4
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 1734/2013 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 466
гр.София, 16.07. 2014 година
В. касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на трети декември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 1734/2013 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], подадена чрез процесуалния му представител адвокат Г.Б. от АК-В. срещу въззивното решение на Софийски градски съд, ВО, ІІА състав, постановено на 11.01.2013 год. по в.гр.дело № 17550/2011 год. С това решение след частична отмяна на първоинстанционното решение на Софийски районен съд, 42 състав от 18.01.2011 год. по гр.дело № 1611/2010 год. в отхвърлителната му част, въззивният съд е осъдил ответника-касатор да заплати на УМБАЛ [фирма], [населено място] на основание чл.236, ал.2 ЗЗД сумата 18 070,32 лева, представляваща обезщетение за ползуване на нает имот за периода от 01.03.2009 год. до 12.01.2010 год. след прекратяване на сключен между страните наемен договор от 10.03.2008 год., както и сумата 5 263,20 лева, представляваща договорна мораторна неустойка по чл.92, ал.1 ЗЗД за забавено плащане на присъдените с първоинстанционното решение дължими наемни вноски за месеците януари и февруари 2009 год. за периода на забавата до предявяването на иска пред съда.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че в противоречие със събраните доказателства и принципът на справедливостта, след прекратяването на наемния договор бившият наемател е осъден да заплати обезщетение за ползуване на имота в размер на договорения наем, който е неколкократно по-висок от средния пазарен наем за подобен обект. Навежда доводи, че във всички случаи размерът на обезщетението следва да бъде установен конкретно доколкото не е въведен в неустоечна клауза или не се прилага чл.86, ал.1 ЗЗД.
В допълнително изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по поставения материалноправен въпрос относно начина на определяне на обезщетението по чл.236, ал.2 ЗЗД за ползуване на недвижим имот от бивш наемател след прекратяване на наемния договор, следва ли да бъде установено по размер и може ли това обезщетение да е по-ниско от уговорения наем.
Ответникът по касационната жалба УМБАЛ [фирма], [населено място] изразява становище, че не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване, а по същество – направените оплаквания са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК при спазване на указанията, дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Видно от данните по делото, с обжалваното решение след частична отмяна на първоинстанционното решение в отхвърлителната му част, въззивният съд е уважил предявеният срещу бившия наемател иск по чл.236, ал.2 ЗЗД за ползуването на процесния имот за периода след прекратяване на наемния договор от 10.03.2008 год., както и иска по чл.92, ал.1 ЗЗД за договорна мораторна неустойка по чл.4.3 за забавено плащане на дължимите наемни вноски за месеците януари и февруари 2009 год. за периода на забавата до предявяването на иска пред съда. По делото е прието за безспорно установено, че ответникът е продължил да ползува имота след прекратяване на наемното правоотношение, включително и през процесния период 01.03.2009 год. – 12.01.2010 год., въпреки противопоставянето на наемодателя. При тези фактически данни, позовавайки се на цитираната във въззивното решение задължителна съдебна практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, въззивният съд е направил решаващия извод, че на основание чл.236, ал.2 ЗЗД бившият наемател дължи обезщетение в размер не по-нисък от договорената наемна цена. Изложени са съображения, че наемодателят има право да иска обезщетение за действително претърпени по-големи вреди ако докаже, че размерът им надвишава уговорения наем и в този случай подлежи на изследване дали претендираното обезщетение е съизмеримо със средния пазарен наем на имота през процесния период. Наведени са доводи, че право на наемодателя е да избере дали ще претендира обезщетение в размер на получавания преди това наем, както е предявен иска или ще доказва претърпени вреди в по-голям размер.
При тези данни поставеният от касатора материалноправен въпрос е релевантен за изхода на спора. По отношение на този въпрос, обаче, не е налице твъдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Съгласно константната практика на ВКС по приложението на чл.236, ал.2 ЗЗД, ако след прекратяване на наемното правоотношение наемателят продължи ползуването на наетата вещ, въпреки противопоставянето на наемодателя, той дължи обезщетение. Конкретният размер на обезщетението, което дължи бившия наемател не може да бъде по-нисък от уговорения наем и същото ще бъде съизмеримо със средната пазарна цена, ако ищецът докаже, че в периода когато е бил лишен от ползуване, тази цена е надвишавала по размер уговорения наем. В тази връзка размерът на средния пазарен наем на ползувания имот подлежи на изследване, когато се претендират вреди над договорения наем по прекратения договор, но това не е необходимо, когато заявената претенция за обезщетение е до размера на получаваната наемна цена. В този смисъл са постановените по реда на чл.290 ГПК решения на различни състави на ВКС, както следва: по гр.дело № 765/2009 год. на ІІІ г.о.; по гр.дело № 981/2009 год. на ІІІ г.о.; по т.дело № 934/2009 год. на ІІ т.о.; по т.дело № 377/2010 год. на ІІ т.о.; по т.дело № 612/2011 год. на ІІ т.о.; по т.дело № 967/2011 год. на ІІ т.о. и др., които съгласно т.2 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС са задължителни за долустоящите съдебни инстанции. Приетото в обжалваното въззивно решение по поставения материалноправен въпрос е в съответствие с цитираната съдебна практика. Приложеното към жалбата ТР № 1/2009 год. на ОСТК на ВКС в случая е неотносимо, тъй като касае предпоставките за нищожност поради накърняване на добрите нрави на уговорена клауза за неустойка без краен предел в приватизационните и търговски договори, какъвто не е настоящия случай. Що се отнася до оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност на обжалваното решение, същите представляват отменителни основания по чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК, в който смисъл е и ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд, ВО, ІІА състав, постановено на 11.01.2013 год. по в.гр.дело № 17550/2011 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
/СЛ