О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 871
гр.София, 26.11. 2012 година
В. касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на шестнадесети октомври две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 58/2012 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], подадена чрез процесуалните му представители адвокат Я.С. и адвокат Кр.Т.-двамата от САК срещу решението на Софийски апелативен съд № 1382/27.07.2011 год., постановено по в.гр.дело № 1221/2011 год. в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционното отхвърлително решение на Софийски градски съд № 1000/02.11.2010 год. по т.дело № 124/2010 год. апелативният съд е уважил предявеният от [фирма], [населено място] срещу [фирма] иск по чл.422 ГПК и е признал за установено, че ответникът-касатор дължи на ищеца сумата 66 799,90 евро по издадената в негова полза заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист общо за сумата 71 799,90 евро по чл.417, т.9 ГПК въз основа на запис на заповед от 21.11.2006 год. за сумата 298 225,02 евро с издател [фирма] и поемател ищеца по делото.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че съдът неправилно е преценил фактите по делото, погрешно е тълкувал съдържанието на договорните клаузи на сключения между страните договор за финансов лизинг от 21.11.2006 год., за обезпечаването на който е подписан процесния запис на заповед, в резултат на което е достигнал до необосновани и погрешни изводи относно последиците свързани с прекратяването на договорните правоотношения и претендираните от ищеца вземания за неустойки и неизплатени лизингови вноски след връщане на лизинговата вещ. Поддържа, че е признал основателността на претендираната неустойка до размера на сумата 20 982,70 евро и неправилно съдът е определил дължимия й размер от 25 179,24 евро, включвайки в базата за изчисление съответния ДДС, който е уговорен отделно от цената на вещта. Твърди още, че по отношение на неизплатените лизингови вноски след връщането на лизинговата вещ в размер на сумата 41 299,31 евро постановеното въззивно решение е необосновано.
В допълнително изложение към касационната жалба касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Повтаряйки оплакванията за необоснованост и незаконосъобразност твърди, че въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуални въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и най-общо се свеждат до тълкуването на договорните клаузи във връзка с начина на определяне размера на дължимата неустойка при прекратяване на лизинговия договор и по-конкретно дали в стойността на лизинговата вещ /като база за изчисление/ се включва освен цената и дължимия ДДС, както и приложението на процесуалната норма на чл.154, ал.1 ГПК при разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място]/ищец по делото/ в подадения отговор излага становище, че липсват основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – направените оплаквания са неоснователни. От своя страна той е подал касационна жалба срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд само в частта му за разноските, присъдени в полза на втория ответник – [фирма] в размер на сумата 9 750 лева по частично оставеното в сила от въззивния съд определение от 09.02.2011 год. за допълване на първоинстанционното решение № 1000/02.11.2010 год. по т.дело № 124/2010 год. Излага съображения, че в обжалваната му част постановеното въззивно решение е неправилно поради нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост предвид липсата на мотиви, както и с оглед направените възражения за прекомерност на присъдените разноски в полза на втория ответник по делото, по отношение на който производството е прекратено с въззивното решение поради недопустимост на предявения срещу [фирма] иск по чл.422, ал.1 ГПК.
Ответникът по двете касационни жалби [фирма], [населено място] не изразява становище в законоустановения срок.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване, доводите и възраженията на касаторите и след проверка на данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба на [фирма], [населено място] /ответник по предявения иск по чл.422 ГПК/ е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва въз основа на изложените от касатора доводи с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК при спазване на указанията дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГКТК на ВКС.
Видно от данните по делото с въззивното решение в обжалваната му част след частична отмяна на първоинстанционното отхвърлително решение апелативният съд е уважил предявеният иск по чл.422 ГПК, като е приел за установено, че ответникът-касатор дължи на ищеца сумата 66 799,90 евро по издадената в негова полза заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по чл.417, т.9 ГПК въз основа на запис на заповед от 21.11.2006 год. с издател [фирма] и поемател [фирма] за сумата 298 225,02 евро. По делото е безспорно установено, че процесният запис на заповед обезпечава изпълнението на сключен между страните договор за финансов лизинг от 21.11.2006 год. и общите условия към него. Установено е и не се спори, че договорът е прекратен поради неизплащане на лизинговите вноски от страна на лизингополучателя и лизинговата вещ-автобус е върнат доброволно на лизингодателя с приемно-предавателен протокол на 09.06.2009 год., като претенциите на ищеца са свързани с последиците от прекратяването му съответно: сумата 41 299,31 евро представлява неизплатения остатък от лизинговите вноски, а сумата 25 179,24 евро-неустойка по чл.14.7 от договора, част от която – 20 982,70 евро [фирма] признава, че дължи видно от писмения му отговор по първоинстанционното дело и становището изразено в касационната жалба. Дължимостта на първата претенция решаващият съд обосновава с клаузата на чл.14.3 от Общите условия на договора /съгласно която при неизпълнение на лизингополучателя лизингодателят има право едностранно да прекрати договора, да събере всички дължими плащания и да изиска връщане на лизинговата вещ/ като конкретният размер е съобразен с последният погасителен план и списъкът на неизплатените фактури, които не са оспорени. При определяне размера на дължимата неустойка, тълкувайки клаузата на чл.14.7 от ОУ и чл.4.1.1 от лизинговия договор, решаващият съд е приел, че ищецът има право на неустойка в претендирания размер, уговорена изрично 10% върху стойността на лизинговата вещ, възлизаща на сумата 251 792,40 евро, която включва цената на стоката и дължимия ДДС.
С оглед на изложеното, поставеният от касатора материалноправен въпрос относно размера на дължимата договорна неустойка фактически е свързан с начина на тълкуване на договорите и приложението на нормата на чл.20 ЗЗД. По този въпрос, обаче, не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване предвид наличието на трайно установена непротиворечива практика на ВКС, която е в смисъл, че при съмнение, неяснота или двусмисленост на договорните клаузи, действителната обща воля на страните се установява чрез тълкуване, законността на което е обусловена от прилагането на въведените в чл.20 ЗЗД критерии. Видно от данните по делото, съдът е тълкувал процесния индивидуален договор за финансов лизинг № [ЕГН]/21.11.2006 год. и Общите условия към него в съответствие с константната съдебна практика, спазвайки правилата предвидени в чл.20 ЗЗД. Съпоставяйки съдържанието на клаузите на чл.14.3; чл.14.7 от ОУ, чл.4.1 от лизинговия договор и нареждане за покупка/приложение В/ към него в тяхната връзка и с оглед съдържанието на целия договор, решаващият съд е приел, че базата за изчисляване на уговорената неустойка е 10% върху придобивната стойност на лизинговата вещ, като стойността на сделката, определена от страните по договора, включва цената и съответния ДДС-общо сумата 251 792,40 евро. Що се отнася до конкретните изводи на съда, направени в резултат на извършената суверенна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, същите са относими единствено към настоящия спор и касаят правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и твърденията за погрешни крайни изводи представляват основания за касиране по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК.
Неправилно е позоваването на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на погрешна практика, каквито данни в случая липсват. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен правен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неясноти в правната норма, какъвто не е настоящия случай. Цитираният текст на ГПК има предвид тълкуване на закона, а не на съдържанието на договор по конкретен казус. В случая спорният въпрос не е дали се дължи неустойка върху ДДС, както неправилно поддържа касатора, а как е определена базата за начисляването й с оглед уговорките в процесния договор.
Изложеният от жалбоподателя процесуален въпрос относно задължението на съда да обсъди всички доказателства е релевантен по делото, но не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Безспорна и трайноустановена е съдебната практика, че съдът следва да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест правно релевантни факти, като обсъди всички доказателства и доводите на страните – чл.235 ГПК. Въззивният съд е решил делото като е приложил разпоредбата на чл.154 ГПК относно разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса, обсъдил е в цялост събраният по делото доказателствен материал, доводите и възраженията на страните в изпълнение на цитираните процесуални норми. По този начин съдът е действувал правилно и в съответствие с трайната съдебна практика. Що се отнася до конкретните изводи, както вече беше посочено, същите са относими единствено към настоящия спор и касаят правилността на постановения съдебен акт.
По отношение подадената от [фирма] касационна жалба срещу въззивното решение в частта му за разноските, настоящият състав на ВКС-ТК приема следното:
Въззивното решение на Софийски апелативен съд е постановено при режима на действуващия ГПК/обн. в ДВ, бр.59/2007 год./, който не предвижда възможност за самостоятелно обжалване на въззивното решение в частта му за разноските – липсва текст, съответствуващ на чл.70 от отменения ГПК от 1952 год. Съгласно разпоредбата на чл.248, ал.3 ГПК от сега действуващия ГПК, на обжалване с частна жалба пред ВКС подлежи определението на въззивния съд, постановено по реда на чл.248 ГПК. Ето защо, не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта му за разноските. Изхождайки от съдържанието й, настоящият съдебен състав намира, че подадената жалба фактически представлява искане по чл.248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта му за разноските, по което искане следва да се произнесе въззивния съд, постановил това решение, на когото да се изпрати за разглеждане жалбата.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд № 1382/27.07.2011 год., постановено по в.гр.дело № 1221/2011 год.
ИЗПРАЩА подадената от [фирма], [населено място] касационна жалба с вх.№ 6939/30.08.2011 год. на Софийски апелативен съд за разглеждане по реда на чл.248 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: