемателя, както и по реда на заповедното производство, като в изпълнителното производство срещу длъжника /заемателя/ са допустими предвидените в ГПК изпълнителни способи, а правото да получи припадащата му се сума при продажба на имот, който е ипотекиран от длъжника в несъстоятелност за обезпечаване на чужд дълг /в случая дългът на заемателя/ е гарантирано с разпоредбата на чл. 717н ТЗ.
Принципът на правната сигурност и принципът на защита на оправданите правни очаквания не са нарушени. В случая първото, посочено от съдебната практика на Съда на ЕС, условие не е изпълнено. Частният жалбоподател не би могъл да се позове на никакви конкретни, безусловни и непротиворечиви уверения, че би могла да му бъде разгледана касационната жалба срещу въззивното решение, с което е променена началната дата на неплатежоспособността на [фирма], ако няма вземане срещу него, а вземането, което е обезпечено с ипотека върху имот, собственост на дружеството в несъстоятелност, е срещу друго лице. Разпоредбата на чл. 613а, т. 2 ТЗ не е променяна по време на съдебните производства по молбата за откриване на производство по несъстоятелност, същата е ясна и се прилага безпротиворечиво от ВКС, поради което принципът на правната сигурност и принципът на защита на оправданите правни очаквания не са нарушени с обжалваното определение. Нито разпоредбата на чл. 613а, ал. 2 ТЗ, нито съдебният състав на Второ отделение, ТК на ВКС, постановил обжалваното определение, са дали някакви уверения или гаранции, които да породят за частния жалбоподател оправдано правно очакване, че касационната му жалба ще бъде разгледана, независимо, че няма вземане срещу дружеството в несъстоятелност по смисъла на посочената правна норма.
Следв