7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 510
гр. София, 04.05.2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на трети април през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 784 по описа за 2011г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника Г. С. И. от [населено място] чрез процесуален представител адв. В. Й. срещу решение № 607 от 11.04.2011г. по в. т. дело № 196/2010г. на Софийски апелативен съд, търговско отделение, 6 състав, с което е оставено в сила решение от 08.01.2010г. по т. дело № 155/2006г. на Софийски градски съд, търговско отделение, VI-4 състав, с което е признато за установено по предявения от „Е. Н. БВ“ Х. срещу Г. С. И. от [населено място] иск с правно основание чл. 26, ал. 3, т. 4 ЗМГО във връзка с чл. 97, ал. 3 ГПК /отм./, че заявителят Г. С. И. от [населено място] е действал недобросъвестно при подаване на заявката за регистрация на словна марка „Големия брат“ рег. № 52547 в Патентното ведомство на Република България и ответникът е осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски в размер 332 лв.
Касаторът релевира доводи за недопустимост на въззивното решение поради липса на правен интерес от предявяване на иска. Прави евентуално оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в писмено изложение към касационната жалба обосновава допускането на касационно обжалване с твърдението, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Според касатора въззивният съд в противоречие с практиката на ВКС се е произнесъл по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1/ въпросът за допустимостта на иска с оглед наличието на правен интерес; 2/ въпросът за процесуалното задължение на въззивния съд да извърши обективно, цялостно анализиране на доказателствата, събрани по делото; 3/ въпросът за действията на въззивния съд в изпълнение на принципа на служебното начало по ГПК /отм./, включително задълженията му за отделяне на спорното от безспорното. В изложението са релевирани доводи, че въпросът за тълкуване и прилагане на разпоредбата на чл. 26, ал. 3, т. 4 ЗМГО относно понятието „недобросъвестност“ при подаване на заявката за марка „Големият брат“ с рег. № 52547 е решен в противоречие с практиката на ВКС и други съдилища /чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК/, а въпросът „налице ли е недобросъвестност на заявител на една марка по смисъла на чл. 26, ал. 3, т. 4 ЗМГО, когато заявителят не знае за тази марка, тъй като същата няма национална или международна регистрация с действие на територията на България, не е налице използуване на марката на територията на България, марката не е призната за общоизвестна или ползваща се с известност по законоустановения ред“ е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.
Ответникът „Е. Н. БВ“ Х. чрез процесуален представител адв. Д. Г. И. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че при постановяване на решението въззивният съд се е съобразил с постоянната и непротиворечива практика на ВКС, установена с решения на ВКС № 77/14.04.2005г., № 457/28.07.2006г., № 140/29.05.2007г., № 560/21.06.2006г., № 851/23.11.2006г. и др. Решаващият съдебен състав е обосновал наличието на правен интерес от търсената защита, обсъдил е всички събрани доказателства в тяхната взаимна връзка, доводи на страните, изложил е мотиви и е направил правни изводи. Въззивната инстанция съобразно утвърдената практика и тълкуване на ЗМГО е коментирала всички елементи от състава на недобросъвестността въз основа на събраните доказателства, поради което не са налице твърдените основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните от страните доводи и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е установил наличието на правен интерес за предявяване на иска с правно основание чл. 26, ал. 3, т. 4 ЗМГО – ищецът притежава и използва в търговската си дейност марка „B. B.“ комбинирана с рег. № 776374/26.10.2001г. и марка „B. B.“ словна с рег. № 724183/26.10.1999г., регистрирани по международен ред; регистрираната от ищеца марка „Големия брат“ е пречка за реализиране на правата му върху марките „B. B.“ на територията на България и за тяхното използване.
Разглеждайки спора по същество, решаващият съдебен състав е приел, че предпоставките за уважаване на иска по чл. 26, ал. 3, т. 4 ЗМГО са изпълнени, а именно:
Ищецът е използвал в търговската си дейност знака „B. B.“ като регистрирана търговска марка от 1999г., съответно 2001г., т. е. в период, предшестващ подаването на заявката за регистрация на марката „Г. б.“ от Г. И. с рег. № 52547/19.09.2003г. – чрез излъчване на предаването „B. B.“ за първи път в Х. на 16.09.1999г., а впоследствие в редица други страни. Изложени са съображения, че въпросът дали процесните марки са били официално признати за общоизвестни или ползващи се с известност на територията на страната ни към датата на заявката на ищеца е без правно значение.
