1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 165
гр. София, 04.03.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева ч. т. дело № 1263 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ищеца С. П. Б. от [населено място], приподписана от процесуален представител адв. П. Д., срещу определение № 19887 от 04.12.2012г. по ч. гр. дело № 13033/2012г. на Софийски градски съд, Първо гражданско отделение, с което е оставена без уважение частната жалба на ищеца срещу определение от 07.08.2012г. по гр. дело № 37432/2012г. на Софийски районен съд, 29 състав, с което е върната исковата молба поради недопустимост на предявените с нея искове.
Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на въззивното определение поради противоречие с материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа становище, че въззивният съд не е съобразил, че първоинстанционният съд неправилно, изхождайки само от наведените в исковата молба факти, без да даде възможност на ищеца да изложи претенциите си в открито съдебно заседание, е прекратил производството и е върнал исковата молба. Съдебният състав превратно е тълкувал исковата претенция и неправилно е приел, че ищецът се опитва да упражни без правно основание чужди права. Изложени са доводи, че съдът не е съобразил, че в исковата молба ищецът твърди, че е страна по застрахователния договор, поради което има право да претендира изпълнение на задълженията от страна на застрахователя.
В писмено изложение частният жалбоподател релевира доводи за наличие на предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК:
1/ въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС относно задължението на съда да определи правната квалификация на предявените искове, като е квалифицирал предявения срещу първия ответник [фирма] отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване несъществуването на едно право като иск за установяване на факт по чл. 124, ал. 4 ГПК /противоречие с решение № 682/30.09.1986г. по гр. дело № 354/1986г. на ВС, решение № 1386/16.07.2002г. по гр. дело № 1341/2001г. на ВКС, ІV г. о./;
2/ въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на съда относно процесуалноправния въпрос за определяне на процесуалната легитимация на ищеца по отношение на иска срещу втория ответник /противоречие с решение № 3033/17.12.1973г. по гр. дело № 2186/1973г. на ВС/. Частният жалбоподател моли определението да бъде отменено и делото да бъде върнато за разглеждане на иска по същество.
В частната касационна жалба е инкорпорирано искане за спиране на изпълнението по изп. дело № 20118410408192 по описа на ЧСИ Н. М..
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК едноседмичен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт от категорията на определенията по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
За да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното определение, е необходимо въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за делото, който е решен в противоречие с практиката на ВКС /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, решаван противоречиво от съдилищата /т. 2/ или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т. 3/. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от частния жалбоподател въпроси и доводи относно критериите, предвидени в посочената правна норма.
Въззивният съд е приел, че предявеният отрицателен установителен иск срещу първия ответник [фирма] е недопустим, тъй като в случая се касае за вземане, за което е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК и длъжникът е могъл да се възползва от изрично уредените относно заповедното производство способи за защита, но не и да предявява отрицателен установителен иск с изключение на посочените в чл. 424 ГПК хипотези, каквито не се и твърдят в исковата молба. Изложени са съображения относно правото на взискателя да посочи способ на принудително изпълнение, а при незаконосъобразни действия на съдебния изпълнител са налице възможностите на Глава ХХХІХ от ГПК, като доводите за незаконосъобразност на предприетите от съдебния изпълнител действия – насочване на изпълнението върху несеквестируем имот е следвало да се релевират в производство по реда на чл. 435 ГПК. Въззивната инстанция е възприела и доводите на първоинстанционния съд за недопустимост на иска поради това, че в исковата молба не се съдържа искане за защита на права на ищеца, а за констатиране на нарушения при посочването на изпълнителен способ за удовлетворяване на взискателя, представляващо иск за установяване на факт, който не е предвиден в закона.
Предявеният осъдителен иск срещу втория ответник [фирма], [населено място] е приет за недопустим, тъй като ищецът няма право на иск. Този извод е аргументиран с обстоятелството, че страни по процесния договор за застраховка „Живот“ са ответниците, а ищецът е трето лице, чиито живот, здраве и телесна цялост са предмет на договора за застраховка, като неговата воля има значение с оглед разпоредбата на чл. 233, ал. 1, изр. 2 КЗ относно изричното му писмено съгласие за сключване на договора. Изложени са съображения, че ищецът не е трето ползващо се лице по смисъла на чл. 22 ЗЗД поради това, че след настъпване на застрахователното събитие застрахователната сума се заплаща не на него, а на застраховащия. Въззивният съд е приел, че ищецът може да се суброгира в правата на банката и да иска заплащане на застрахователната сума направо от застрахователя, ако е настъпило застрахователното събитие и е погасил задълженията си по договора за кредит, но такива твърдения не са въведени в исковата молба, а се поддържа, че задълженията не са погасени. Решаващият съдебен състав е изложил аргументи за недопустимост на иска и на основание чл. 134 ЗЗД поради това, че ищецът не може да упражни чуждо право по смисъла на посочената разпоредба, тъй като не твърди, че е кредитор.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за делото, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора – частен жалбоподател правни въпроси и основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Доводът на частния жалбоподател, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с постоянната практиката на ВКС относно задължението на съда да определи правната квалификация на предявените искове, е неоснователен. Ищецът е длъжен в исковата молба да посочи фактическите обстоятелства, на които се основава иска и които позволяват да се индивидуализира твърдяното от него субективно право или правоотношение, чиято защита претендира. Задължение на съда е да определи правното основание на иска въз основа на изложените в исковата молба фактически основания и заявения петитум. В съответствие с постоянната практика на ВКС въззивният съд е анализирал обстоятелствената част на исковата молба и въз основа на нея и заявения петитум по отношение на първия ищец [фирма] е квалифицирал предявения отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 4 ГПК, тъй като практически в исковата молба не се съдържа искане за защита на права на ищеца, а за констатиране на нарушения при посочването на изпълнителен способ за удовлетворяване на взискателя, представляващо иск за установяване на факт. Дори тази правна квалификация да е неправилна, това обстоятелство не би било от значение за спора, тъй като съдебният състав е изложил и съображения относно недопустимостта на отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, предвид възможностите за защита по чл. 435 ГПК, иска по чл. 424 и специалния ред на защита в заповедното производство.
Доводът на частния жалбоподател, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на съда относно процесуалноправния въпрос за определяне на процесуалната легитимация на ищеца по отношение на иска срещу втория ответник, е неоснователен. По този въпрос е формирана постоянна практика на ВКС, съгласно която процесуалната легитимация се обуславя от заявената от ищеца принадлежност на спорното материално право, от претендираното или отричано от ищеца право. Докато процесуалната легитимация следва от правното твърдение на ищеца, то материалноправната легитимация предпоставя и дава отговор на въпроса за титулярството на гражданското правоотношение – кой е носител на правото и кой е носител на правното задължение. Поради това, че процесуалната легитимация на двете страни следва не от някакви обективни факти, които подлежат на доказване, а единствено от правното твърдение, когато съдът проверява дали искът е предявен от и срещу надлежна страна, той трябва да изхожда от правото, което се претендира или отрича с исковата молба. В настоящия случай ищецът твърди, че в качеството си на застрахован е страна по договора за застраховка „Живот“ поради това, че застраховката „Живот“ е на кредитополучателя за обезпечаване на задължението му по кредит, но в полза на банката – кредитор, за което е дал съгласието си, и като страна по договора има право да претендира изпълнение на задълженията на застрахователя. При тези твърдения в исковата молба, като е приел, че ищецът няма право на иск, въззивният съд е решил процесуалноправния въпрос за процесуалната легитимация на ищеца в съответствие с практиката на ВКС, което обуславя извод за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Правото на иск на застрахованото лице по застраховка „Живот”, сключена в полза на кредитор за обезпечение на задължение на физическото лице е уредено в чл. 242 КЗ и предпоставя твърдение в исковата молба за плащане на задължението към кредитора /в случая банката/. Разпоредбите на Кодекса за застраховането не предвиждат иск на застрахованото лице срещу застрахователя да плати в полза на кредитора дължимата застрахователна сума. Поради обстоятелството, че в исковата молба не се излагат твърдения, че задължението към банката е платено, а се твърди дължимост на част от отпуснатия кредит, като е приел, че искът срещу втория ответник е недопустим, въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС относно процесуалната легитимация на страните.
По искането за спиране на изпълнителното производство настоящият съдебен състав счита, че следва да бъде оставено без уважение, предвид липсата на предпоставки, с оглед изхода на спора по допускането на касационно обжалване на въззивното определение.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 19887 от 04.12.2012г. по ч. гр. дело № 13033/2012г. на Софийски градски съд, Първо гражданско отделение.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата, инкорпорирана в частната касационна жалба на С. П. Б. за спиране на изпълнението по изп. дело № 20118410408192 по описа на ЧСИ Н. М..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: