6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 965
гр. София, 28.12.2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на шести ноември през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 27 по описа за 2012г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт Н. В. Д. срещу решение № 77 от 19.09.2011г. по в. т. дело № 205/2011г. на Апелативен съд Б., Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 199 от 24.06.2011г. по т. дело № 557/2010г. на Окръжен съд Бургас и ищецът е осъден да заплати на [фирма] и Е. Т. К. от [населено място] разноски по делото в размер 4 105 лв. С първоинстанционния съдебен акт са отхвърлени предявените от ищеца [фирма], [населено място] срещу Д. А. К. като [фирма] и Е. Т. К. от [населено място] искове за приемане за установено, че ответниците дължат на ищеца солидарно, първия в качеството на издател и платец, а втората в качеството на авалист сумата от 15 332,90 евро, като част от сумата 33 516,15 евро, по запис на заповед, издаден на 19.06.2007г., както и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 16.02.2009г. – датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, до окончателното й изплащане, за които в заповедното производство са издадени заповед за незабавно изпълнение, допълнителна заповед и изпълнителен лист по ч. гр. дело № 996/2009г. на Районен съд Бургас.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В писменото изложение към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновава допускането на касационно обжалване с наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси в противоречие с установената практика на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1/ относно приложението на чл. 107 ЗЗД – въпросът „в случаите, когато са предоговорени сроковете за плащане и размера на лизинговите вноски на вече възникнали и незаплатени по силата на договора за лизинг задължения, което предоговаряне е в резултат на невъзможността на лизингополучателя да обслужва задълженията си редовно и в срок, може ли да се приеме, че в резултат на предоговарянето, /което се изразява в удължаване на срока, предоставяне на гратисен период и промяна на договорената лихва/, тези задължения са погасени и са заменени с други – нови и различни правоотношения от съществуващия договор за лизинг“ е решен в противоречие с решение № 789/22.04.2002г. по гр. дело № 2292/2001г. на ВКС, V г. о., решение № 59/13.05.2010г. по в. т. д. № 152/2010г. на Апелативен съд В., решение № 83/13.01.2011г. по т. д. № 273/2010г. на Софийски апелативен съд, решение от 03.12.2009г. по т. д. № 345/2008г. на Апелативен съд В. и определение № 389/30.05.2011г. по т. д. № 819/2010г. на ВКС;
2/ относно правомощията на въззивния съд, обективирани в разпоредбата на чл. 269 ГПК, за произнасяне по посочените във въззивната жалба оплаквания и доводи – непроизнасяйки се по релевираните с жалбата въпроси за извършване на конкретни процесуални нарушения /което действие на самостоятелно основание е нарушение на съдопроизводствените правила/ и потвърждавайки изцяло решението на първоинстанционния съд, не пренася ли решаващият съд допуснатите процесуални нарушения на първоинстанционния съд и във въззивната инстанция;
3/ относно нарушението на съдопроизводствените норми, свързани с приложението на чл. 146 ГПК и по-конкретно на разпоредбата на чл. 146, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 153 ГПК – въпросът за връзката между изложените в решението на решаващия съд правни изводи, обусловили крайния резултат от изхода на делото, и ролята на съда при определяне на правната квалификация на спора, разпределение на доказателствената тежест в процеса, задълженията му да напътства страните и да дава конкретни указания по разпределението на тази тежест, задължението му да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна.
Касаторът твърди, че е нарушена задължителната практика на ВКС: решение № 172/23.02.2010г. по гр. д. № 386/2009г. на ВКС, определение № 1294/23.10.2009г. по гр. д. № 1245/2009г. на ВКС, решение № 385/10.05.2010г. по гр. д. № 1245/2009г. на ВКС, решение № 700/06.12.2010г. по гр. д. № 304/2010г. на ВКС и определение № 303/05.05.2011г. по т. д. № 820/2010г. на ВКС.
Ответниците Д. А. К. /до 01.01.2012г. като [фирма], а понастоящем само като физическо лице, предвид липсата на пререгистрация в срока по § 4, ал. 1 ПЗР на ЗТР и заличаването му като едноличен търговец съгласно § 5, ал. 1 ПЗР на ЗТР/ и Е. Т. К. от [населено място] чрез процесуалния си представител адв. А. П. Т. оспорват касационната жалба и правят възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Излагат съображения, че изводите за недължимост на претендираното вземане по записа на заповед са обосновани с обстоятелството, че процесният запис на заповед е издаден като обезпечение на договорно парично вземане, регламентирано по размер и условия за плащане в първоначално сключения договор, докато с подписването на анекса са изменени съществени условия на договора /размер на дължимите вземания, сроковете за плащане на отделните погасителни вноски, определяне на гратисни периоди и др./, като издаденият преди това запис на заповед не обезпечава измененото задължение на длъжника.
