5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ …………
гр. София, ………………..2010 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на дванадесети октомври през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Росица Ковачева
ЧЛЕНОВЕ: Лидия Иванова
Емилия Василева
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 307 по описа за 2010г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца „Г. К. БГ“ ЕООД, гр. Варна, приподписана от процесуалния му представител адв. Т. Я. срещу решение № 240 от 03.12.2009г. по в. т. дело № 456/2009г. на Варненски апелативен съд, търговско отделение в частта, с която е оставено в сила решение № 213 от 22.05.2009г. по т. дело № 149/2008г. на Окръжен съд Варна, търговско отделение и „Г. К. БГ“ ЕООД, гр. Варна е осъдено да плати на „П. лизинг БГ“ ЕООД, гр. София сумата 1 600 лв. – разноски за въззивната инстанция. С първоинстанционния съдебен акт е отхвърлен като неоснователен предявеният от „Г. К. БГ“ ЕООД, гр. Варна срещу „П. лизинг БГ“ ЕООД, гр. София иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 27 730,17 лв., претендирана като платени без основание вноски по договор за лизинг, сключен между „П. лизинг БГ“ ЕООД и Б. И. Б. относно лек автомобил AUDI A6, N WAUZZZ4FX6N101605, и ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 2 700 лв. – направени разноски в първоинстанционното производство.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът в писмено изложение поддържа становище за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като сочи, че съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос: заплащането на сума от трето лице – юридическо лице, собственост на лизингополучателя, представлява ли изпълнение на задължение по чл. 73 ЗЗД. Позовава се на противоречие с решение № 194 от 08.02.1955г. по гр. дело № 457/1955г., ВС, IV г. о. и решение № 223/1997г. на ВКС, 5-членен състав.
Ответникът „П. лизинг БГ“ ЕООД, гр. София чрез процесуалния си представител адв. В. И. К. оспорва касационната жалба и поддържа становище за недопускане на касационно обжалване на решението поради липса на точно и мотивирано изложение на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Излага доводи, че обжалваният съдебен акт е в съответствие с цитираната от касатора съдебна практика, тъй като въззивният съд на база всички приети и обсъдени в съвкупност доказателства е направил извод, че ищецът е знаел, че изплаща чужд дълг.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в изложението се съдържа твърдение за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Въззивният съд е приел, че ищецът е платил лизинговите вноски на ответника за сметка на третото лице – помагач Б. И. Б., което ги е дължало на ответника по силата на сключения помежду им договор за лизинг на лек автомобил „Ауди А6“ № 326/05.05.2009г. и на издадените му три фактури, съответно за сумите 20 840,89 лв., 2 473,27 лв. и 4 416,01 лв. Анализирайки събраните доказателства, включително фактурите и заключението на съдебно-счетоводната експертиза, въззивният съд е констатирал, че плащанията по платежните нареждания на ищеца съответстват на сумите по трите фактури, издадени от ответника на помагача, като в тях като основания за плащанията са посочени съответно за първата сума – аванс – Б. Б., за втората сума – номера на фактурата и номера на договора за лизинг и относно третата сума – номера на договора и името на помагача. При така възприетата фактическа обстановка и с оглед факта, че ищцовото дружество е трето, свързано с длъжника Б. Б. лице, като същият длъжник е бил негов собственик и представляващ към него момент, решаващият съдебен състав е направил извод, че за ищцовото дружество е налице правен интерес да изпълни поетото от едноличния му собственик в друго негово качество – като физическо лице задължение към ответника по сключения договор за лизинг. Въззивният съд е заключил, че предявеният иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД е неоснователен, тъй като ответникът не е получил нещо без основание, а получените плащания са в изпълнение на дълга на третото лице – помагач към него. Изложени са съображения, че лицето, погасило конкретно задължение на длъжника към неговия кредитор, не може да претендира връщане на платеното от последния по аргумент, че е платило без основание, а встъпва в правата на удовлетворения кредитор срещу длъжника за това, което е платил за негова сметка.
Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи.
Посоченият от касатора материалноправен въпрос „дали заплащането на сума от трето лице – юридическо лице, собственост на лизингополучателя, представлява изпълнение на задължение по чл. 73 ЗЗД“ е релевантен за делото, тъй като е обусловил изхода на спора.
Неоснователен е доводът за наличие на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съгласно т. 2 на Тълкувателно решение №№ 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, под практика на ВКС по смисъла на посочената разпоредба се разбират тълкувателните решения и постановления на Пленум на ВС, тълкувателните решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 З., обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994г. /отм./, тълкувателните решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС и решенията, постановени по реда на чл. 290 ГПК. По отношение на релевантния материалноправен въпрос не е налице задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Налице е задължителна практика на ВКС само по въпроса за изпълнение на задължение за лична незаместима престация от трето лице /решение № 5 от 15.03.2010г. по т. дело № 390/2009г., ВКС, ТК, I т. о./, която е неприложима в настоящия случай, тъй като задължението за плащане на лизингови вноски представлява заместима престация.
Твърдяното от касатора противоречие на обжалвания съдебен акт с решение № 194 от 08.02.1955г. по гр. дело № 457/1955г., ВС, IV г. о. и решение № 223/1997г. на ВКС, 5-членен състав може да се квалифицира по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и на основание посочената правна норма. Многократно различни състави на ВС и ВКС са изразявали становище, че задълженията могат да се изпълняват от трети лица, против волята на кредитора, освен ако кредиторът има интерес изпълнението да бъде извършено лично. Когато се дължи заместима престация, т.е. задължението е такова, че може да бъде изпълнено от лице, различно от длъжника, и страните не са изключили изрично тази възможност, задължението може да бъде изпълнено и от друго лице. Когато задължението не е с оглед личността на длъжника, кредиторът не може да откаже да приеме извършеното от друго лице изпълнение. Длъжникът може да възложи на трето лице да извърши от негово име и за негова сметка дължимите изпълнителни действия, но и всяко трето лице може да изпълни задължението от свое име и по своя инициатива. За да има изпълнение от трето лице съгласно чл. 73 ЗЗД, е необходимо третото лице да е знаело, че изплаща чужд дълг. В този смисъл е трайноустановената практика, обективирана в решение № 773 от 15.07.2002г. по гр. дело № 1534/2001г., ВКС, V г. о., решение № 86-а от 1997г. на ВКС, І г. о., решение № 1131 от 22.12.2006г. по т. дело № 717/2006г., ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 194 от 08.02.1955г. по гр. дело № 457/1955г., ВС, IV г. о., решение № 223/1997г. на ВКС, 5-членен състав и др. Варненски апелативен съд не е разрешил релевантния за спора материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВС и ВКС. Като е обсъдил доказателствата в тяхната взаимовръзка, съдебният състав е приел, че за ищцовото дружество е налице правен интерес да изпълни поетото от едноличния му собственик в друго негово качество – като физическо лице задължение към ответника по сключения договор за лизинг. При наличието на данни, че ищецът е знаел, че изплаща чужд дълг и липсата на доказателства, че изпълнението е във връзка с договор за сублизинг, за който лизингодателят не е изразил съгласие по чл. 346 ТЗ, въззивното решение е постановено в съответствие с трайно установената съдебна практика по приложение на чл. 73 ЗЗД.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице инвокираните от касатора основания за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като такива не са поискани в настоящото производство и не са налице данни, че са направени.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 240 от 03.12.2009г. по в. т. дело № 456/2009г. на Варненски апелативен съд, търговско отделение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.