5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 464
гр. София, 15.07.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и седми май през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 3897 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. М. З. в качеството му на председател на Църковно настоятелство на вероизповедание „Независима православна църква“, [населено място] и приподписана от процесуален представител адв. Г. Ч., срещу решение № 1447 от 08.07.2013г. по т. дело № 183/2012г. на Софийски апелативен съд, търговско отделение, 5 състав, с което е потвърдено решение от 30.11.2012г. по т. дело № 534/2012г. на Софийски градски съд, търговско отделение, 4 състав. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт е отказано вписването в Регистъра на вероизповеданията при Софийския градски съд на религиозна общност Вероизповедание „Независима православна църква“, със седалище в [населено място], [улица].
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон – Конституцията на Република България, Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи и Закона за вероизповеданията. В изложението към касационната жалба релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
„1. Дали чл. 15, ал. 2 от Закона за вероизповеданията изисква наличието на пълно съвпадение в наименованието и седалището на едно вече регистрирано вероизповедание с друго, подаващо искане за регистрация вероизповедание, за да бъде отказано вписване в регистъра на религиозните общности към СГС на второто?
2. Съществуването в наименованието на искаща регистрация религиозна общност на думата „православен/православна“ достатъчно ли е да обоснове отказ за вписване в регистъра на религиозните общности към СГС?
3. Съвпадането на религиозните възгледи на искащо регистрация вероизповедание с религиозните възгледи на Българската православна църква достатъчно ли е да обоснове отказ за регистрация в регистъра на религиозните общности към СГС?“
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е аргументирано с липсата на трайна и непротиворечива задължителна практика, която да създава у страните усещане за правна сигурност и предвидимост на правните последици и гаранции за еднакво прилагане на закона от съдилищата в страната, липсата на унифициран стандарт за тълкуване и прилагане на чл. 15 ЗВ. Касаторът поддържа, че неяснотата и противоречивостта на практиката по регистрация на вероизповеданията в България създава предпоставки за произвол и различно прилагане на закона в сходни от фактическа и правна страна случаи. Релевира доводи, че липсата на уеднаквени принципни правила за прилагане на чл. 15 ЗВ в контекста за пречките за регистрация на вероизповедания се конфронтира с фундаменталния принцип за правна сигурност и стабилитет, а с Резолюция 1390 /2004/, приета на 07.09.2004г., Парламентарната асамблея на Съвета на Европа критикува текста на чл. 15, ал. 2 ЗВ.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните доводи, приема следното:
Касационната жалба отговаря на изискванията на чл. 283 и чл. 281 ГПК – подадена е от надлежна страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в нея са посочени касационни основания, а в изложението – основания за допускане на касационно обжалване.
Въззивният съд, отчитайки гарантираното от закона право на сдружаване, възможността всяко лице да упражнява правото си на вероизповедание чрез създаване или участие в религиозна общност, включително и на източно-православни християни, свободата и равноправието на вероизповеданията, е изяснил условията и изискванията за регистрация на религиозната общност като юридическо лице, предвид нейната извънрелигиозна гражданска легитимност като обособен правен субект в правния мир. За да потвърди решението на Софийски градски съд, въззивната инстанция е приела наличие на доминиращо съвпадение в наименованието на заявената за регистрация православна църква с наименованието на Българската православна църква, възпроизвеждане в устава на същите принципи на християнската религия, които определят статута на Б. в обществото, самоопределяне по еднакъв начин в теологично отношение – обстоятелства, които предпоставят недопустимост на вписването.
Решаващият съдебен състав е изложил съображения, че простото, буквално и механично сравнение на използваните думи в наименованието не е водещ критерий в хипотезиса на чл. 15, ал. 2 ЗВ, поради което с оглед основния принцип, формулиран в разпоредбата на чл. 9 ЗВ, е съпоставил двете наименования и верските убеждения на религиозната общност „Независима православна църква“ и тези на религиозната общност на Б.. Изхождайки от разбирането, че идентичността в синтактичен смисъл представлява самоопределяне, тъждественост, въззивният съд е направил извод, че самоопределянето по еднакъв начин в теологично отношение влече и идентичност в светското наименование, което е недопустимо съгласно ЗВ.
Възражението на жалбоподателя за противоконституционна намеса на държавата в случая е прието за неоснователно, тъй като свободата на сдружаване и на упражняване на вероизповедание не е ограничена. Определянето от страна на държавата на условията и предпоставките за регистрация на религиозната общност като юридическо лице не нарушава разпоредбата на чл. 9 от Конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, както и автономността на религиозните общности, предвид обстоятелството, че придобиването на правосубектност чрез регистрация на една религиозна общност е продиктувана най-вече от гарантираните от закона възможности за придобиване на имущество, за участие в създаването на субекти на търговското право.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор, за формиране на решаващата воля на съда и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият и третият материалноправни въпроси, разгледани в тяхната неразривна връзка, са релевантни, тъй като са формирали изводите на въззивната инстанция. Тези въпроси не обосновават наличие на твърдяното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.Следва да се отчита, че става въпрос за едно общо, неделимо основание за допускане на касационно обжалване. Посочените от касатора първи и трети материалноправни въпроси се отнасят до приложението на чл. 15, ал. 2 и чл. 9 ЗВ. Тълкувани в тяхната взаимна връзка, посочените правни норми не налагат допускане на касационно обжалване с цел изясняване на установените с тях предпоставки и ограничения, нито изменение на задължителна практика и практика по отделни казуси, с оглед преодоляването на възприети правни разрешения по прилагане на правната уредба, нито създаване на нови правни разрешения по прилагането на посочените правни норми, предизвикани от новонастъпили обществени условия и законодателни промени. Касаторът не е посочил противоречиво разрешаване на релевантните правни въпроси, не са налице и промени в обществените условия, нито законодателни промени, които да налагат промяна в трайноустановената съдебна практика, съгласно която при преценка дали са налице предпоставките за регистриране на религиозна общност съдът следва да съобрази дали е налице идентичност в наименованието на религиозната общност, искаща вписване, с наименование на друга вече регистрирана религиозна общност, както и наличието на тъждественост на религиозните възгледи на искащото регистрация вероизповедание с религиозните възгледи на вече регистрирано вероизповедание. В настоящия случай съдебният състав на въззивната инстанция в съответствие с трайноустановената съдебна практика е направил тази съпоставка, въз основа на която е стигнал до извода, че съвпадението в наименованието на заявената за регистрация православна църква с наименованието на Българската православна църква, възпроизвеждането в устава на същите принципи на християнската религия, които определят статута на Б. в обществото и самоопределянето по еднакъв начин в теологично отношение предпоставят недопустимост на исканото вписване. Конкретната преценка за съвпадение в наименованията, верските убеждения и самоопределянето на искащата регистрация религиозна общност е фактически въпрос и оплакването за неправилното му решаване съставлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, а не основание за допускане на касационно обжалванепо чл. 280, ал. 1 ГПК.
Вторият, формулиран от касатора, правен въпрос не е релевантен за делото, тъй като въззивният съд не е аргументирал извода за недопустимост на вписването на религиозната общност Вероизповедание „Независима православна църква“ само със съществуването в наименованието на думата „православен/ православна“. Решаващият съдебен състав е съпоставил цялото наименование заедно с верските убеждения на религиозната общност „Независима православна църква“ на наименованието и верските убеждения на религиозната общност на Б., а не е направил буквално и механично сравнение на използваните думи.
Поради липса на твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1447 от 08.07.2013г. по т. дело № 183/2012г. на Софийски апелативен съд, търговско отделение, 5 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.