Не се касае до процесуално нарушение, свързано с произнасяне на съда по спор, който не е включен в предмета на делото, тъй като изводите на съда са свързани с преценка на правните последици на представените договорни изявления, с тълкуване и прилагане на материалния закон, което е служебно задължение на съда.
Според ответниците цитираното от касатора решение № 789/22.04.2002г. по гр. дело № 2292/2001г. на ВКС, V г. о. не съставлява трайна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и е неотносимо към настоящия правен спор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните от страните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е приел, че представеният със заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение запис на заповед от 19.06.2007г. е във връзка с каузални правоотношения между [фирма], [населено място] и Д. А. К. като [фирма], възникнали по силата на сключен между тях на 19.06.2007г. договор за финансов лизинг. Позовавайки се на т. 7 от договора, съгласно която лизингополучателят се е задължил да издаде в полза на лизингодателя запис на заповед на предявяване и с уговорка „без протест“ за сумата на всички лизингови вноски, ведно с начислен ДДС върху тази сума, както и да осигури авалирането на записа на заповед от Е. К., решаващият съдебен състав е направил извод, че записът на заповед касае само паричните плащания по т. 2.6. от договора за лизинг и по погасителния план.
Въззивният съд е изложил съображения за неоснователност на възраженията за противоречие на изводите на окръжния съд с разпоредбата на чл. 76 ЗЗД, тъй като посочената правна норма касае погасяване на вземания и то на вече възникнали конкретни вземания, а издаването на запис на заповед в случая е свързано с обезпечаване на бъдещи, все още невъзникнали вземания.
Съдебният състав е приел, че с подписването на анекс № 1 за промяна на условията по договора за лизинг и на нов погасителен план са променени съществени елементи в правоотношенията – размерът на лизинговото възнаграждение, размерът на погасителните вноски и падежите на тяхната изискуемост. Поради това е направил извод, че каузалните отношения между страните, във връзка с които е издаден записът на заповед от 19.06.2007г. са погасени и заменени с други – нови и различни правоотношения по подписания на 15.07.2009г. анекс № 1. С оглед липсата на клауза в анекса или в друг документ, която да установява, че издаденият запис на заповед продължава да действа и при новия погасителен план, както и че има отношение и към други плащания, въззивният съд е приел, че с погасяването на каузалните правоотношения се погасяват и тези по издадения във връзка с тях запис на заповед, поради което вземанията по тези правоотношения не съществуват и претенцията е неоснователна.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма, като касационната инстанция може да уточни и конкретизира посочените от касатора правни въпроси.
Предвид релевираните от касатора доводи, въззивното решение и данните по делото, релевантният материалноправен въпрос относно приложението на чл. 107 ЗЗД може да бъде уточнен по следния начин: дали изменението на договора за лизинг по отношение на размера на лизинговите вноски, договорената лихва и сроковете за плащане погасява задължението на лизингополучателя по първоначално сключения договор, заменя ли го с други, нови и различни правоотношения от тези по съществуващия договор за лизинг, т. е. представлява ли обективна новация. Посоченият материалноправен въпрос е релевантен за делото, тъй като е от значение за изхода на спора. Поради това, че е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 130/24.03.2009г. по т. д. № 650/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Останалите два процесуалноправни въпроса, посочени от касатора, се отнасят до правилността на решението по същество, като оплакването за нарушение на чл. 269 ГПК и чл. 146 ГПК представлява касационно основание по смисъла на чл. 281 ГПК и техният отговор зависи от отговора на релевантния за спора материалноправен въпрос и правилността на обжалвания съдебен акт в тази му част.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 77 от 19.09.2011г. по в. т. дело № 205/2011г. на Апелативен съд Б., Търговско отделение.
УКАЗВА на касатора [фирма], [населено място] в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена държавна такса в размер 599,77 лв. по сметка на ВКС на РБ.
След представяне на вносния документ в срок делото да се докладва на Председателя на Второ отделение на Търговска колегия на ВКС на РБ за насрочване в открито заседание. При непредставяне на доказателства за внесена държавна такса в определения срок делото да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.