О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 710
гр.София, 02.11. 2011 година
В. касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на четвърти октомври две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 1146/2010 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], подадена чрез процесуалния му представител адвокат С.С. от САК срещу решението на Софийски апелативен съд № 382/30.06.2010 год., постановено по гр.дело № 125/2010 год. С това решение след отмяна на първоинстанционното осъдително решение на Софийски градски съд, VІ т.о., 9 състав от 11.12.2009 год. по гр.дело № 696/2009 год. въззивният съд е отхвърлил като неоснователни предявените от ищеца-касатор срещу [фирма], [населено място] обективно съединени искове: по чл.59 ЗЗД за сумата 23 340,40 лева, представляваща стойност на извършени през 1998 год. подобрения в нает имот, както и мораторна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на 14 879,12 лева за забавено плащане на посочената главница, която претенция има акцесорен характер и е в зависимост от изхода на спора досежно главницата.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че апелативният съд не е обсъдил в цялост събраните доказателства, неправилно е преценил фактите по делото, което е довело до погрешни крайни изводи досежно спорните правоотношения. Навежда доводи за прилагане по аналогия на чл.8, ал.2 ЗВСВОНИ в подкрепа на поддържаната теза, че подобрителят на чужд имот може да претендира обезщетение за извършените подобрения от актуалните собственици на имота, а не от онези, които са го притежавали към момента на извършването им.
В допълнително изложение към касационната жалба касаторът сочи основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Поддържа становище, че въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос от значение за точното прилагане на закона, касаещ основателността на предявения иск по чл.59 ЗЗД и възможността обезщетението за подобрения, извършени от наемателя преди апортирането на недвижимия имот – бивша общинска собственост, да се претендира от търговското дружество, в чийто капитал е бил включен имота впоследствие. Излага доводи за наличие на противоречива съдебна практика по поставения правен въпрос, позовавайки се на приложените към жалбата р.№ 572/22.07.1996 год. по гр.дело № 347/1996 год. на петчленен състав на ВС, р.№ 571/14.10.2008 год. по т.дело № 313/2008 год. на ВКС-ТК, І т.о. и р.№ 34/02.04.2009 год. по т.дело № 683/2008 год. на ВКС-ТК, І т.о.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място] изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – направените оплаквания са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и провери данните по делото, намира че жалбата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва въз основа на изложените от касатори доводи и твърдения с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК и указанията, съдържащи се в ТР № 1/2009 год. на ОСГКТК на ВКС.
Видно от данните по делото с обжалваното решение въззивният съд след отмяна на първоинстанционното осъдително решение е отхвърлил като неоснователен предявеният от ищеца-касатор срещу [фирма] иск по чл.59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за извършени от праводателя му подобрения в качеството му на наемател на недвижим имот – бивша общинска собственост, както и претенцията за мораторна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД, която има акцесорен характер и е изцяло в зависимост от изхода на спора досежно главницата. Анализирайки в цялост събрания по делото доказателствен материал апелативният съд е приел, че длъжник по вземанията за подобренията в наетия имот е лицето, чието имущество се е увеличило за сметка на обедняването на бившия наемател и това е собственикът на имота по време на извършването им. Предвид обстоятелството, че подобренията са извършени по времето, когато имотът е бил общинска собственост преди апортирането му в капитала на общинското търговско дружество съдът е направил извода, че ответникът не е материалноправно легитимиран да отговаря по предявения иск, тъй като не се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца за извършените подобрения преди да стане собственик на имота.
Постоянна и непротиворечива е съдебната практика по въпроса, че правоотношенията между собственика и наемателя /който има качеството на държател/ за извършени от него подобрения в наетия имот се уреждат в съответствие с уговорките в договора, а при липса на такива съобразно правилата за неоснователното обогатяване, тъй като държателят не може да се ползува от разпоредбите на чл.71 и чл.72 ЗС. В тази връзка на обезщетяване от наемодателя подлежат само направените от наемателя разходи за подобренията, а не увеличената стойност на имота. По въпросите за неоснователното обогатяване е налице задължителна съдебна практика, обобщена в Постановление № 1/28.05.1979 год. на Пленума на Върховния съд, с която въззивният съд се е съобразил при постановяване на обжалваното решение. Съгласно т.4 от цитираното постановление, неоснователно обогатилият се за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил, но само до размера на обедняването – т.е. дължи се връщането на по-малката сума между обедняването и обогатяването. Необходимо изискване за уважаване на иска по чл.59 ЗЗД обаче е наличието на връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, като се изследва дали произтичат от един общ факт или от обща група факти – т.5 от постановлението. В случая по делото е безспорно установено, че подобренията в процесния недвижим имот са извършени по времето, когато имотът е бил общинска собственост от праводателя на ищеца-едноличен търговец М. М., който е бил наемател по сключения с Общината наемен договор от 27.04.1998 год. Ответникът не е страна по този договор, нито е бил собственик на имота към момента на извършване на подобренията. Липсва връзка между обедняването на ищеца и неоснователно обогатяване на ответника, тъй като не е налице увеличаване на имуществото му за негова сметка. Данните по делото сочат, че включеният през 2001 год. по решение на Столичния общински съвет в капитала на търговското дружество недвижим имот е бил оценен преди апортирането му във вида и състоянието, което вече е придобил след влагане на разходите за извършените през 1998 год. подобрения. Безспорно е, че след придобиването му от ответника в имота не са извършвани подобрения от страна на ищеца. При тези фактически данни обедняването на ищеца и твърдяното обогатяване на ответника не произтичат от един общ факт, което с оглед цитираната задължителна практика води до неоснователност на предявения иск по чл.59 ЗЗД, в който смисъл е и обжалваното решение, че включването на процесния имот в капитала на общинското дружество само по себе си не води до неоснователното му обогатяване.
Неоснователни са доводите на касатора за прилагане по аналогия на специалната норма на чл.8, ал.2 ЗВСОНИ, която урежда конкретна хипотеза, каквато в случая не е налице, поради което приложеното към жалбата р.№ 572/22.07.1996 год., постановено от петчленен състав на ВКС по гр.дело № 347/1996 год. е неотносимо към настоящия спор, тъй като касае собствениците на реституирани имоти, какъвто не е ответника.
По изложените съображения, предвид наличието на посочената задължителна практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи, не са налице твърдяните основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК, поради което съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд № 382/30.06.2010 год., постановено по гр.дело № 125/2010 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/