6
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 1354/2013 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.339
гр.София, 10.06.2014 година
В. касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на пети ноември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 1354/2013 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗД [фирма], [населено място], подадена чрез процесуалния му представител адвокат М.Г. от САК срещу решението на Софийски апелативен съд № 1851/26.11.2012 год., постановено по в.гр.дело № 2432/2012 год., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 1589/08.03.2012 год. по гр.дело № 14425/2010 год. в частта, с която е осъден ответника-касатор да заплати на ищеца Т. И. Т. от [населено място] на основание чл.266, ал.1 КЗ сумата 15 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, причинено на 12.08.2010 год. от водача на л.а.”Мерцедес” М. К., чийто застраховател по застраховка „гражданска отговорност” е ответника.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че апелативният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, като същият е завишен неоснователно с оглед данните по делото и практиката на съдилищата и ВКС. Изтъква се още, че не са обсъдени в цялост събраните доказателства с оглед разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса, което е довело до погрешни крайни изводи относно наличието на застрахователно правоотношение и отговорността на застрахователя по предявения иск.
В инкорпорираното в жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Твърди противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС по съществен материалноправен въпрос относно приложението на чл.52 ЗЗД във връзка с определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди от непозволено увреждане, както и по процесуалния въпрос свързан с разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса съобразно нормата на чл.154, ал.1 ГПК. Позовава се на цитирани в жалбата решения на различни състави на ВКС по поставените правни въпроси.
Ответникът по касация Т. И. Т. от [населено място] чрез процесуалния си представител адвокат Г.Ч., преупълномощена от адвокат Г.В. от САК изразява становище, че не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване, а по същество направените оплаквания са неоснователни. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38 от Закона за адвокатурата.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и провери данните по делото намира, че жалбата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК при спазване на указанията, дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Видно от данните по делото с обжалваното решение апелативният съд е потвърдил първоинстанционното решение в осъдителната му част, с която е уважен предявеният иск по чл.226, ал.1 КЗ и е осъден застрахователя на делинквента да заплати на пострадалия при процесното ПТП сумата 15 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди. По делото е прието за безспорно установено, че вина за настъпването на процесното ПТП има водача на лекия автомобил, който при маневра е навлязъл в дясната лента за движение и отнемайки предимството на мотоциклетиста го е блъснал със задната дясна част на автомобила. Прието е също и с оглед данните по делото наличието на застрахователно правоотношение по застраховка „гражданска отговорност”, което се потвърждава от представената справка на Г. фонд, представляваща официален свидетелствуващ документ, обвързващ съда с материална доказателствена сила относно посочените в чл.295, ал.7 КЗ обстоятелства, които индивидуализират застрахователното правоотношение. Въз основа на извършена цялостна преценка на събрания по делото доказателствен материал и релевантните за спора факти и обстоятелства съдът е приложил принципа на чл.52 ЗЗД за справедливо обезщетяване на пострадалия, за претърпените от него болки и страдания, настъпили в резултат на увреждането от автопроизшествието. Анализирайки събраните доказателства, включително заключенията на назначените съдебномедицинска и автотехническа експертизи, съдът е посочил конкретните факти и значението им за размера на вредите, като е съобразил вида на травмите, продължителността на лечението и интензивността на изпитаните през този период болки и страдания при определяне конкретния размер на обезщетението.
При тези данни основният материалноправен въпрос, който е от съществено значение за крайния изход на спора е свързан с приложението на чл.52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение от непозволено увреждане. По отношение на този въпрос, обаче, не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК предвид наличието на задължителна съдебна практика на ВКС, обобщена в ППВС № 4/23.12.1968 год., с която въззивният съд се е съобразил при постановяване на обжалваното решение. Разликата в присъжданите по делата размери на обезщетенията за неимуществени вреди произтича от различните факти, специфични за всеки отделен случай и от събраните доказателства, а не от неточното прилагане на закона – чл.52 ЗЗД, който установява справедливостта като основен критерий при определяне размера на обезщетението при този вид вреди. В случая в изпълнение на указанията дадени в т.11 от цитираното Постановление на Пленума на ВС, прилагайки разпоредбата на чл.52 ЗЗД въззивният съд е обсъдил конкретните обстоятелства и значението им за размера на вредите. Що се отнася до преценката на отделните факти и доказателства по делото относими към определяне конкретния размер на обезщетенията при спазване принципа за справедливост, това е въпрос на обоснованост на съдебното решение. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите , предвидени в чл.280, ал.1 ГПК, в който смисъл е и ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГК и ТК на ВКС.
