4
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 813/2011 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№517
гр.София, 04.07.2012 година
В. касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на десети април две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 813/2011 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу въззивното решение на Русенския окръжен съд № 199/18.04.2011 год., постановено по в.гр.дело № 208/2011 год. С това решение след отмяна на първоинстанционното отхвърлително решение на Беленския районен съд № 113/21.12.2010 год. по гр.дело № 547/2010 год. въззивният съд е уважил предявеният иск по чл.422 ГПК и е признал за установено съществуването на парично задължение на ответника-касатор към ищеца Ю. М. Е. от [населено място] в размер на сумата 15 000 лева, представляваща неизплатена част от дължимата цена по договор за изработка от 2005 год./в размер общо на 31 505 лева/ ведно със законната лихва, за изпълнението на което в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.дело № 293/2010 год. по описа на Беленския районен съд.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Излагат се съображения, че неправилно в противоречие с нормата на чл.164, ал.1, т.3 ГПК, кредитирайки свидетелските показания по делото съдът е приел, че ищецът е изпълнил поетото договорно задължение, като е ожънал около 6200 дка земеделски култури, за което му се дължи възнаграждение по 7 лева на декар.
В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК касаторът поддържа основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Излага становище, че съдът се е произнесъл по съществен процесуален въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, а именно: допустими ли са свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5 000 лева с оглед забраната предвидена в чл.164, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Ю. М. Е. от [населено място] чрез процесуалния си представител адвокат А.М. изразява становище, че не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване, а по същество – направените оплаквания са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и след проверка на данните по делото намира, че жалбата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК и указанията дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГКТК на ВКС.
Видно от данните по делото след отмяна на първоинстанционното отхвърлително решение въззивният съд е уважил предявеният иск по чл.422 ГПК, като е направил решаващия извод, че ответникът дължи неизплатената част от цената за изпълнението на възложената на ищеца работа във връзка с обработката за засетите със зърнени култури площи. Прието е въз основа на събраните по делото доказателства наличието на валидно облигационно правоотношение между страните като ищецът признава, че е получил част от дължимото възнаграждение в размер на 12 685 лева, една част от което в пари и друга част-в натура, което обстоятелство не се оспорва от ответника. Разпитаните по делото свидетели установяват фактите по изпълнението на договора от страна на ищеца – количеството на ожънатите площи, местонахождението им и вида на насажденията, като по отношение установяването на тези факти съдът е приел, че не се прилага забраната по чл.164, ал.1, т.3 ГПК, свидетелските показания са допустими и подлежат на обсъждане. Анализирайки събрания по делото доказателствен материал съдът е приел за установено, че през 2005 год. ищецът е ожънал общо 6200 дка площи със зърнени култури в землищата на селата Малък В. и Крамолин, за което ответникът му дължи възнаграждение по 7 лева на декар или общо 43 400 лева, като след приспадане на частично изплатената сума, остават дължими още 30 715 лева.
При тези фактически данни изложеният от касатора процесуалноправен въпрос допустими ли са свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5 000 лева е некоректно поставен. Това е така, защото в конкретния случай допуснатите гласни доказателства установяват факта на изпълнението, а не този на сключването на процесния договор. По този въпрос не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Безспорна и трайно установена е съдебната практика по приложението на чл.133, б.”в” ГПК/отм./, възпроизведен в чл.164, ал.1, т.3 от действуващия ГПК, която е в смисъл, че са недопустими свидетелски показания за установяване на договори на стойност над 5 000 лева. Посочената забрана, обаче, не се отнася по отношение установяването на факти и обстоятелства, свързани с изпълнението на възложената работа, които подлежат на доказване с всички доказателствени средства предвидени в процесуалния закон. В съответствие с посочената съдебна практика за установяване вида и обема на извършената работа във връзка със спорния по делото въпрос относно размера на дължимата цена правилно по делото са допуснати и разпитани исканите свидетели за установяване на твърдяните факти и обстоятелства съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест между страните в процеса. Суверенно право на решаващия съд при преценката на доказателствения материал по делото е да кредитира или не дадено доказателство. Доколко констатациите на въззивния съд при преценка на събраните доказателства са правилни и обосновани е въпрос, който касае правилността на постановения съдебен акт и представлява касационно основание за отмяна по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не е основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК. Неправилно е и позоваването на касатора на приложените към жалбата съдебни решения на ВКС, които не представляват задължителна съдебна практика по смисъла на т.1 от ТР №1/2009 год. на ОСГКТК на ВКС. Освен това тези решения са неотносими, тъй като третират съвсем различна фактическа обстановка и са постановени във връзка с изпълнението на договор за заем, който е реален договор, за разлика от договора за изработка, който е консенсуален. В тази връзка предаването на дадената в заем сума е елемент от фактическия състав на самата сделка, поради което свидетелски показания са недопустими, но това не е разглеждания случай – предмет на настоящото дело.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Русенския окръжен съд № 199/18.04.2011 год., постановено по в.гр.дело № 208/2011 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/