7
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 1447/2013 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 448
гр.София, 09.07.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на дванадесети ноември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 1447/2013 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище [населено място], подадена чрез процесуалния му представител адвокат Ал.Г. от САК срещу решението на Софийски апелативен съд № 1543/24.09.2012 год. по т.дело № 3830/2011 год. С това решение след отмяна на първоинстанционното отхвърлително решение на Софийски окръжен съд, ТО, 2 състав от 28.09.2011 год. по т.дело № 26/2011 год.апелативният съд е уважил предявения иск по чл.422 ГПК и е признал за установено, че ответника-касатор дължи на ДФ”Земеделие”, [населено място] сумата 203 631,48 лева, представляваща получена безвъзмездна финансова помощ по програма С., подлежаща на възстановяване поради неизпълнение на задължение по сключения договор от 19.12.2003 год. ведно със законната лихва, както и 111 780,84 лева мораторни лихви, по издадената в полза на ищеца заповед за неизпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист по гр.дело № 45158/2009 год. на СРС, 66 състав.
Касаторът е подал и частна жалба по чл.248, ал.3 ГПК срещу определението на САС от 14.01.2013 год., постановено по същото дело, с което е осъден да заплати на ДФ”Земеделие” сумата 20 718,13 лева съдебни разноски за въззивното производство.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че апелативният съд не е обсъдил в цялост събраните доказателства, неправилно е интерпретирал фактите по делото и тълкувал съдържанието на сключения между ответника и [фирма] договор за туроператорска дейност като е приел, че същият съдържа елементи на наемен договор. По този начин е обоснован погрешния краен извод, че преотстъпвайки ползуването на активите, финансирани по програма С. на трето лице, ответникът е нарушил поетите в договора задължения и чл.27, т.2 от Наредба № 15/18.05.2001 год. на МЗГ, поради което дължи връщане на получената субсидия.
В допълнително изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Излага становище, че е налице противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС по поставения материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно: „Следва ли предоставянето на ексклузивни права за продажба на туристически услуги в хотел, който е построен с безвъзмездна финансова помощ по програма С. от хотелиер на туроператор по смисъла на пар.1 ДР ЗТ да се счита за нарушение на установената в договора забрана за преотстъпване ползуването на придобитите активи, обуславящо възстановяване на даденото по него при положение, че по силата на чл.48 ЗТ лицата, извършващи хотелиерство сключват договори само с туроператори, туристически агенции, хотелиери или ресторантьори, удостоверили правото си да извършват съответния вид туристическа дейност?”
Ответникът по касация ДФ”Земеделие”, [населено място] чрез процесуалния си представител адвокат Н.Б. от [фирма], [населено място] изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, а по същество направените оплаквания в касационната и частната жалба са неоснователни. Претендира заплащане на сумата 8 109,88 лева-направени съдебни разноски за касационното производство съгласно представеното към отговора пълномощно и пл.нареждане от 20.12.2012 год. за изплатено адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и провери данните по делото намира, че същата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК при спазване на указанията, дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Видно от данните по делото, с обжалваното решение след отмяна на първоинстанционното отхвърлително решение, апелативният съд е уважил предявеният от ДФ”Земеделие” иск по чл.422, ал.1 ГПК и е признал за установено, че ответникът-касатор дължи сумата по издадената в полза на ищеца заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК в размер на 203 631,48 лева ведно със съответните текущи и мораторни лихви. По делото е безспорно установено, че ответното дружество е получило процесната сума като безвъзмездна финансова помощ по програма С. в изпълнение на сключен между страните договор № 950/19.12.2003 год. и същата е инвестирана в преустройството и обзавеждането на хотел „София”-гр.Б.. Не се спори, че договорът съдържа клауза, забраняваща за срок от пет години от получаване на сумата преотстъпване на трети лица ползуването върху придобитите въз основа на одобрената инвестиция активи, като при неизпълнение се дължи връщане на получената финансова помощ ведно със законната лихва от датата на нарушението. Установено е също, че на 16.09.2005 год. ответникът сключва договор с туроператорска фирма – [фирма], [населено място], на която за срок от пет години срещу фиксирана цена предоставя правото да продава и обслужва цялата леглова база на хотела и другите туристически услуги като сключва от свое име и за своя сметка договори с български и чуждестранни партньори и заплаща всички разходи свързани с използуването и поддръжката на хотела, вкл. консумативи, разходи за охрана, текущи ремонти и др. На 26.09.2005 год. между същите страни е подписан и договор за извършване на дейности по управление и отговорно пазене на имот-хотел „София” заедно с цялото обзавеждане и оборудване – движими и недвижими вещи, описани в съответните приложения към него. При тези фактически данни, анализирайки в цялост събрания по делото доказателствен материал и тълкувайки съдържанието на договорните клаузи, съпоставяйки текстовете на трите договора решаващият съд е приел, че сключения между ответника и туроператора договор от 16.09.2005 год. има комбиниран фактически състав и съдържа елементите на два договора, единият от които е договор за наем. Наведени са доводи, че е отдадена за определен срок за възмездно ползуване цялата леглова база на хотела заедно с оборудването му срещу фиксирана годишна наемна цена; уговорени са и типичните за наемния договор съпровождащи престации, свързани с ползуването на хотела-заплащане на консумативи, разходи за текущ ремонт и др. Направен е решаващият извод, че макар договорът да има комплексен характер, доколкото негова правна последица е преотстъпване ползуването на субсидираното имущество от бенефициента на трето лице, налице е нарушение от страна на ответника на поетото договорно задължение по чл.4.18 от договор № 950/19.12.2003 год. и чл.27, т.2 от Наредба № 15/18.05.2001 год. на министъра на земеделието, поради което съгласно чл.8.1 от договора и чл.31 от цитираната Наредба, той дължи връщане на получената финансова помощ заедно със законната лихва от момента на нарушението. Обстоятелството, че в договора между хотелиера и туроператора се съдържат и клаузи относно извършване на туроператорска дейност не променят този извод, тъй като при подобен комбиниран фактически състав от елементи на два самостоятелни договора се прилагат правилата регламентиращи всеки от тях.
Съгласно указанията дадени в т.1 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуален въпрос, който е от решаващо значение за крайния изход на делото и по отношение на който е налице някое от основанията предвидени в чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК. Правният въпрос трябва да е от значение за предмета на спора и да е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, но не и за правилността на обжалваното решение с оглед възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или преценката на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение предвидени в чл.281, т.3 ГПК. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на релевантния правен въпрос разрешен с обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба, но може да го уточни и конкретизира.
В случая, така както е формулиран от касатора на стр.2 от изложението му, въпросът: следва ли предоставянето на ексклузивни права за продажба на туристически услуги в хотел, който е построен с финансова помощ по програма С. от хотелиера на туроператор по смисъла на пар.1 от ДР на ЗТ да се счита за нарушение на договора по програмата е ирелевантен, тъй като обжалваното решение не съдържа произнасяне по такъв въпрос. Този въпрос е поставен за обсъждане в производството по чл.288 ГПК единствено с цел проверка правилността на изводите на въззивния съд относно съдържащите се в договора от 16.09.2005 год. с туроператорската фирма [фирма] елементи на наемен договор, с който ответникът преотстъпва в рамките на петгодишния срок ползуването на придобитите с получената безвъзмездна финансова помощ активи на трето лице, което представлява нарушение на договора с ДФ”Земеделие” и разпоредбата на чл.27 от Наредба № 15/18.05.2001 год. на МЗГ. Както изрично е посочено в мотивите на въззивното решение обстоятелството, че договорът от 16.12.2005 год. съдържа клаузи относно туроператорска дейност не променят този извод. В тази връзка релевантният за изхода на делото материалноправен въпрос е свързан с начина на тълкуване на този договор и приложението на чл.20 ЗЗД, което се потвърждава и от приложените към жалбата три броя решения на различни състави на ВКС/по т.дело № 523/2008 год. на ТК, ІІ т.о.; по гр.дело № 1227/2011 год. на ГК, ІІ г.о.; по гр.дело № 222/2009 год. на ГК, ІV г.о./, постановени по реда на чл.290 ГПК, на които се позовава касатора, обосновавайки основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Посочените актове само потвърждават наличието на трайноустановена непротиворечива съдебна практика, която е в смисъл, че при съмнение, неяснота или двусмисленост на договорните клаузи, действителната обща воля на страните се установява чрез тълкуване, законността на което е обусловена от прилагане на въведените в чл.20 ЗЗД критерии. В този смисъл са и р.№ 81/07.07.2009 год. по т.дело № 761/2008 год. на ВКС, ТК, ІІ т.о.; р.№ 10/07.09.2010 год. по т.дело № 241/2009 год. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК, които съгласно указанията дадени в т.2 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС са задължителни за долустоящите съдебни инстанции. Видно от данните по делото, апелативният съд е тълкувал клаузите на процесния договор от 16.09.2005 год., спазвайки правилата предвидени в чл.20 ЗЗД в съответствие със закона и цитираната съдебна практика на ВКС, съпоставяйки текстовете на отделните клаузи в тяхната връзка и с оглед съдържанието, смисъла и целите на целия договор и свързания с него договор, подписан на 26.09.2005 год., между същите страни за управление и отговорно пазене на процесния хотел заедно с цялостното обзавеждане и оборудване. Тълкуването е съобразено и с одобрения проект, а изводите се основават на принципите и целите на отпусканата безвъзмездна финансова помощ по програма С.-утвърдената инвестиция да се използува по предназначение от бенефициента, който няма право да продава или преотстъпва ползуването върху придобитите активи. В този смисъл е и р.№ 165/08.02.2013 год. по т.дело № 269/2012 год. на ВКС, ТК, І т.о. Що се отнася до конкретните изводи на съда, направени в резултат на това тълкуване, както и извършената суверенна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, същите са относими единствено към настоящия спор и касаят правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и твърденията за погрешни крайни изводи представляват основания за касиране по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК. Изводите, до които е достигнал въззивният съд в резултат на извършеното тълкуване, не могат да бъдат ревизирани в производството по чл.288 ГПК, тъй като те са предмет на самия касационен контрол, в който смисъл са и указанията в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Не е налице и твърдяното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно указанията дадени в цитираното ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика по съществения правен въпрос, каквито данни в случая липсват. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по релевантния материалноправен или процесуален въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, поради съществуваща неяснота, какъвто не е настоящия случай, тъй като нормите на чл.27, ал.1, т.2 и чл.31 от Наредба № 15/2001 год. на МЗГ са пределно ясни и не се нуждаят от тълкуване. Посочените разпоредби имат императивен характер и предвиждат забрана за срок от пет години да се продават или преотстъпва ползуването върху придобитите активи със средства по програма С. в изрично определените от Наредбата случаи – чрез отдаването им под наем, аренда или по договор за съвместна дейност. При неизпълнение се дължи връщане на получената субсидия.
Частната жалба на [фирма] е подадена на основание чл.248, ал.3 ГПК срещу постановеното по въззивното дело определение от 14.01.2013 год., с което по реда на чл.248, ал.1 ГПК апелативният съд е допълнил въззивното решение в частта му за разноските и с оглед изхода на спора е осъдил ищеца да заплати на ДФ”Земеделие” сумата 20 718,13 лева съдебни разноски за двете съдебни инстанции. Частната жалба е депозирана в срока по чл.275, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна. Постановеното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Съобразено е с процесуалния закон и постоянната практика на ВКС, която е в смисъл, че отговорността за разноски е обективна и е право на едната страна да иска от другата да й заплати реално направените от нея съдебни разноски, ако постановения съдебен акт е в нейна полза-чл.78, ал.1 ГПК. Съгласно чл.78, ал.3 ГПК ответникът също има право да иска направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част от иска. В конкретния случай, с оглед данните по делото, тъй като след отмяна на първоинстанционното решение е уважен изцяло предявеният от ДФ”Земеделие” иск, ответникът дължи на ищеца направените от него разноски за двете съдебни инстанции.
С оглед на изложеното, тъй като не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, в полза на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени поисканите и направени от него съдебни разноски в настоящото производство в размер на сумата 8 109,88 лева, представляваща изплатеното адвокатско възнаграждение по представеното към отговора пълномощно и пл.нареждане от 20.12.2012 год.
По изложените съображения съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд, ГК, 5 състав № 1543/24.09.2012 год., постановено по т.дело № 3830/2011 год.
ПОТВЪРЖДАВА постановеното по същото дело определение от 14.01.2013 год., с което на основание чл.248, ал.1 ГПК е допълнено въззивното решение в частта му за разноските.
ОСЪЖДА [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], Софийска област, [улица] да заплати на Д. фонд „Земеделие”, [населено място] сумата 8 109,88/осем хиляди сто и девет + 0,88/лева съдебни разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
/СЛ