8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 967
гр. София, 28.12.2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на втори октомври през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1215 по описа за 2011г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. В. Б. срещу решение № 1008 от 27.06.2011г. по т. дело № 476/2011г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав, с което е оставено в сила решение № 4351 от 27.09.2010г. по гр. дело № 3126/2007г. на Софийски градски съд, I Гражданско отделение, 14 състав в обжалваната част, с която е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място] срещу Министерство на отбраната частичен иск за сумата от 251 356 лв., от които 9 350 лв. – понесени загуби и 242 006 лв. – пропуснати ползи на основание чл. 49 ЗЗД.
Касаторът прави оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по основни материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата или са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1/ деликтоспособно ли е юридическото лице и може ли да отговаря за собствено неправомерно бездействие по чл. 45 ЗЗД или по чл. 12 ЗЗД – допускането на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, защото касае преосмисляне на стара задължителна съдебна практика /ППВС № 7/1959г./, както и преодоляването на законодателна празнина, водеща до отказ от правосъдие /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/;
2/ когато едно лице възложи работа на друго, а то от своя страна я превъзложи на трето лице, отговаря ли първото лице за вредите, причинени от третото лице при и по повод изпълнението на възложената му работа – въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предвид необходимостта от преодоляване на законодателна празнина /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/;
3/ отговаря ли възложителят на определена работа по чл. 49 ЗЗД, когато конкретният делинквент не е изяснен, но е установено, че е действал по поръчка на възложителя – въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, респективно ВС /ППВС № 7/1959г., решение № 288/07.04.2009г. по гр. дело № 40/2008г. на ВКС, V състав и се решава противоречиво от съдилищата /чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК/;
4/ необсъждането на представени от страната доказателства и релевирани правни доводи представлява ли нарушение на съдопроизводствените правила – по този въпрос въззивният съд е процедирал в нарушение на задължителната практика на ВКС /ППВС № 7/1965г. на ВС/, т. е. налице е основанието по чл. 280, ал. 1 ГПК;
5/ когато основанието за гражданска отговорност е установено, но не и вредите, длъжен ли е съдът на основание чл. 130 ГПК /отм./ да ги определи по своя преценка; трябва ли тази преценка да се основава на всички обстоятелства по делото, включително представените по делото доказателства, или съдът трябва да се позовава само на твърденията на страните – посочените въпроси според касатора са решени в противоречие с практиката на ВКС /ППВС № 4/1968г. на ВС/.
Ответникът Министерство на отбраната чрез процесуален представител държавен експерт – юрист Н. Н. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като посочените от касатора постановления на Пленума на ВС, решение на ОСГК и решение на ВКС са неотносими към обжалваното решение, а хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице, доколкото произнасянето по предмета на делото не е свързано с тълкуването на закона при неяснота на правната норма, а с неговото пряко прлилагане в зависимост от представените по делото доказателства.
Третото лице помагач [фирма], [населено място] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и инвокираните от страните доводи за допускане на касационно обжалване, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК.
Въззивният съд е установил, че с решение на Министъра на отбраната № 420/19.08.2003г. е открита процедура на договаряне по ЗОП /отм./ с правно основание чл. 16, ал. 1, т. 9 ЗОП, при хипотезата на пряко договаряне по реда на глава VI на ЗОП /отм./ и предмет – доставка на леки автомобили и микробус с описани в заповедта технически характеристики и изисквания, като впоследствие с решение на Министъра на отбраната № 638/07.11.2003г. е променен броят на леките автомобили от 54 на 58, както и част от техническите характеристики и изисквания. Ищецът е подал заявление за участие в процедурата за възлагане на обществена поръчка /01.09.2003г./.
С договор за борсово представителство № 45/15.04.2003г. със срок на действие до 31.12.2003г. ищецът е възложил на [фирма] в качеството му на член на С. да сключва сделки за покупко-продажба на стоки на [фирма] по реда на ЗОП чрез оторизиран свой брокер от името и за сметка на ищеца и при съгласувани в двустранно подписана поръчка – спецификация условия. С поръчка – спецификация № 1/17.11.2003г. ищецът е възложил на [фирма] продажба на 58 броя леки автомобили „Хюндай Соната“ по реда на ЗОП с технически характеристики, посочени в горецитираното решение на Министъра на отбраната, при определена цена 18 000 лв. без ДДС и митни сборове на брой и договорено основно възнаграждение 0.75% от стойността на сключения борсов договор с включена такса към [фирма] и допълнително възнаграждение съгласно т. 28.2.
