1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 34
гр. София, 22.01.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на четвърти декември през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 189 по описа за 2012г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответниците Л. В. Д., Д. Н. В. и М. В. В., трите от [населено място] срещу решение № 5354 от 18.10.2011г. по гр. дело № 2217/2008г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, IV-Г състав, с което след отмяна на решение от 20.01.2006г. по гр. дело № 1642/2002г. на Софийски районен съд, 32 състав е обявен за окончателен на основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД предварителният договор, инкорпориран в клаузата на чл. 22 от предварителния договор за учредяване право на строеж от 10.02.1997г., с който ответниците Л. В. Д., Емилия А. Боева, Д. Н. В. и М. В. В. прехвърлят на ищеца [фирма], [населено място] 70,55% идеални части от дворно място с площ 1 001 кв. м., находящо се в [населено място], [улица], съставляващо парцел VI-258, 259 от кв. 13, м. „Крива река“, срещу изпълненото от [фирма] задължение да изгради със свои средства жилищна сграда в този парцел, за която е издадено разрешение за ползване № 706-ПК-1218/11.10.2000г. и в която прехвърлителите притежават конкретни обекти, и ответниците са осъдени да заплатят на ищеца сумата 2 302 лв. – разноски за производството пред СРС и СГС.
Касаторът Л. В. Д. чрез процесуалните си представители адв. Й. Г. и адв. Д. П. прави оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК- въззивният съд се е произнесъл по въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1/ решението е в противоречие с практиката на ВКС, съгласно която не може да се обяви за окончателен договор, в който насрещните задължения са предпоставка за сключването на окончателен договор – решение № 250/28.01.1957г. по гр. д. № 7617/1956г., ВС, IV г. о., решение по гр. д. № 179/2005г., ВКС, I г. о.; в противоречие с решение от 04.11.2005г. по гр. д. № 902/2004г. на СГС, IV-Г. отд., оставено в сила с решение от 05.07.2006г. по т. д. № 89/2006г. на ВКС, по делото е останал неустановен действителният процент идеални части, които следва да бъдат прехвърлени и въпреки указанията на ВКС съдът постанови решение, без да извърши ново площообразуване, което да установи точния размер идеални части, съответстващи на построеното, които ответниците следва да прехвърлят; в противоречие с решение № 2696/06.11.1956г. по гр. д. № 5478/1956г. на ВКС, I г. о. съдът не е осъдил ищеца да изпълни своите задължения по отношение на строителството и подписаните анекси; 2/ спорът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е решаван противоречиво от съдилищата – обжалваното решение № 5354/ 18.10.2011г. по гр. дело № 2217/2008г. на СГС, ГО, IV-Г състав, решение от 18.10.2011г. по гр. д. № 9894/2010г. на СГС, решение № 662/11.04.2007г. по гр. д. № 983/2006г. на Врачански окръжен съд; 3/ постановяването на решение от ВКС по настоящото дело е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като се касае до многобройни случаи на спорове по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, при които се спори при какви обстоятелства съдът следва да обяви един предварителен договор за окончателен, и които спорове ще нарастват.
Касаторите Д. Н. В. и М. В. В. чрез процесуалния си представител адв. С. Й. Т. прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Релевират доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК- въззивният съд се е произнесъл по въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1/ в противоречие с практиката на ВКС /решение № 740/26.10.2010г. по гр. д. № 1953/2009г. на ВКС, I г. о., решение № 203/27.06.2011г. по гр. д. № 178/2011г. на ВКС, II г. о./, съгласно която указанията на ВКС по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за въззивния съд, на когото делото е върнато за ново разглеждане, въззивната инстанция не се е съобразила с дадените указания в отменителното решение и дори не е обсъдила факта, че ответниците получават по-малка площ от договорената в предварителния договор, нито е обсъдила съдържанието на двустранно подписания протокол от 05.04.2000г.; 2/ в противоречие с практиката на ВКС /решение по гр. д. № 92/2004г. на ВКС, II г. о., решение от 05.07.2006г. по т. д. № 89/2006г./ съдът недопустимо е допълнил волята на страните при липса на яснота относно съществени елементи от съдържанието на окончателния договор – клаузата на т. 22 от предварителния договор не съдържа всички елементи от съществените условия на окончателния договор; 3/ определянето на идеалните части за конкретните обекти на база квадратура, а не както е посочено в чл. 40 ЗС като съотношение на стойности на отделните помещения, които отделните собственици притежават, не е правилно и е в противоречие на закона; поради липса на съдебна практика по приложението на чл. 40 ЗС е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Т. З. оспорва касационните жалби и прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като касаторите не са изложили ясна и точна формулировка на правните въпроси от значение за изхода на конкретното дело.
