5
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 26/2013 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 678
гр.София, 14.10.2013 година
В. касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на първи октомври две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 26/2013 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], подадена чрез процесуалния му представител адвокат М.К. от САК срещу решенето на Софийски апелативен съд № 1351/25.07.2012 год., постановено по т.дело № 629/2012 год. С това решене апелативният съд е оставил в сила първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 1236/14.11.2011 год. по т.дело № 1860/2007 год., с което е уважен предявеният от [фирма], [населено място] иск по чл.92, ал.1 ЗЗД и е осъден ответника-касатор да заплати на ищеца сумата 25 000 евро, представляваща неустойка дължима на основание чл.7, ал.1 от сключения между страните на 27.10.2006 год. предварителен договор за продажба на недвижим имот.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че апелативният съд не е обсъдил в цялост събраните доказателства, неправилно е преценил фактите по делото, което е довело до погрешни крайни изводи досежно спорните правоотношения.
В допълнително изложение към касационната жалба касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Повтаряйки оплакванията за необоснованост на решението по отношение на твърдяния от него факт, че по делото не е доказано плащане на капарото от страна на купувача по процесния предварителен договор, касаторът поддържа,че съдът се е произнесъл по поставените процесуални въпроси, които според него са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Обобщени тези въпроси се свеждат до следното: кой носи доказателствената тежест за установяването на оспорения от ответника факт за извършено плащане от страна на ищеца по процесния договор и кои вписвания, респ. липса на вписвания в счетоводните книги следва да кредитира съда като доказателства съгласно чл.182 от действуващия ГПК.
Ответникът по касация [фирма], [населено място] чрез пълномощника си адвокат Д. изразява становище, че не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване, а по същество – направените оплаквания са неоснователни. Претендира присъждане на направените съдебни разноски в настоящото производство в размер на сумата 1 000 лева, представляваща изплатения адвокатски хонорар по представения към отговора договор за правна защита и съдействие от 12.11.2012 год.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и провери данните по делото намира, че същата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК при спазване на указанията, дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Видно от данните по делото, с обжалваното решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от [фирма] иск по чл.92, ал.1 ЗЗД и е осъден ответника-касатор да заплати сумата 25 000 евро, представляваща неустойка по чл.7, ал.1 от сключения между страните на 27.10.2006 год. предварителен договор за продажба на недвижим имот. Съгласно клаузите на този договор, продавачът се е задължил да прехвърли правото на собственост след като извърши всички градоустройствени процедури и се снабди с виза за проучване и проектиране на сграда в процесния недвижим имот и към датата на подписване на окончателния договор да осигури вдигане на вписаната договорна ипотека. При неизпълнение продавачът дължи неустойка в двоен размер на полученото капаро при подписването на договора в размер на сумата 12500 евро. Анализирайки в цялост събрания по делото доказателствен материал съдът е приел за безспорно установено, че ответникът не е изпълнил поетите договорни задължения и не е прехвърлил собствеността на процесния недвижим имот в уговорения срок. Направен е решаващия извод, че за посоченото неизпълнение неизправният продавач дължи на купувача предвидената в чл.7, т.1 от предварителния договор неустойка. Приет е за неоснователен наведеният от ответника довод, че ищецът също се явява неизправна страна по договора, тъй като не му е заплатил авансово уговореното капаро в размер на 12500 евро. Този извод съдът е обосновал със съдържанието на чл.2 от раздел ІІ, от което е видно, че посочената сума е заплатена от продавача при подписването на договора, който служи като разписка за платената сума. Без значение е обстоятелството дали и по какъв начин е отразено това плащане в счетоводствата на страните.
При тези фактически данни неоснователно се явява твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по поставения от касатора процесуален въпрос, кой носи доказателствената тежест за установяването на оспорения от ответника факт за извършено плащане от страна на ищеца по процесния договор. Съгласно константната практика на ВКС по приложението на чл.154 ГПК относно правилата за разпределяне на доказателствената тежест между страните в процеса, независимо от процесуалното си качество, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. В този смисъл са решения по гр.дело № 673/2009 год. на ВКС, ГК, І г.о. по гр.дело № 982/2010 год. на ВКС, ГК, І г.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК. Следователно, за разпределението на доказателствената тежест е без значение каква процесуална роля заема страната в процеса, а отношението й към спорното право – дали страната твърди, че то съществува или отрича съществуването му – р. по гр.дело № 1010/2009 год. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК. Установеният в чл.154, ал.1 ГПК принцип е, че поначало на доказване подлежат само положителните факти. В случая, видно от данните по делото, съдът е действувал в съответствие с процесуалния закон и цитираната съдебна практика, като е приел за доказан оспорения от ответника факт за извършено плащане на уговореното капаро, позовавайки се на съдържанието на клаузата на чл.2 от сключения между страните и представен от ищеца като доказателство договор, в която изрично е записано, че служи като разписка за платената сума от 12500 евро.
Отговорът на поставения втори процесуален въпрос относно доказателствената сила на счетоводните документи и вписванията в счетоводните и търговски книги се съдържа в разпоредбите на чл.182 ГПК и чл.55 ТЗ. Те се преценяват от съда според тяхната редовност и с оглед останалите доказателства по делото, в който смисъл е и константната практика на ВКС, обективирана в р. по т.дело № 260/2010 год. на ВКС, ТК, ІІ т.о.; р. по т.дело № 264/2010 год. на ВКС, ТК, І т.о.; р. по т.дело № 454/2008 год. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК. По настоящото дело съдът е извършил такава преценка, в резултат на което е достигнал до извода, че клаузата на т.2 от предварителния договор съдържа писмено волеизявление на продавача-ответник, че към датата на сключването му купувачът му е заплатил сумата 12500 евро. Това волеизявление представлява извънсъдебно признание на неблагоприятен за кредитора факт, от което произтича и доказателствената му стойност, противопоставима на неговия автор. В тази връзка въззивният съд е приел за ирелевантно дали и по какъв начин заплащането е било счетоводно от страните и дали счетоводството на дружеството-купувач е било редовно водено. Тази суверенна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото е относима единствено към конкретния спор и касае правилността на постановения съдебен акт.Ето защо, оплакванията на касатора за необоснованост и твърденията му за погрешни крайни изводи представляват касационни основания за отмяна на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК.
В случая поставените от касатора въпроси целят единствено проверка правилността на изводите на въззивния съд относно конкретни факти, което не може да бъде извършено в производството по чл.288 ГПК. Тези изводи не могат да бъдат ревизирани в настоящото производство, тъй като са предмет на самия касационен контрол, в който смисъл са и указанията дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. При този изход на делото в полза на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени направените и поискани от него съдебни разноски за настоящото производство в размер на сумата 1 000 лева, представляващи изплатеното адвокатско възнаграждение по представения с отговора му договор за правна защита и съдействие.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3-ти състав № 1351/25.07.2012 год., постановено по т.дело № 629/2012 год.
ОСЪЖДА [фирма] със седалище [населено място],[жк], [жилищен адрес] ЕИК[ЕИК] да заплати на [фирма] със седалище [населено място], район „К. село”, [улица], ЕИК[ЕИК] сумата 1 000/хиляда/лева съдебни разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