По делото е установено с авизо по платежно нареждане от 20.11.2003г. извършено от ищеца плащане на сумата 88 000 лв. по сметка на [фирма] като гаранционен депозит по борсов договор за продажба на 58 броя автомобили, а на 24.11.2003г. и 19.12.2003г. ищецът е заплатил на С. общо сума в размер на 6 600 лв. – такса по борсова сделка за 58 бр. автомобили.
Въззивният съд е приел, че с договор – поръчка № УД 12-246/18.11.2003г. ответникът е възложил на [фирма] в качеството на член на [фирма] чрез оторизиран брокер да сключи за сметка на доверителя – ответник договор или договори за покупка/продажба на стоки, които се търгуват на борсата при условия съгласно приложения № 1 и 2 към договора, които препращат към двете решения на Министъра на отбраната. На 20.11.2003г. е сключена сделка по оферта № 77 – транспортни средства, за покупко-продажба на 58 бр. леки автомобили Хюндай Соната при обща цена 1 100 000 лв.
На 21.11.2003г. [фирма] е поискало от СД на С. съдействие за подписване на борсов договор, а [фирма] е уведомило Министъра на отбраната за сключена по оферта № 77 борсова сделка при цена 1 100 000 лв. и спазени изисквния, представило е техническа характеристика и е поискало потвърждение за съответствие и указания за сключване на договор.
С решение № 678/21.11.2003г. на Министъра на отбраната е прекратена процедурата по възлагане на обществена поръчка за доставка на автомобили и микробуси чрез Софийска стокова борса поради несъответствие с изискванията на възложителя, определени в решенията досежно процедурата – несъответствие на техническите характеристики.
С последващи покани ищецът е уведомил ответника, че при незаплащане на цената на автомобилите до 10.12.2003г. ще счита договорът за развален поради виновно неизпълнение от страна на купувача.
Установена е средната стойност на печалбата от продажбата на един автомобил Хюндай Соната – 6 542,76 лв.
Въззивният съд е приел, че определената от първоинстанционния съд правна квалификация на иска по чл. 45 ЗЗД е неправилна и вместо нея е квалифицирал иска по чл. 49 ЗЗД. Позовал се е на ППВС № 7/1959г., съгласно което юридическата личност не е деликтоспособна и отговаря за непозволено увреждане по чл. 49 и чл. 50 ЗЗД. Решаващият съдебен състав е изложил съображения относно припокриването между отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД с фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, доколкото се изисква причиняване на вреда, причинна връзка между вредата и поведението на изпълнителя на работата, причиняването да е виновно – умишлено или непредпазливо. Разграничени са характерните условия и необходимостта от тяхното наличие с оглед естеството на отговорността по чл. 49 ЗЗД, а именно: възлагане на работа от юридическото лице на конкретното физическо лице делинквент; вредата да е причинена при или по повод изпълнение на възложената работа.
Неоснователността на предявения иск е аргументирана с липсата на тези характерни предпоставки:
1/ ищецът не излага твърдения за поведението на конкретни лица при или по повод, чието изпълнение на възложена от ответника работа, да са настъпили претендираните вреди, като възражението му, че делинквент е наетият от Министерство на отбраната брокер [фирма] не санира указаната непълнота в доводите му, тъй като посоченият субект също е юридическо лице, което не е деликтоспособно;
2/ ищецът не е доказал и фактите за претърпени имуществени вреди – представените два броя авизо по платежни нареждания от 24.11.2003г. и 19.12.2003г. за сумите от по 3 300 лв. в полза на [фирма] установяват, че сумите са такси по процесната борсова сделка, поради което не могат да бъдат приравнени на заплатено комисионно възнаграждение за борсово представителство; липсват доказателства за рамките на пропуснатите ползи – доколкото би била налице щета, тя би могла да се изразява в разликата между цената, която ищецът е получил при продажба на леките автомобили от него една година по-късно и тази, договаряна с ответника, но доказателства за това не са посочени. Съдебният състав е изложил съображения, че фактът, че не е осъществена продажба на процесните автомобили, сам по себе си не доказва основателността на исковата претенция.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от визираните в разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК основания. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Доводът на касатора за наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първите два въпроса „деликтоспособно ли е юридическото лице и може ли да отговаря за собствено неправомерно бездействие по чл. 45 ЗЗД или по чл. 12 ЗЗД“ и „когато едно лице възложи работа на друго, а то от своя страна я превъзложи на трето лице, отговаря ли първото лице за вредите, причинени от третото при и по повод изпълнението на възложената му работа“ е неоснователен. Въпросът относно отговорността на ответника – юридическо лице по чл. 12 ЗЗД е ирелевантен, тъй като съдът не се е произнесъл по този иск и ищецът не е поискал допълване на решението в предвидения в чл. 250, ал. 1, изр. второ, предл. първо ГПК срок.
Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По горепосочените въпроси е формирана постоянна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, съгласно която отговорност за непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД носят само физическите лица, които са причинили вредата чрез свои виновни действия или бездействия, докато юридическите лица отговарят за непозволено увреждане на основание чл. 49 и чл. 50 ЗЗД. Отговорността по чл. 49 ЗЗД има обезпечително-гаранционна функция и за да възникне, е необходимо наличието на следните предпоставки: 1/ на пострадалия /ищеца/ да са причинени вреди; 2/ вредите да са причинени от лице, на което ответникът е възложил работа; 3/ вредите да са причинени при или по повод изпълнението на работата, възложена от ответника; 4/ лицето, на което е възложена работата, да има вина за причинените вреди. Отговорността по чл. 49 ЗЗД възниква за лицето, което е възложило работата другиму, когато вредите са причинени виновно от лицето, на което е възложена работата, чрез действия, които съставляват извършване на възложената работа, или чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или от характера на работата, както и когато вредите са причинени виновно от лицето, на което е възложена работата, чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него, т. е. вредите са причинени по повод изпълнението на възложената работа. Посочената практика не се налага да бъде променена.
Въпросът „отговаря ли възложителят на определена работа по чл. 49 ЗЗД, когато конкретният делинквент не е изяснен, но е установено, че е действал по поръчка на възложителя” не е релевантен за спора, тъй като искът е приет за неоснователен и поради това, че лицето, на което е възложена от ответника работа, а именно наетият от Министерство на отбраната брокер [фирма] също е юридическо лице, което не е деликтоспособно.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по петия, посочен от касатора процесуалноправен въпрос относно размера на вредите и определянето му по чл. 130 ГПК /отм./. Този въпрос не е от значение за изхода на спора, защото въззивната инстанция не е отхвърлила иска поради недоказване на неговия размер, а поради недоказване на фактите за претърпени имуществени вреди, тъй като представените два броя авизо по платежни нареждания от 24.11.2003г. и 19.12.2003г. за сумите от по 3 300 лв. в полза на [фирма] установяват, че сумите са такси по процесната борсова сделка, поради което не могат да бъдат приравнени на заплатено комисионно възнаграждение за борсово представителство, както и липсват доказателства за рамките на пропуснатите ползи, като неосъществяването на продажба на процесните автомобили не доказва основателността на исковата претенция. Доколко установената от въззивния съд фактическа обстановка съответства на събраните доказателства при тяхното обсъждане с оглед правилата за логическото мислене, е въпрос, относим към обосноваността, респективно необосноваността на обжалвания съдебен акт и в този смисъл представлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Посоченият от касатора процесуалноправен въпрос във връзка със задълженията на въззивната инстанция да обсъди представените от страната доказателства и релевирани правни доводи не е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Постановление № 7/27.12.1965г., Пленум на ВС и Постановление № 1/10.11.1985г., Пленум на ВС, съгласно която съдът следва да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за доказателствена тежест правнорелевантни факти, като обсъди всички доказателства и доводи на страните съгласно чл. 188, ал. 1 и 2 ГПК /отм./, сега чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК. В случая въззивният съд е решил делото като е обсъдил в тяхната взаимна връзка събраните доказателства и релевираните своевременно и по предвидения в ГПК ред факти, обстоятелства, възражения и доводи на страните, като по този начин е изпълнил задълженията си по чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, спазвайки постоянната практика на ВКС. От друга страна, съобразно въведения с разпоредбата на чл. 269 ГПК ограничен въззив, въззивният съд дължи произнасяне служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. С оглед посочената разпоредба съдебният състав на Софийски апелативен съд е извършил проверката на правилността на решението съобразно въведените от въззивника във въззивната жалба пороци.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото направените от касатора разноски за производството по касационната жалба остават в негова тежест. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не е направено искане и не са налице данни, че такива са направени за настоящото производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1008 от 27.06.2011г. по т. дело № 476/2011г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.