1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 94
гр. София, 21.02.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и първи януари през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1816 по описа за 2013г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт М. Я. срещу решение № 1837 от 19.11.2012г. /погрешно посочено 19.11.2008г./ по гр. дело № 3340/2012г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 10 състав в частта, с която след частична отмяна на решение от 18.07.2012г. по гр. дело № 7422/2011г. на Софийски градски съд, 1 ГО, 7 състав [фирма] е осъдено да заплати на В. А. Ф., П. С. П. и Д. С. Н. на основание чл. 226, ал. 1 КЗ съответно 25 000 лв., 62 500 лв. и 62 500 лв. заедно със законната лихва, считано от 25.10.2010г. до окончателното плащане, и на адв. Р. З. сумата 6 900 лв. – адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 ЗА във връзка с чл. 78, ал. 1 ГПК.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение в посочената част поради нарушение на материалния закон и необоснованост. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
„При липса на валидно възникнало застрахователно правоотношение, от което произтича задължението на застрахователя да репарира вредитге при настъпване на застрахователното събитие, следва ли застрахователят да изплаща застрахователно обезщетение?“ По отношение на този въпрос касаторът поддържа становище, че ищците не са доказали плащане на застрахователната премия по процесната полица, както и че застрахователният брокер не е представител на застрахователя, а на потребителя на застрахователни услуги. Позовава се на противоречие с решение по гр. д. № 2911/2008г. на СГС, ГО, І-12 състав, решение от 14.06.2012г. по гр. д. № 5484/2011г. на Бургаски районен съд, решение от 22.02.2012г. по гр. д. № 1260/2011г. на Софийски градски съд.
Вторият въпрос, който според касатора ще доведе до развитие на съдебната практика, е свързан с определяне на конкретния размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, отчитане на доказаното съпричиняване, както и критериите за определяне на този размер. По отношение на този въпрос касаторът поддържа становище, че въззивният съд е обсъдил конкретните обстоятелства и е анализирал доказателствата по делото, но не е отчел доказаното съпричиняване от страна на пострадалия, както и че присъденото обезщетение е изключително високо и несъответстващо на претърпените болки и страдания. Позовава се на противоречие с решение № 65/07.04.2008г. по гр. д. № 554/2007г. на Варненски апелативен съд, ГО, решение № 5321/02.12.2009г. по гр. д. № 951/2008г. на Софийски градски съд и решение № 4400/04.10.2010г. по гр. д. № 4498/2008г. на Софийски градски съд.
Ответниците В. А. Ф., П. С. П. и Д. С. Н. чрез процесуален представител адв. Р. З. оспорват касационната жалба като релевират доводи за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, неотносимост на представените с касационната жалба решения към настоящия спор и липса на данни, че същите са влезли в сила.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и доводите за допускане на касационно обжалване, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК.
За да уважи частично предявените искове на основание чл. 226, ал. 1 КЗ, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответното застрахователно дружество: налице е валиден застрахователен договор за застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите между делинквента и застрахователя, както и предпоставките на чл. 45 ЗЗД, пораждащи отговорността на прекия причинител на вредите спрямо увреденото лице.
Наличието на застрахователно правоотношение е аргументирано с издадената застрахователна полица „Гражданска отговорност на автомобилистите“ № 031095072177 с валидност 22.12.2009г.-21.12.2010г. на [фирма], сключена на 21.12.2009г. чрез брокер съгласно договор 8300 [фирма] за процесния лек автомобил, удостовереното в самата застрахователна полица /оригинал/ плащане на застрахователната премия /в брой и еднократно/, предаването на подписания екземпляр от полицата на застрахования и предоставянето му на знак съгласно чл. 261, ал. 1 КЗ – контролен талон на Гаранционния фонд, надлежно перфориран, за застраховка „Гражданска отговорност” с вписани данни на автомобила, на полицата и на уникалния идентификационен код на застрахователя. След обсъждане на събраните доказателства решаващият съдебен състав е направил извод, че двата документа в съвкупност удостоверяват наличието на застрахователен договор съгласно чл. 261 КЗ, в съответствие с чл. 187 КЗ застрахователният договор е влязъл в сила от момента на подписване на полицата и плащане на застрахователната премия, а евентуалното невнасяне при застрахователя на постъпилите при брокера суми за застрахователна премия е непротивопоставимо на ищците предвид разпоредбата на чл. 155, ал. 2 КЗ.
По делото е установено, че на 25.10.2010г. в [населено място] на [улица]и „В.“ И. В. И. като водач на лек автомобил „Мерцедес“ с рег. [рег.номер на МПС] е реализирал ПТП с нерегистриран мотоциклет „Я.“ като е причинил смъртта на водача му С. П. Н.. Въззивният съд е изяснил механизма на настъпилото ПТП и е приел, че водачът на мотоциклета е съпричинил вредоносния резултат, тъй като го е управлявал без защитна каска в нарушение на задължението по чл. 137е ЗДП, която в случая с оглед челния удар би предпазила главата му, движил се е с висока скорост предвид ограничението на чл. 73, ал. 1 ППЗДП и не е възприел като опасност увреждащия автомобил от началото на маневрата, поради което е определил съпричиняване в размер 50%.
При определяне на дължимото обезщетение за причинените на ищците неимуществени вреди въззивната инстанция се е съобразила с близките отношения между ищците и пострадалия, проявяваните между тях грижи и обич, подкрепата, опората и издръжката от починалия С. Н. за семейството, начина, по който ищците понасят загубата на фактическия съпруг и родител, нервно-психическия стрес и негативни изживявания. Отчитайки болките и страданията на ищците, въззивната инстанция е определила обезщетение за неимуществени вреди в размер съответно 50 000 лв. за първата ищца и по 125 000 лв. за всяка от дъщерите. Съобразно приетото съпричиняване на настъпилото ПТП от страна на С. Н. 50%, исковете са уважени за сумите 25 000 лв. за първата ищца и по 62 500 лв. за втората и третата ищца.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
С първия въпрос и поддържаното от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК становище, че ищците не са доказали плащане на застрахователната премия по процесната полица, както и че застрахователният брокер не е представител на застрахователя, а на потребителя на застрахователни услуги, касаторът оспорва приетата от съда за установена фактическа обстановка. В този смисъл формулираният първи въпрос се отнася до правилността на обжалвания съдебен акт. Във въззивното решение съставът на Софийски апелативен съд след обсъждане на събраните доказателства е приел за установено наличие на валидно възникнало между ответното застрахователно дружество и делинквента застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите въз основа на застрахователна полица, удостоверено с нея плащане на застрахователната премия и знак, издаден от Гаранционния фонд, като се е позовал на разпоредбите на чл. 187, чл. 261, ал. 1 и чл. 155, ал. 2 КЗ. Доколко установената фактическа обстановка съответства на представените доказателства и дали същите са обсъдени съобразно правилата на логическото мислене, са въпроси, които касаят правилността, респективно обосноваността на въззивното решение, и направените в тази насока оплаквания представляват касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради липса на основната предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК не е необходимо обсъждане на довода за противоречие с решение по гр. д. № 2911/2008г. на СГС, ГО, І-12 състав, решение от 14.06.2012г. по гр. д. № 5484/2011г. на Бургаски районен съд и решение от 22.02.2012г. по гр. д. № 1260/2011г. на Софийски градски съд, за които съдебни актове не са и представени доказателства, че са влезли в сила.
По отношение на релевантния за спора материалноправен въпрос, свързан с определяне на конкретния размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, отчитане на доказаното съпричиняване, както и критериите за определяне на този размер, не са налице твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД с Постановление № 4 от 23.12.1968г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, и установената съдебна практика не се налага да бъде ревизирана. Съгласно посоченото ППВС № 4/23.12.1968г., както и постановените множество съдебни решения на различни съдебни състави на ВКС по реда на чл. 290 ГПК понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, техните степен и интензитет, прогнозите за в бъдеще и други. Постоянна и задължителна е практиката на ВКС, обективирана в решение № 177/27.10.2009г. по н. дело № 14/2009г. на ВКС, ТК, ІІ о., решение № 83/06.07.2009г. по т. дело № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ о. и решение № 59/29.04.2011г. по т. дело № 635/2010г. на ВКС, ТК, ІІ о. и други, че при определяне размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчита икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането.
Съгласно задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 8/1977г. и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 74/04.06.2010г. по т. д. № 679/2009г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 55/30.05.2009 г. по т. д. № 728/2008г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 200/13.11.2012г. по т. д. № 249/2012г. на ВКС, ТК, IІ т. о., решение № 58/29.04.2011г. по т. д. № 623/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и други, обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като в случая е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, без да е необходимо пострадалият да има вина. При направено възражение за съпричиняване в резултат на непоставена предпазна каска трябва да бъде изследвано дали непоставянето на предпазна каска има пряка причинна връзка с телесните увреждания, т. е. дали травматичните увреждания биха били предотвратени, ако пострадалият беше поставил защитната каска.
В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства и се е съобразил с вида и характера на търпените от ищците болки и страдания от загубата на техния близък – фактически съпруг на първата ищца и баща на втората и третата ищци, тяхната продължителност и интензитет, конкретните обстоятелства на извършване на събитието, установените близки отношения, стресът и негативните изживявания, предвид липсата на подкрепа, обич и опора от починалия С. Н.. Предвид изложените съображения и като е отчел момента на настъпване на застрахователното събитие и на причинените на ищците болки и страдания от смъртта на починалия С. Н. – 25.10.2010г., както и съпричиняването на вредоносния резултат от страна на водача на мотоциклета, въз основа на което е определил размера на обезщетението за всяка от ищците, въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС.
Не е налице и твърдяното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Различният изход по спора по представените отделни съдебни актове /решение № 65/07.04.2008г. по гр. д. № 554/2007г. на Варненски апелативен съд, решение № 5321/02.12.2009г. по гр. д. № 951/2008г. на Софийски градски съд и решение № 4400/04.10.2010г. по гр. д. № 4498/2008г. на Софийски градски съд/, постановени по искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ, е обусловен от установената по всеки отделен случай конкретната фактическа обстановка, съответните болки и страдания, които са специфични за всеки случай, и събраните доказателства по всяко дело.
Останалите оплаквания в изложението по този въпрос представляват основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 38 ЗА във връзка с чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът трябва да заплати на адв Р. З. адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер 3 000 лв.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1837 от 19.11.2012г. по гр. дело № 3340/2012г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 10 състав.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], пл. „П.” № 5, ЕИК[ЕИК] да заплати на адв. Р. З., ГР. П., [улица], ет. 1, офис 8 сумата 3 000 лв. /три хиляди лева/ – адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗА във връзка с чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.