7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 342
София 11.06.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на трети юни две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 4012/ 2013 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на ЗД [фирма] – [населено място] срещу Решение № 1559 от 25.07.2013 г. по гр.д. № 1125/ 2013 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено Решение №7971 от 29.11.2012 г. по гр.д.№ 9974/ 2011 г. на СГС, с което искът по чл. 226 ал. 1 КЗ на Т. С. И. – от [населено място] срещу ЗД [фирма] – [населено място] е уважен за 27 000 лв. – застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, причинени на 18.02.2010 г. при ПТП виновно от Г. М., като водач на л.а. ”ВАЗ”, с рег. [рег.номер на МПС] , собственост на Д. Г., застрахован при ответника по риска ”гражданска отговорност”, със законната лихва от 18.02.2010 г.
В р.І на жалбата жалбоподателят сочи разрешените правни въпроси: 1. Как следва да се определи размерът на обезщетението с оглед чл. 52 ЗЗД и съдебната практика; 2. Кога може да се приеме за доказан определен факт с оглед чл. 154 ГПК – какви са границите на доказателствена сила на констативния протокол за валидно застрахователно правоотношение, за платена застрахователна премия и застрахователен интерес при сключване на полицата; 3.Може ли без да са спазени изискванията на ТР №7/1978 г. на ВС съдът да приеме валидно застрахователно правоотношение, без да са изследвани въпросите по т.3 и т.4; 4. Ако икономическата конюнктура е критерий за определяне размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, в условията на икономическа криза следва ли да се намаляват обезщетенията и съдебната практика отразява ли правилно състоянието на икономиката и застрахователния пазар; 5. При съпричиняване от двама водачи – чл. 53 ЗЗД – отговаря ли за целия размер застрахователят на единия от тях; 6. Ако застрахователят отговаря за целия дълг, по какъв ред може да получи обезщетението, което е платил за отговорността на другия съизвършител; 7. Ако увредените лица имат право да искат целия размер на обезщетението от който и да е от застрахователите на деликвентите – съизвършители, как ще се възпрепятстват да искат пълния размер на обезщетението и от двамата застрахователи.
Жалбоподателят поддържа основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК – според Р.№831/18.12.2010 г. на ВКС,ІV г.о., Р.№589/16.11.2000 г. на ВКС, ІV г.о. и Р.№261/31.03.2010 г. на ВКС,ІІІ г.о. доказателствената тежест да установи определени положителни факти е върху страната, която ги твърди и извлича изгодни правни последици, и счита, че ищцата не е доказала главен факт – валидно застрахователно правоотношение, като съдът не прави разграничение между сключване на застрахователен договор и действащ такъв. Жалбоподателят сочи, че съдилищата следва да изясняват доколко рискът и интересът са били налице при създаване на застрахователното правоотношение и дали с настъпване на застрахователното събитие няма изменение на обстоятелствата, при които е възникнало, което да ги засяга, както и дали правоотношението не е прекратено заради отпадане на същите – т.4 от ППлВС №7/1978 г., които въпроси въззивният съд не е изяснил.
Поддържа, че не са представени доказателства за плащане на застрахователна премия по представената застрахователна полица и съгласно т.3 на ППлВС №7/1978 г. за доброволните застраховки се изисква писмена форма и действието на договора настъпва след плащане на първата вноска( премия) и може при възражение да бъде поставено в зависимост от редовността на изплащането на следващите, като прави оплакване, че тези указания по тълкуване на закона въззивният съд не е спазил -основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Жалбоподателят сочи, че с ТР№4/1968 г. и постановените от ВКС по чл. 290 ГПК: Р.№532/24.06.2010 г. по гр.д.№1650/ 2009 г. на ІІІ г.о.; Р.№377/22.06.2010г. по гр.д.№1381/2009 г. на ІVг.о.; Р.№832/ 10.12.2010 г. по гр.д.№ 593/2010 г. на ІІІ г.о.; Р.№302/04.10.2011г. по гр.д.№78/2011г.на ІІІ г.о.; Р.№179/08.09.2010 г. по т.д.№656/2008 г. на ІІ т.о. размерът на обезщетението е свързан с критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, която включва конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател, като понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи обстоятелства. Поддържа, че въззивният съд не е съобразил критериите, които следва да се преценят, не е отчел действителния размер на моралните вреди с оглед характера и тежестта на увреждането, интензитета и продължителността на болките и страданията, както и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, на основание на която обезщетенията следва да бъдат намалявани, а някои съдилища постоянно ги увеличават, които обезщетения застрахователите не могат да покрият при постоянно спадащи доходи.