Изхождайки от разбирането, че недобросъвестността по смисъла на чл. 26, ал. 3, т. 4 ЗМГО се изразява в знанието на заявителя, че друг правен субект е носител на правото върху сходна или идентична на заявената за регистрация търговска марка, въззивният съд е приел, че към момента на заявката за регистрация на марката „Б. Б.“ Г. И. е знаел или поне е бил длъжен да знае, че друго лице е притежател на изключителни права върху сходни търговски марки, регистрирани на територията на други държави. Поради това, че ответникът е дългогодишно професионално ангажиран с масмедиите, издател на най-голямата издателска група „Интермедия“ съобразно неговите твърдения, същият е знаел за съществуването на безспорно ползващо се към момента на заявката със световна популярност предаване „B. B.“, респективно че търговският знак вече се ползва от друг правен субект. В решението е констатирана липсата на дадено от ответника убедително и разумно обяснение за действията му по регистрация на марката „Г. б.“, която е възприета като индиция за недобросъвестност. Решаващият съдебен състав е обсъдил приложената по делото страница първа на т. нар. пилотен брой на вестник „Големия брат“, страница първа на вестник „Над 55“, бр. 5 от 15.12.2003г. и свидетелските показания и е направил извод, че страница първа на пилотен брой на вестник „Г. б.“ с дата 9-15 май 2003г. е създадена много по-късно от отбелязаната дата на издаване и най-вероятно с оглед нуждата от доказване.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен за спора материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.
Въпросът за допустимостта на иска с правно основание чл. 26, ал. 3, т. 4 ЗМГО във връзка с чл. 97, ал. 3 ГПК /отм./, че заявителят е действал недобросъвестно при подаване на заявката за регистрация на конкретна марка в Патентното ведомство на Република България, не е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 162/24.01.2012г. по т. дело № 1079/2010г. на ВКС, ТК, Първо отделение. Съгласно чл. 97, ал. 3, изр. второ ГПК /отм./ иск за съществуване или несъществуване на факти с правно значение се допуска само в изрично предвидените в закон случаи. Разпоредбите на чл. 26, ал. 3 и чл. 42, ал. 1, т. 5 ЗМГО уреждат определен ред, способ, процедура за заличаване на регистрирана марка – заличаването се извършва по административен ред от Отдела по спорове към Патентното ведомство при наличието на определени предпоставки и основания, посочени в чл. 26 ЗМГО. Едно от основанията за заличаване на регистрирана марка, регламентирано в чл. 26, ал. 3, т. 4 ЗМГО, е недобросъвестност при подаване на заявката за нейната регистрация, като е предвиден съдебен ред за установяване на факта на недобросъвестността. Прогласеното от закона право на заинтересуваното лице за заличаване на марката предполага искане, отправено до Патентното ведомство, като в хипотезата на чл. 26, ал. 3, т. 4 ЗМГО този орган не извършва самостоятелна преценка за наличието на предпоставките за заличаване, а е длъжен да се съобрази с влязлото в сила съдебно решение по установителния иск съгласно чл. 297 ГПК. Поради това, че установителният иск за недобросъвестни действия на заявителя при подаване на заявка за регистрация на марка представлява иск за установяване съществуването на факт с правно значение, предявяването на който е изрично предвидено в закона – чл. 26, ал. 3, т. 4 ЗМГО, то настоящият установителен иск е допустим.
Неоснователен е доводът на касатора, че въпросите за процесуалното задължение на въззивния съд да извърши обективно, цялостно анализиране на доказателствата, събрани по делото, и за действията на въззивния съд в изпълнение принципа на служебното начало по ГПК /отм./, включително задълженията му за отделяне на спорното от безспорното, са решени в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно задължителната съдебна практика, обективирана в Постановление № 7/27.12.1965г., Пленум на ВС, Постановление № 1/10.11.1985г., Пленум на ВС и Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. по т. дело № 1/2000г. на ВКС, ОСГК, съдът следва да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за доказателствена тежест правнорелевантни факти, като обсъди всички доказателства и доводи на страните съгласно чл. 188, ал. 1 и 2 ГПК /отм./, сега чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК. В случая въззивният съд е решил делото като е съобразил разпоредбата на чл. 127 ГПК /отм./ относно разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса, обсъдил е в тяхната взаимна връзка събраните доказателства, както и релевираните своевременно и по предвидения в ГПК ред факти, обстоятелства, възражения и доводи на страните, като по този начин е изпълнил задълженията си по чл. 188, ал. 1 и 2 ГПК /отм./.