Различният изход в цитираните съдебни решения на различни състави на ВКС се дължи на различната фактическа обстановка и събраните доказателства по всяко едно от делата, а не на неправилно прилагане на материалния закон.
Не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване и по поставения процесуален въпрос, свързан с приложението на чл.154 ГПК. Безспорна и трайноустановена е съдебната практика, че съдът следва да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за разпределението на доказателствената тежест правнорелевантни факти, като обсъди всички доказателства и доводите на страните. В този смисъл са приложените към жалбата решения, както и решенията по гр.дело № 5166/2008 год. на ВКС, ГК, ІV г.о.; р. по гр.дело № 4744/2008 год. на ВКС, ГК, І г.о. и р. по гр.дело № 149/2011 год. на ВКС, ГК, ІІ г.о., постановени по реда на чл.290 ГПК. В случая, видно от данните по делото, въззивният съд е решил спора като е приложил правилно разпоредбите относно разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса, обсъдил е в тяхната взаимна връзка събраните по делото доказателства, както и доводите и възраженията на страните в изпълнение на процесуалните норми на чл.154 ГПК, чл.202 и чл.235, ал.2 ГПК. С тези си действия съдът е действувал правилно в съответствие с процесуалния закон и задължителната съдебна практика, поради което не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Що се отнася до конкретните изводи на съда, направени в резултат на извършената преценка на фактическия и доказателствен материал, същите са относими единствено към настоящия спор и касаят правилността на постановения съдебен акт. Твърдението на ответника-касатор, че по делото ищецът не е доказал наличие на застрахователно правоотношение между делинквента и ЗД”Б. инс” се опровергава от данните на представената като доказателство по делото официално изготвена справка от Гаранционния фонд на база данните, които на основание чл.294 КЗ всеки застраховател е длъжен да предоставя на Информационния център към фонда. Съгласно разпоредбата на чл.295, ал.7 КЗ, документите изготвени от фонда въз основа на данните от Информационния център, до доказване на противното, удостоверяват застрахователя, номера на договора за задължителна застраховка „гражданска отговорност”, началната и крайна дата на покритието, регистрационния номер и собственика на МПС. В случая тези данни сочат, че процесният автомобил е бил застрахован при ответника със застрахователна полица № А 101601022007, считано от 28.12.2009 год.н до 27.12.2010 год., който период обхваща датата на застрахователното събитие – 12.08.2010 год.
По изложените съображения настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Независимо от изхода на делото, искането на процесуалния представител на ответника по касация за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 от Закона за адвокатурата за касационното производство е неоснователно. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл.290 ГПК решения по т.дело № 1106/2011 год. на ТК-ІІ т.о.; по т.дело № 745/2008 год. на ТК-ІІ т.о.; по т.дело № 676/2010 год. на ТК-ІІ т.о. и др., липсва основание за присъждане на разноски за производството пред ВКС, ако не е представено пълномощно, в което да е посочено някое от основанията по чл.38 ЗА за оказване на безплатна правна помощ. Това обосновава извода, че не се дължи присъждане на адвокатско възнаграждение по този ред. Обстоятелството, че ищецът е освободен от държавна такса не рефлектира автоматично върху възможността адвокатът да окаже безплатно адвокатска помощ и съдействие и не предопределя приложението на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА нито задължава съда да определи адвокатско възнаграждение по този ред. Що се отнася до претенцията за присъждане на съдебни разноски за производството пред предходните две инстанции, искането следва да бъде отправено към съответния съд разгледал делото.
С оглед на изложеното и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд № 1851/26.11.2012 год., постановено по в.гр.дело № 2432/2012 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
/СЛ