Тъй като отговорността на застрахователя е обусловена от отговорността на застрахования – т.9 от ППлВС №7/1978 г., жалбоподателят счита, че съдилищата присъждат размера на обезщетението според ответника – по-големи обезщетения срещу застрахователите от тези срещу деликвенти физически лица или в други случаи на отговорност за вреди от непозволено увреждане – решението противоречи на задължителната практика на ВКС. Сочи решения по конкретни дела, по които ВКС е присъдил обезщетения за различни увреждания, въз основа на което поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК. Излага и съображения за неправилност на решението и иска същото да се отмени и искът да се отхвърли или делото да се върне за ново разглеждане.
Ответницата по касационната жалба Т. С. И. – от [населено място] по съображения, изложени в писмен Отговор, оспорва искането за допускане на касационно обжалване, тъй като не са формулирани ясни въпроси, оспорва и по същество жалбата, като неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е потвърдено решение, с което е уважен осъдителен иск, цената на който не е до 10 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Въззивният съд, за да потвърди в обжалваната от ответника част решението, с което е уважен искът по чл. 226 ал. 1 КЗ за обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на увреждане при ПТП по вина на водача на л.а. „ВАЗ 2108”, установено с Протокола за ПТП и изслушаната автотехническа експертиза, е приел, че водачът е нарушил чл. 25 ал. 1 и 2 ЗДвП, като е предпиел маневра навлизане в насрещното пътно платно, без да пропусне насрещно движещите се МПС и без да се убеди предварително, че няма да създаде опасност за останалите участници в движението. За недоказано е счел оспорването от ответника, че липсва валидно застрахователно правоотношение и въз основа на Протокола за ПТП и извлечението от ИФ към ГФ за регистриран договор по застраховка „ГО”, е направил извод, че е установено сключването на застрахователен договор – протоколът в частта за наличие на застрахователна полица има характер на официален свидетелстващ документ, защото в кръга на компетентността на органите на Пътна полиция е проверката за застраховка ”ГО” и съдът е обвързан от констатацията за представена полица. За да определи размера на обезщетението, съдът е съобразил релевантните обстоятелства: характера и степента на увреждането, интензитета и продължителността на физическите болки, емоционалните страдания, осакатяване, болки и страдания, които ще се търпят за в бъдеще, възрастта на пострадалия и социално – икономическите условия в страната. Въз основа на установените по делото обстоятелства: причинените увреждания, претърпяната операция, невъзможността 2 месеца да се движи самостоятелно, носенето 2 години на корсет, останалите последици – голям белег, изкривен гръбначен стълб, ограничен обем на движенията, предстояща операция за изваждане на металните пластини и винтове, неблагоприятна прогноза, степента и продължителността на болките, възрастта на ищцата и социално-икономическите условия в страната, е определил обезщетение 27 000 лв. За неоснователно е приел възражението на застрахователя, че не може да отговоря изцяло, тъй като деликтът е причинен и от друг деликвент, за който не носи отговорност, като съдът е аргументирал, че отговорността на застрахователя е гаранционно – обезпечителна и тъй като водачът на застрахования при ответника автомобил дължи обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 45 ЗЗД, то и неговият застраховател дължи същия размер на обезщетението.
С оглед изложеното въпросите за разпределението на доказателствената тежест между страните и за доказателствената сила на констативния протокол; как следва да се определи размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, включително какво е значението на социално-икономическите условия; при извършване на деликта от двама водачи – чл. 53 ЗЗД – отговаря ли за целия размер застрахователят на единия от тях, са релевантни за делото, тъй като от отговора им зависи изходът на спора. Въпроси 6 и 7 не са релевантни, тъй като по тях въззивният съд не се е произнесъл, затова както и да бъдат решени, това няма да се отрази на правилността на решението, а и се касае за въпроси от практическо значение за жалбоподателя.
В Отговора си по чл. 131 ГПК жалбоподателят е оспорил, че не е налице валидно застрахователно правоотношение по застраховка „гражданска отговорност” на автомобила на деликвента, което становище е поддържал в първоинстанционното производство, поради което ищцата е ангажирала доказателства за наличието на застрахователно правоотношение – позовала се е на констатацията в Протокола за ПТП за представена от деликвента застрахователна полица, представила е извлечение от ГФ и Справка от базата данни на ИЦ към ГФ. Въпросите, които сега поставя жалбоподателят, не са включени в отговора му и за първи път ги излага във въззивната жалба: за липсата на разграничение в решението между сключване на застрахователен договор и наличие на действащ застрахователен договор, за задължението на съдилищата да изясняват доколко рискът и интересът са били налице при възникването на застрахователното събитие, както и останалите въпроси, съдържащи се на стр.2 и 3 от касационната жалба.
