6
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 2746/2013 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 487
гр.София, 25.07.2014 година
В. касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на осемнадесети февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 2746/2013 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], подадена чрез процесуалните му представители адвокатите Д.П. и А.В. от САК срещу решението на Великотърновския апелативен съд № 288/14.11.2012 год., постановено по т.дело № 236/2012 год. в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционното осъдително решение на Габровския окръжен съд № 157/30.05.2012 год. по т.дело № 101/2011 год. апелативният съд е отхвърлил предявеният от ищеца-касатор срещу [фирма], [населено място] иск за възстановяване на сумата 126 529,29 лева, представляваща авансово заплатена от ищеца-лизингодател на доставчика [фирма], гр.В.Т. част от доставната цена на употребяван силажокомбайн съгласно сключен с ответника договор за финансов лизинг от 13.06.2008 год. и Общите условия към него, както и иска за мораторна лихва за забавено плащане по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на 51 785,70 лева, която претенция има акцесорен характер и е изцяло в зависимост от изхода на спора досежно главницата. В останалата му осъдителна част първоинстанционното решение е влязло в законна сила като необжалвано.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че съдът не е обсъдил в цялост събраните доказателства, неправилно е преценил фактите по делото и тълкувал съдържанието на договора за финансов лизинг и ОУ към него, както и подписания на 24.06.2008 год. между лизингодателя и доставчика на лизинговата вещ приемно-предавателен протокол, което е довело до погрешни крайни изводи досежно спорните правоотношения.
В допълнително изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, повтаряйки оплакванията за незаконосъобразност и необоснованост, касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК. Позовавайки се на приложени към жалбата множество съдебни актове твърди противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС и наличие на противоречива съдебна практика по следните материалноправни и процесуални въпроси, които според него са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото: 1. Дали приемно-предавателния протокол, удостоверяващ изпълнението на задължението на някоя от страните по договор за лизинг и обективиращ техни изявления, може да бъде привиден /симулативен/ и като такъв да не поражда правни последици, макар да не се явява договор. 2. Дали приемно-предавателния протокол може да бъде привиден/симулативен/ ако не е установено, че съставилите го страни не желаят настъпването на правните последици и същият не се съставя, за да се създадат неверни представи у трети лица. 3. Дали въззивният съд следва в мотивите към решението си да обсъди доводите на страните и събраните доказателства в тяхната съвкупност.
Ответникът по касация [фирма], [населено място] чрез процесуалните си представители адвокатите М.Б. и Хр.М. изразява становище, че не са налице твърдяните основания за допускане на касационно обжалване, а по същество направените оплаквания са неоснователни. Претендира присъждане на направените съдебни разноски за касационното производство в размер на сумата 2 500 лева, представляваща заплатения адвокатски хонорар по приложения към отговора му договор за правна защита и съдействие от 19.04.2013 год.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и провери данните по делото намира, че същата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК при спазване на указанията, дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Видно от данните по делото, с въззивното решение в обжалваната му част след частична отмяна на първоинстанционното осъдително решение апелативният съд е отхвърлил като неоснователна претенцията на ищеца-лизингодател към лизингополучателя-ответник за възстановяване на авансово заплатената от него на [фирма]/доставчик на процесната лизингова вещ/ част от покупната цена в размер на 126 529,29 лева, както и иска по чл.86, ал.1 ЗЗД за мораторна лихва за забавено плащане от 51 785,70 лева, която претенция има акцесорен характер и е изцяло в зависимост от изхода на спора досежно главницата. По делото е прието за безспорно установено, че между страните са възникнали валидни облигационни правоотношения по договор за финансов лизинг от 13.06.2008 год. и ОУ към него за закупуване от лизингодателя и предоставяне на лизингополучателя от посочен от него доставчик на употребяван силажо-комбайн при уговорен погасителен план за изплащане за 36 месеца на покупната цена на равни месечни вноски. В т.3.1 от ОУ е предвидено, че условията за плащане се договарят с доставчика на актива с цел плащането да бъде извършено след предаването на вещта. Съгласно чл.3.2 от ОУ в случай, че лизингополучателят и доставчикът са се съгласили доставчикът да получи авансово плащане, лизингодателят ще извърши частично авансово плащане до размера на първоначалната вноска, платена му от лизингополучателя, като овластяването на лизингодателя да извърши авансовото плащане се удостоверява с подписване на съответен формуляр „съгласие за авансово плащане” или приемно-предавателен протокол във форма и съдържание приемливи за лизингодателя. Установено е безспорно от събраните по делото доказателства, включително заключението на назначената финансово икономическа експертиза, че доставчикът [фирма] не е доставил процесния силажокомбайн, въпреки че е получил авансово плащане в размер на 22 878,84 евро директно от лизингополучателя/съгласно постигнато с лизингодателя споразумение от 13.06.2008 год., което да се счита за плащане по първата лизингова вноска/, както и остатъка от продажната цена, която му е била заплатена авансово от лизингодателя-предмет на предявения иск. При тези фактически данни, анализирайки в цялост събрания по делото доказателствен материал и тълкувайки съдържанието на клаузите на сключения договор за финансов лизинг, ОУ към него, както и договора за покупко-продажба на МПС, сключен между лизингодателя и [фирма], апелативният съд е направил решаващия извод, че след прекратяването на лизинговия договор лизингополучателят не дължи възстановяване на авансово заплатената от лизингодателя част от цената на лизинговата вещ, тъй като липсва изрично писмено овластяване от лизингополучателя за заплащането й, а съгласно лизинговия договор остатъка от цената се заплаща след предаването на вещта. Наведен е и допълнителен довод, че самият договор за покупко-продажба между лизингодателя и доставчикът също не предвижда авансово плащане на цената в пълен размер, а подписаният между тях на 24.06.2008 год. приемно-предавателен протокол, съдържащ симулативни изявления за доставката на лизинговата вещ, не поражда правни последици за лизингополучателя, нито е овластяване за плащане на остатъка от цената по смисъла на ОУ на лизинговия договор.
Съгласно указанията дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, за да обоснове допускане на касационен контрол, материалноправният или процесуален въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение с оглед възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или преценката на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение предвидени в чл.281, т.3 ГПК.
В случая, изхождайки от данните по делото, поставените в т.1 и т.2 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК хипотетични въпроси дали приемно-предавателният протокол от 24.06.2008 год. за предаване на силажокомбайн, съставен между лизингодателя и доставчика [фирма], може да бъде привиден/симулативен/, ако съставилите го страни не желаят настъпването на правните последици и същият не се съставя за да се създадат неверни представи у трети лица са ирелевантни за изхода на спора. Това е така, защото фактът, че лизинговата вещ въобще не е доставена на лизингополучателя е безспорен по делото и се признава от самия лизингодател, тъй като този факт му е послужил като основание да прекрати лизинговия договор. Решаващият извод, че за лизингодателя не е възникнало право на вземане за авансово платения остатък от покупната цена към лизингополучателя съдът е обосновал не със съдържанието на този протокол, а с клаузите на чл.3.4 и чл.3.2 от ОУ на лизинговия договор, според които лизингодателят има право да иска възстановяване само на онова авансово плащане, което е бил овластен да извърши, а в случая с оглед данните по делото такова овластяване от страна на лизингополучателя липсва. Освен това както лизинговият договор, така и договорът за продажба на лизинговия обект предвиждат, че пълният размер на цената се дължи едва след предаването на вещта.
Поставеният от жалбоподателя в т.3 на изложението процесуален въпрос относно задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства е релевантен, но по отношение на него не са налице твърдяните основания за допускане на касационно обжалване. Безспорна и трайноустановена е практиката на ВКС, че съдът следва да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест между страните в процеса правнорелевантни факти, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. В случая въззивният съд е постановил решението си след обсъждане и цялостен анализ на доказателствения материал по делото, доводите и възраженията на страните и въз основа на тях е изградил фактическите си констатации и правни изводи. Тези действия са в съответствие със закона и константната съдебна практика. Право на съда е да кредитира или не дадено доказателство, включително и заключението на назначената експертиза. Що се отнася до конкретните изводи на съда, направени в резултат на извършената суверенна преценка на фактическия и доказателствен материал, същите са относими единствено към настоящия спор и касаят правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията за необоснованост и незаконосъобразност представляват касационни основания за отмяна по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК.
При този изход на делото в полза на ответника по касационната жалба следва да му бъдат присъдени поисканите и направени от него съдебни разноски за касационното производство в размер на сумата 2 500 лева, представляваща заплатеното адвокатско възнаграждение по представения с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие от 19.04.2013 год.
По изложените съображения съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Великотърновския апелативен съд № 288/14.11.2012 год., постановено по т.дело № 236/2012 год.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК] да заплати на „А. Л.”, [населено място] с ЕИК[ЕИК] сумата 2 500/две хиляди и петстотин/лева съдебни разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
/СЛ