Доводът на касатора, че въпросът за тълкуване и прилагане на разпоредбата на чл. 26, ал. 3, т. 4 ЗМГО относно понятието „недобросъвестност“ при подаване на заявката за марка „Г. б.“ с рег. № 52547 е решен в противоречие с практиката на ВКС и други съдилища, е неоснователен. Неоснователен е и доводът, че въпросът „налице ли е недобросъвестност на заявител на една марка по смисъла на чл. 26, ал. 3, т. 4 ЗМГО, когато заявителят не знае за тази марка, тъй като същата няма национална или международна регистрация с действие на територията на България, не е налице използуване на марката на територията на България, марката не е призната за общоизвестна или ползваща се с известност по законоустановения ред“ е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Формулираните от касатора два въпроса се отнасят до тълкуване на понятието „недобросъвестност“ при подаване на заявка за регистриране на марка. Налице е трайноустановена съдебна практика, съгласно която наличието или липсата на добросъвестност на даден правен субект е обусловено от конкретните обстоятелства във всеки отделен случай, поради което не може да се даде обща дефиниция за понятето „недобросъвестност при заявяване регстрацията на марка”. Поради това, че недобросъвестността представлява форма на умисъл, то основният факт на доказване е установяването на факта дали заявителят е знаел, че заявеният от него знак за търговска марка е използван от друго лице, което със собствени инвестиции го е утвърдило на пазара. За да е налице недобросъвестност, е необходимо от обективна страна да има идентичност или сходство между марките, а от субективна страна заявителят на по-късната марка да е знаел, че друго лице е използвало знака за идентифициране на произведената от него стока или предлаганите от него услуги. Самото знание не е достатъчно, за да се приеме едно поведение като недобросъвестно. Трябва да е изпълнено и друго кумулативно условие – необходимо е да бъде установено, че с регистрирането на по-късната марка нейният притежател е целял да противопостави собствени права, черпени от регистрираната на негово име марка, да е нарушил правилата на честната търговска практика и добрите търговски нрави. Действията на заявителя трябва да са насочени – стремеж да навреди на този, който е използвал марката преди него. Доказателствената тежест за установяване на недобросъвестността се носи от заинтересованата страна, т. е. лицето, което твърди, че заявителят на марката е действал недобросъвестно. З. на марката може да защити получената от него регистрация, като докаже, че той е този, който е създал марката, поръчал е нейното разработване и е успял да я наложи на пазара чрез създадените с негови усилия дистрибуторски и клиентски мрежи. Въззивният съд, след като е обсъдил събраните доказателства, е направил извод, че от обективна страна между регистрираната от Е. Н. БВ, Х. търговска марка № 724183/26.10.1999г. „B. brother“ и регистрираната от Г. И. с № 52547/19.09.2003г. търговска марка „Г. б.” е налице сходство до степен, създаващо възможност за объркване на потребителя, а от субективна страна ответникът като издател на най-голямата издателска група „Интермедия“ е знаел за съществуването на безспорно ползващо се към момента на заявката със световна популярност предаване „B. B.“, респективно че търговският знак вече се ползва от друг правен субект. В този смисъл посоченият от касатора материалноправен въпрос не е решен в противоречие с практиката на ВКС.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В настоящия случай посочените от касатора правни въпроси не попадат в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Нормативната уредба на регистрацията и защитата на марките и географските означения е създадена с приемането на Закона за марките и географските означения през 1999г. и по нея, включително по поставения от касатора материалноправен въпрос за съдържанието на понятието „недобросъвестност“ при регистрацията на търговските марки е налице последователна и непротиворечива практиката на Търговската колегия на ВКС, напр. решение № 77/14.04.2005г. по т. дело № 321/2004 г.; решение № 475/28.07.2006г. по т. дело № 1070/2005г.; решение № 140/ 29.05.2007 г. по т. дело № 920/2006 г.; решение № 560/ 21.06.2006 г. по т. дело № 219/2007г.; решение № 851/23.11.2006г.; решение по т. дело № 225/2004г. и други.
Поради липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са налице доказателства, че такива са направени за настоящото производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 607 от 11.04.2011г. по в. т. дело № 196/2010г. на Софийски апелативен съд, търговско отделение, 6 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.