С оглед изложеното, неоснователно жалбоподателят поддържа, че са решени в противоречие с установената съдебна практика въпросите за разпределението на доказателствената тежест и за доказателствена сила на констативния протокол. Тази практика е в смисъл, че неоспореният констативен протокол за ПТП, съставен от органите на МВР в кръга на възложените им служебни задължения, съставлява официален свидетелстващ документ, който има материална доказателствена сила относно авторството на материализираното изявление на длъжностното лице, и за самото удостоверително изявление – постановените от ВКС на основание чл. 290 ГПК: Р.№110/04.09.2013 г. по т.д.№ 194/2012 г. на ІІ т.о.; Р.№ 85 от 28.05.2009 г. по т.д.№768/ 2008 год. на ІІ т.о. и Р.№24 от 10.03.2011 г. по т.д.№444/2010 г. на І т.о. След като в правомощията на органите, съставили протокола, е да изискват от участниците в ПТП застрахователна полица по застраховка ”Гражданска отговорност” и протоколът за ПТП, като официален свидетелстващ документ има материална доказателствена сила и удостоверява, че деликвентът е представил описаната в Протокола полица за сключена с жалбоподателя застраховка „ГО”, това обстоятелство е доказано по делото. Ако жалбоподателят е искал да опровергае този факт, е следвало своевременно да оспори протокола в тази му част и да установи твърдението си, че липсва валидно застрахователно правоотношение. Поради неизвършеното оспорване, само твърдението му, че липсва валидно застрахователно правоотношение, не е задължавало съда при разпределяне на доказателствената тежест да дава указания на страните за доказване на твърдяните факти – на ищцата – че е налице валидно застрахователно правоотношение на деликвента с ответника по риска ”ГО”, включително с плащане на премията, и на ответника – че липсва такова. Затова не може да се приеме, че са решени в противоречие с установената съдебна практика сега поставените от жалбоподателя въпроси за доказателствената сила на протокола за ПТП за установяване платена ли е застрахователната премия, за наличието на валидно застрахователно правоотношение в светлината на платена застрахователна премия, за застрахователен интерес при сключване на полицата и въпроса може ли без да са спазени изискванията на ТР №7/1978 г. на ВС съдът да приеме валидно застрахователно правоотношение, без да са изследвани въпросите по т.3 и т.4. Не следва да се обсъждат поддържаните като основание по чл. 280 ал. 1 ГПК доводи на жалбоподателя, че съдилищата не правят разграничение между сключване на застрахователен договор и действащ такъв, че следва да изясняват рискът и интересът били ли са налице при създаване на застрахователното правоотношение, дали с настъпване на застрахователното събитие няма изменение на обстоятелствата, което да ги засяга, дали правоотношението не е прекратено заради отпадане на същите – т.4 от ППлВС №7/1978 г., и оплакването, че въззвният съд не е изяснил тези обстоятелства и не се е съобразил с указанията на ВС по тълкуване на закона относно настъпване действието на договора след плащане на първата вноска и значението на изплащането на следващите вноски. Застрахователят в първоинстанционното производство не е възразил, нито е обосновал по какви съображения счита, че е отпаднал за застрахования застрахователният интерес – предпоставка на застрахователното правоотношение, за да настъпи евентуално прекратяване или основание за изменението му, нито че липсва или отпада рискът, та с оглед значението, което имат рискът и интересът за действителността на застрахователните правоотношения, съдът, съгласно т.3 и т.4 от ТР на ВС №7/1978 г. да изясни доколко те са били налице при възникване на правоотношението, дали няма с настъпване на застрахователното събитие изменение на обстоятелствата, при които са възникнали, което да ги засяга и дали заради отпадането им застрахователното правоотношение не е прекратено.
Неоснователен е доводът на жалбоподателя, че решението противоречи и на П. ВС№4/68 г. относно определения размер на обезщетението и критериите по чл. 52 ЗЗД. Установените в съдебната практика критерии по чл. 52 ЗЗД, които следва да се прилагат при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, са приложени в обжалваното решение, включително социално -икономическите условия на живот в страната към момента на деликта и общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото, съгласно постановените от ВКС на основание чл. 290 ГПК: Р.№1/26.03.2012 г. по т.д.№ 299/ 2011 г. на ІІ т.о.; Р.№83 от 06.07.2009 г. по т.д.№ 795/2008 г. на II т.о.; Р.№207/03.09.2013 г. по т.д.№207/2011 г. на ІІ т.о.
Като сочи, че по делото е решен въпроса при деликт, причинен от двама водачи на МПС – чл. 53 ЗЗД – отговаря ли жалбоподателят, като застраховател на един от тях, за целия размер на обезщетението, жалбоподателят не аргументирал кое от основанията по чл. 280 ал. 1 т. 1, т. 2 или т. 3 ГПК поддържа и по какви съображения.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 1559 от 25.07.2013 г. по гр.д. № 1125/ 2013 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: