2
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 1376/2013 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 754
гр.София, 19.11.2013 година
В. касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на дванадесети ноември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 1376/2013 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. П. А. от [населено място], подадена чрез процесуалния му представител адвокат И. Н. от АК-П. срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд № 1789/28.11.2012 год. по гр.дело № 2425/2012 год. С това решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение на Пловдивския районен съд № 1731/27.04.2012 год. по гр.дело № 18018/2011 год., с което е отхвърлен предявеният от ищеца-касатор срещу Н. Т. Т. от [населено място] пряк менителничен иск по чл.538 вр. с чл.535 и чл.505, ал.1 ТЗ за сумата 21 700 лева по издадения на 31.03.2010 год. запис на заповед с падеж 31.12.2010 год. с издател ответника, както и обективно съединения иск за мораторна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 1 774,82 лева за забавено плащане, която претенция има акцесорен характер и е в зависимост от изхода на спора досежно главницата.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че в производството по прекия менителничен иск кредиторът се позовава единствено на формалния легитимиращ ефект на записа на заповед без да въвежда в спорния предмет каузалното правоотношение. Задължение на ответника е да докаже възраженията си. В тази връзка се поддържа, че разменяйки тежестта на доказване, съдът е направил погрешния извод за неоснователност на предявения иск, излагайки съображения, че ищецът не е доказал наличието на каузална сделка-договор за заем, послужила като основание за издаването на процесния запис на заповед.
В допълнително изложение към касационната жалба касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Навежда доводи за противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС по поставените материалноправни и процесуални въпроси, които обобщени се свеждат до следното: подлежи ли на изследване в производството по прекия менителничен иск връзката между записа на заповед като абстрактна сделка и каузалното правоотношение и как се разпределя тежестта на доказване за наличието на каузална сделка, послужила като основание за издаването му. Позовава се на приложените към жалбата решения на ВКС, Търговска колегия по т.дело № 717/2008 год. на ІІ т.о.; по т.дело № 387/2007 год. на І т.о.; р. по гр.дело № 207/2011 год. на ОС-В.Т.; р. по в.гр.дело № 1176/2010 год. на ОС-Бургас, както и определения по чл.288 ГПК на ВКС, ТК по т.дело № 1036/2011 год. на І т.о. и по т.дело № 24/2011 год. на ІІ т.о.
Ответникът по касационната жалба Н. Т. Т. от [населено място] чрез процесуалния си представител адвокат Г.К. от ПАК изразява становище, че не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване, а по същество – направените оплаквания са неоснователни. Претендира присъждане на направените съдебни разноски за касационното производство в размер на 500 лева, представляващ изплатения адвокатски хонорар по представеният с отговора договор за правна защита и съдействие от 22.02.2013 год.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК при спазване на указанията, дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Видно от данните по делото, с обжалваното решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното отхвърлително решение, като е направил извода за неоснователност на предявения пряк менителничен иск по чл.538 вр. с чл.535 и чл.505, ал.1 ТЗ. По повод направено от ответника възражение, че не дължи сумата 21 700 лева по издадения запис на заповед от 31.03.2010 год., тъй като същият не обезпечава дължимо вземане на ищеца /относно постигане на споразумение за уреждане на имуществени отношения по повод заведени съдебни дела пред ОС-Пловдив между представляваните от ищеца и ответника две търговски дружества [фирма] и [фирма], каквото не е било постигнато/ и твърдението на ищеца за наличие на каузално правоотношение, произтичащо от договор за заем с ответника, първоинстанционният съд с доклада си по чл.146 ГПК съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест по чл.154, ал.1 ГПК е дал указания, че ищецът следва да докаже твърдяните от него факти и обстоятелства, от които произтича и на които основава претенциите си, а ответника-онези факти и обстоятелства, които препятствуват претенциите на ищеца, респ. евентуалното им погасяване, ако има извършено плащане. Анализирайки в цялост събрания по делото доказателствен материал съдът е приел за недоказано твърдението на ищеца за възникнало облигационно отношение по сключен договор за заем с ответника, както и че му е предоставил реално сумата 21 700 лева. В тази връзка е направен решаващия извод, че процесният запис на заповед не обезпечава изпълнението на твърдяната каузална сделка, поради което поетото с него менителнично задължение не съществува.
При тези данни поставеният от касатора правен въпрос: подлежи ли на изследване връзката с каузалната сделка при редовен от външна страна менителничен документ е релевантен за изхода на делото. По отношение на този въпрос, обаче, не са налице твърдяните основания за допускане на касационно обжалване. Постоянна и непротиворечива е съдебната практика на ВКС, че независимо от абстрактния характер на записа на заповед, при възникнал спор и направено възражение от страна на издателя е необходимо да се установи каузалното правоотношение, респ. съществуването на основното вземане, което записът на заповед обезпечава. В тази връзка след проверка редовността на записа на заповед от формална страна, съдът по същество проверява фактите и обстоятелствата, свързани с изпълнението на каузалната сделка, съответно – дали вземането по тази сделка съществува или не. В този смисъл са решенията на различни състави на ВКС, Търговска колегия по т.дело № 1074/2009 год. на І т.о.; по т.дело № 672/2010 год. на ІІ т.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК, които са задължителни за долустоящите съдебни инстанции. В случая, видно от данните по делото, постановявайки обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от цитираната съдебна практика на ВКС. Що се отнася до конкретните изводи, направени в резултат на извършената от съда суверенна преценка на събрания по делото фактически и доказателствен материал, тези изводи са относими единствено по конкретния спор и касаят правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията за необоснованост и незаконосъобразност представляват касационни основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК. Приложените съдебни решения, на които се позовава касатора са неотносими, тъй като са постановени при различна фактическа обстановка, поради което не обосновават наличие на противоречива съдебна практика, нито противоречие със задължителната практика на ВКС.
Аналогично е положението и по поставения процесуалноправен въпрос върху кого лежи тежестта на доказване относно наличието и валидността на твърдяната каузална сделка, послужила като основание за издаването на записа на заповед. Според константната практика на ВКС относно правилата за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса, независимо от процесуалното си качество, кредиторът следва да докаже факта, от който произтича вземането му /за обезпечаването на което е издаден процесния запис на заповед/, а длъжникът – да докаже възраженията си-абсолютни/срещу формата и съдържанието на записа на заповед/ или лични- основани на отношенията с кредитора, включително погасяването на задълженията му. В този смисъл е р.№ 102/25.07.2011 год. по т.дело № 672/2010 год. на ВКС, ТК, ІІ т.о.; р.№ 149/05.11.2010 год. по т.дело № 49/2010 год. на ВКС, ТК, І т.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК. Съдът се е съобразил с цитираната съдебна практика. С оглед данните по конкретното дело е приел, че тъй като ищецът не е доказал твърдението си, че сумата, за която е издаден процесния запис на заповед е дадена в заем, той не може да претендира осъждането на ответника, позовавайки се единствено на абстрактния характер на менителничния ефект.
При този изход на спора в полза на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени поисканите и направени от него съдебни разноски за настоящото производство в размер на сумата 500 лева, представляваща изплатения адвокатски хонорар по представения с отговора договор за правна защита и съдействие от 22.02.2013 год.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския окръжен съд, ВГО, VІІ състав № 1789/28.11.2012 год., постановено по гр.дело № 2425/2012 год.
ОСЪЖДА А. П. А., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ет.1 да заплати на Н. Т. Т., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] сумата 500/петстотин/лева съдебни разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