Касаторът Л. В. Д. не оспорва касационната жалба на Д. Н. В. и М. В. В. и поддържа становище, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и инвокираните от страните доводи за допускане на касационно обжалване, приема следното:
Касационните жалби са подадени от легитимирани страни в преклузивния едномесечен срок и са насочени срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същите отговарят на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в тях и изложенията се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и т. 3 ГПК.
Софийски районен съд е бил сезиран с иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Първоинстанционният съд е отхвърлил иска, като е приел, че клаузата на чл. 22 от предварителния договор не съдържа всички елементи от съдържанието на окончателния договор, аргументирайки се, че посочената договорна разпоредба обхваща право и задължение за прехвърляне на идеални части от едно вещно право, което е било в неопределен обем.
Софийски градски съд е отменил решението на СРС и по реда на чл. 208 ГПК е постановил друго решение, с което е обявил предварителния договор за окончателен.
С решение № 355/06.06.2008г. по т. дело № 84/2008г. ВКС, ТК, състав на Първо отделение е отменил въззивното решение и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд, приемайки, че въззивният съд не е изложил подробни изводи за това кои факти приема за доказани и на основание на кои от доказателствата, нито мотиви относно оспорените доказателства, за които било открито производство по оспорване, както и не е преценил точното съдържание на уговорката по чл. 22 от предварителния договор, не е коментирал и не е преценил изискването на чл. 40 ЗС, нито е обсъдил въведените от ответниците доводи в тази насока. Касационната инстанция е изложила съображения, че въззивният съд е следвало да прецени остойностяването на отделните имоти на всеки един от учредителите, съобразявайки конкретната площ на всеки един от построените имоти, която би могла да е в отклонение от предварително уговореното и стойността им. След решаване на въпросите относно изчисляване на идеалните части с оглед площта и определяне стойността на отделните имоти и съответно съпоставянето им чрез експертиза, би могло да се определят съответните идеални части от различните обекти.
При второто разглеждане на делото от въззивната инстанция с обжалваното въззивно решение Софийски градски съд е отменил първоинстанционното решение и е обявил за окончателен на основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД предварителният договор, инкорпориран в клаузата на чл. 22 от предварителния договор за учредяване право на строеж от 10.02.1997г., с който ответниците прехвърлят на ищеца 70,55% идеални части от процесното дворно място срещу изпълненото от ищцовото дружество задължение да изгради със свои средства жилищна сграда в този парцел, за която е издадено разрешение за ползване и в която прехвърлителите притежават конкретни обекти.
За да направи извод за основателност на иска, въззивният съд е приел, че са налице всички предпоставки за обявяване на сключения предварителен договор за окончателен по отношение на клауза 22 – писмената форма за действителност е спазена, не се спори, ответниците са собственици на процесното място, предварителният договор съдържа уговорки относно съществените условия на окончателния договор, като обема на задължението на ответниците по чл. 22 от предварителния договор е определяемо, което е достатъчно за неговата валидност. Приемайки съобразно указанията на ВКС, че обемът от права, които ответниците следва да прехвърлят на ищеца от парцела трябва да бъде определен по реда на чл. 40 ЗС съразмерно на съотношението между стойностите на отделните обекти в етажната собственост, като се съобрази конкретната им реална площ, решаващият съдебен състав е обсъдил заключенията на допуснатите две съдебно-технически експертизи заедно със събраните писмени доказателства, кредитирал е заключението на вещо лице М. и е установил, че изпълнената Р. на сградата и обектите в нея съответства напълно на проектираната Р., като има две несъществени различия в обектите в партерния и сутеренния етаж /неизградени вита стълба, свързваща югоизточния магазин с мазето под него, и врата на югоизточния магазин/, които нямат отношение към Р. на самостоятелните обекти от сградата. Въззивният съд е изложил съображения, че обстоятелството дали изградените обекти на ответниците имат не по-малко от 29% Р., каквото задължение е поел ищеца в чл. 1 от договора от 10.02.1997г., е без значение относно задължението на ответниците по чл. 22 от договора, а е основание единствено за облигационни претенции между страните по договора. Отчел е, че констатираният от експертите по-малък процент Р. /27,9%/ е само на база площта на конкретните обекти на ответниците, като не са взети предвид полагащите им се общи части, които биха увеличили тази Р.. Съдебният състав е кредитирал заключението на съдебно-техническата експертиза във втория му по-благоприятен за ответниците вариант, с който дяловете на ответниците от общите части, изчислени съобразно чл. 40 ЗС на база ценообразуване, възлизат общо на 29,45% ид. части, аргументирайки се, че другият вариант на база площообразуване не съответства на чл. 40 ЗС, поради което е направил извод, че останалите 70,55% ид. ч. са полагащите се за ищеца по чл. 22 от предварителния договор.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен за спора материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е разрешен с обжалвания съдебен акт. Без касаторът да посочи този въпрос, обжалваният съдебен акт не може да се допусне до касационен контрол. Касационният съд не е длъжен да изведе релевантния правен въпрос от твърденията на касатора и сочените от него в касационната жалба факти и обстоятелства. В настоящия случай касаторите не са формулирали ясно и точно релевантните материалноправни или процесуалноправни въпроси, обусловили решаващата воля на съда при постановяване на обжалваното решение.
Освен това, направените в касационната жалба и изложението към нея от Л. Д. оплаквания представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и незаконосъобразност и в този смисъл са относими към правилността на постановения съдебен акт и са основания за касирането му по смисъла на чл. 281, ал. 3 ГПК, но не представляват основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въпросът дали може да се обяви за окончателен договор, в който насрещните задължения са предпоставка за сключване на окончателен договор не е решен в противоречие с трайноустановената практика на ВКС. Доколко и кои насрещни задължения са предпоставка за сключване на окончателен договор зависи от конкретните договорни клаузи. В конкретния случай въззивният съд, след като е обсъдил събраните доказателства и е изяснил фактическата обстановка, е направил извод, че са налице необходимите предпоставки за обявяване на предварителния договор съгласно чл. 22 за окончателен, включително изпълнение на насрещното задължение на ищцовото дружество да построи сградата с утвърден приемателен протокол обр. 16. Съгласно чл. 22 от предварителния договор задължението за ответниците възниква след изграждане на процесната жилищна сграда и подписването на протокол образец 16, което е направено с протокол на Държавната приемателна комисия за установяване на годността за ползване на строежа от 04.10.2000г. образец 16 и решение за ползване № 706-ПК-1218/11.10.2000г., както е установил съдебният състав на СГС. Поради това не е налице противоречие с решение № 250/28.01.1957г. по гр. д. № 7617/1956г., ВС, IV г. о. и решение по гр. д. № 179/2005г., ВКС, I г. о.;
Доводът за противоречие с решение от 04.11.2005г. по гр. д. № 902/2004г. на СГС, IV-Г. отд., оставено в сила с решение от 05.07.2006г. по т. д. № 89/2006г. на ВКС, и решение № 2696/06.11.1956г. по гр. д. № 5478/1956г. на ВС, I г. о. е неоснователен, тъй като посочените съдебни актове са неотносими. В първото решение предмет на иска е предварителен договор за покупко-продажба на гараж № 13 /предишен № 14/ и в него не се разглежда въпросът за определяне и прехвърляне на идеални части от дворното място, в което е изградена сградата. Във второто решение е разрешен въпроса за уважаване на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД при условие купувачът да изпълни насрещното си задължение за плащане на определена сума в двуседмичен срок от влизане в сила на решението. Насрещните задължения зависят от конкретните клаузи на всеки отделен предварителен договор и в настоящия случай въззивният съд ги е обсъдил и като е приел, че ищецът е изпълнил задължението си, е постановил обжалвания съдебен акт.
Неоснователен е доводът на касатора Л. Д., че в противоречие с практиката на ВКС по делото е останал неустановен действителният процент идеални части, които следва да бъдат прехвърлени и въпреки указанията на ВКС съдът е постановил решение, без да извърши ново площообразуване, което да установи точния размер идеални части, съответстващи на построеното, които ответниците следва да прехвърлят. Съгласно разпоредбата на чл. 294, ал. 1 ГПК и постоянната практика на ВКС, дадените от ВКС в отменителното решение указания по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото. Като е допуснал единична и тройна съдебно-технически експертизи за определяне на дяловете на отделните съсобственици в общите части, съразмерни на съотношението между стойностите на отделните помещения, които те притежават, изчислени при учредяването на етажната собственост съобразно разпоредбата на чл. 40 ЗС, при съпоставяне на двата проекта и изградените обекти, и е кредитирал заключението на съдебно-техническата експертиза във втория му по-благоприятен за ответниците вариант, с който дяловете на ответниците от общите части, изчислени съобразно чл. 40 ЗС на база ценообразуване, възлизат общо на 29,45% ид. части, аргументирайки се, че другият вариант на база площообразуване не съответства на чл. 40 ЗС, въззивният съд се е съобразил с указанията на ВКС по прилагането на чл. 40 ЗС съобразно практиката на ВКС.
По същите съображения е неоснователен и доводът на касаторите Д. Н. В. и М. В. В. за наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В съответствие с постоянната практика, формирана по реда на чл. 290 ГПК и посочена от касаторите /решение № 740/26.10.2010г. по гр. д. № 1953/2009г. на ВКС, I г. о., решение № 203/27.06.2011г. по гр. д. № 178/2011г. на ВКС, II г. о./, въззивният съд, съобразявайки се с дадените от ВКС, ТК, състав на Първо отделение в решение № 355/06.06.2008г. по т. д. № 84/2008г. указания, е приложил разпоредбата на чл. 40 ЗС.
Предвид липсата на доказателства за влизане в сила на решение от 18.10.2011г. по гр. д. № 9894/2010г. на СГС и решение № 662/11.04.2007г. по гр. д. № 983/2006г. на Врачански окръжен съд и поради това, че различният изход на делата се дължи на различни представени по делото доказателства и различна фактическа обстановка, доводът на касатора Л. Д. за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е неоснователен.
Не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Многобройните казуси по чл. 19, ал. 3 ЗЗД не обосновават наличие на посоченото основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а относно предпоставките, които съдът следва да преценява, за да обяви един предварителен договор за окончателен, е налице трайноустановена съдебна практика, която не се налага да бъде променяна.
Доводът на касаторите Д. Н. В. и М. В. В., че в противоречие с практиката на ВКС /решение по гр. д. № 92/2004г. на ВКС, II г. о., решение от 05.07.2006г. по т. д. № 89/2006г./ съдът недопустимо е допълнил волята на страните при липса на яснота относно съществени елементи от съдържанието на окончателния договор, поради което следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, е неоснователен. Съобразно постоянната практика на ВКС съдът следва да прецени точно съдържанието на клаузите на сключения между страните договор, като при неясни или двусмислени клаузи, налагащи по необходимост да бъде издирена истинската обща воля на съконтрахентите, решаващият съд следва да приложи общото тълкувателно правило на чл. 20 ЗЗД. В настоящия случай решаващият съдебен състав е обсъдил клаузата на чл. 22 от предварителния договор, преценил е точното й съдържание и съобразявайки се с обстоятелството, че обемът от права, които е следвало да бъдат прехвърлени, е определяем, въз основа на събраните доказателства е приложил разпоредбата на чл. 40 ЗС.
Не е налице твърдяното от касаторите Д. Н. В. и М. В. В. основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение на определянето на идеалните части за конкретните обекти на база квадратура. Разпоредбата на чл. 40, ал. 1 ЗС е ясна и по нея е формирана трайноустановена съдебна практика, съгласно която идеалните части /дяловете/ на отделните собственици в общите части се определят чрез пропорцията на стойностите на отделните обекти, които те притежават към момента на учредяване на етажната собственост. Площта на отделните обекти е от значение, доколкото се отразява на стойността на обектите, складовите помещения и общите части. При постановяване на решението, въззивният съд се е съобразил с трайната съдебна практика, която не се налага да бъде променяна.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че при липса на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд. С оглед изхода на делото направените от касаторите разноски за производството по касационните жалби остават в тяхна тежест. Касаторите следва да заплатят на ответното дружество сумата 1 200 лв. – направени разноски за касационното производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5354 от 18.10.2011г. по гр. дело № 2217/2008г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, IV-Г състав.
ОСЪЖДА Л. В. Д., Д. Н. В. и М. В. В., всички с адрес [населено място], [улица] да заплатят на [фирма], [населено място] [улица], ет. II сумата 1 200 лв. /хиляда и двеста лева/ – направени разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.