5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 64
Гр. София 11.02.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия второ отделение в закрито заседание на пети февруари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурор
изслуша докладваното
от съдията /председател/ ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело № 357/2012 г.
Производството е по чл. 288 във вр.с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] [населено място] подадена чрез процесуалния му представител адвокат М.И. от САК срещу решението на Пловдивския апелативен съд № 227/05.05.2011 г. постановено по в.гр.д.№ 83/2008 г. С това решение апелативният съд е оставил в сила първоинстанционното решение на Пловдивския окръжен съд № 258/05.10.2007 г. по гр.д.№ 1001/2001 г., с което е осъден ответника-касатор да заплати на Държавна агенция „Д. резерв и военновременни запаси” / ДА „Д.”/ [населено място] сумата 273 425.54 лв. представляваща стойността на липсващи количества авиокеросин от военновременни запаси предоставени за съхранение на ответника в собствената му база в [населено място], Пловдивска област през 1983 г. ведно със законната лихва и съответните съдебни разноски.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че въззивният съд не е обсъдил в цялост събраните доказателства, неправилно е преценил фактите по делото и приложил материалния закон, което е довело до погрешни крайни изводи досежно спорните правоотношения.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284 ал.3 т. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е аргументирано с основанията по чл.280 ал.1 т. 1 и т. 2 ГПК. Повтаряйки оплакванията за необоснованост и незаконосъобразност касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по поставените материалноправни и процесуални въпроси свързани с приложението на чл.250 и сл.ЗЗД и чл.188 ал.1 ГПК /отм./ които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и съдилищата позовавайки се на приложените три броя съдебни решения на различни състави на ВКС: по гр.д.№ 4244/2007 г. на ГК-ІІІ г.о.; по т.д.№ 342/2005 г. на ТК-ІІ т.о. и по т.д.№ 711/2006 г. на ТК-І т.о. – всички постановени при действието на отменения ГПК от 1952 год., както и на решение на Софийски апелативен съд от 17.01.2011 г. по гр.д.№ 125/2010 г., за което липсват данни, че е влязло в законна сила.
Ответникът по касационната жалба ДА „Д.” [населено място] изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – направените оплаквания са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и провери данните по делото намира, че същата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения с оглед критериите предвидени в чл.280 ал.1 ГПК при спазване на указанията дадени в ТР № 1/2009 г. на ОСГК ТК на ВКС.
Видно от данните по делото, с обжалваното решение е оставено в сила първоинстанционното решение, с което е осъден ответника-касатор да заплати стойността на липсващите количества керосин представляващи военновременен запас съгласно двустранно съставения от страните констативен протокол от 07.02.2001 г. По делото е прието за безспорно установено, че към момента на проверката [фирма] се явява заварен съхранител на процесното авиогориво в собствената му база в [населено място] считано от месец юни 1983 г., което обстоятелство съгласно действащата през процесния период специална подзаконова нормативна уредба на правния режим за реда на създаване, съхраняване и отчитане на държавните резерви и военновременни запаси както и общите правила на ЗЗД относно договора за влог е породило за ответника задължение да пази поверените му стоки и материали /чл.7 и чл.8 от приетата с ПМС № 312/1996 г. Наредба за Д. заместила отменената по-стара Наредба приета с ПМС № 203/1993 г./. Видно от данните по делото горивото не е било доставяно от ищеца, а е било закупувано и получавано от самия ответник директно от съответни доставчици, след което е фактурирано и заплатено от ДА „Д.”. През целия период ответникът е водил счетоводна партида и задбалансова сметка на заделените и съхранявани количества гориво-военновременен запас, съставяни са приемателни актове и предавателни сведения и годишни ведомости обр.7 за движението и наличността на керосина. Безспорно установено е също, че при извършената на 07.02.2001 г. съвместна проверка е констатирана процесната липса на авиогориво, при което положение съдът е направил решаващия извод, че съхранителят носи отговорност и дължи паричната му равностойност към момента на констатацията.
При тези фактически данни поставените от касатора материалноправни въпроси свързани с приложението на общите разпоредби на чл.250 и сл.ЗЗД относно договора за влог и по-конкретно: задължението на влогодателя да докаже реалното предаване вещта на влогоприемателя като предпоставка за възникване на отговорност за последния да съхранява предоставеното му количество гориво са ирелевантни за изхода на спора. Това е така, защото видно от данните по делото спорните правоотношения не се развиват единствено на плоскостта на договора за влог – чл.250 и сл.ЗЗД с оглед специалната подзаконова нормативна уредба действуваща към момента на възникването им, поради което общите норми на ЗЗД намират субсидиарно приложение. Ето защо, тъй като в случая се касае за военновременен запас правоотношенията между страните са подчинени на режима за реда на създаване, съхранение и отчитане на военновременните запаси, поради което основно приложение намират специалните разпоредби и цитираните Наредби приети с ПМС от 1993 г. и 1996 г. впоследствие отменени със Закона за Д. от 2003 г. В тази връзка видовете стоки, които се съхраняват като военновременен запас, могат да бъдат доставени от различни доставчици, а външни съхранители могат да бъдат техните производители или потребители. Заприходяването на държавните резерви и военновременни запаси в складовете на съхранителите извън системата на ДА „Д.” /бивше ГУ „Д.”/ се извършва от постоянните технически комисии, създадени в съответните звена-съхранители на запаса. Запасите се водят на отчет стойностно, задбалансово, като стоки на отговорно пазене и се заплащат от районните дирекции „Д.” със средства от бюджета въз основа на представени от съхранителя приемателен акт и фактура от доставчика както е в конкретния случай. С оглед на изложеното неправилно се явява поддържаното от касатора становище, че задължение на ищеца – „ДА „Д.” е да докаже, че е предал реално процесното гориво в складовете на съхранителя. Ищецът чрез териториалните си поделения само осъществява контрола върху състоянието на военновремените запаси, като подмяната и опресняването им се извършва от съхранителите по планове и графици утвърдени от началника на ГУ „Д.” без да се допуска нарушаване в количеството и комплектността им – чл. 16 от Наредбата от 1996 г. До деблокирането им отговорност за съхраняването им носи изцяло съхранителя, като за негова сметка са и щетите причинени на материалните средства заделени във военновременен запас – чл. 8 ал. 4 от Наредбата.
Постановеното въззивно решение е в съответствие с посочената специална нормативна уредба приложима за спорните правоотношения. Поставените от касатора въпроси фактически целят да обосноват неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и незаконосъобразност и в този смисъл представляват касационни основания за отмяна по смисъла на чл.281 т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280 ал. 1 ГПК. Не е налице твърдяното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като представените съдебни решения на ВКС са постановени при действието на отменения ГПК и не представляват задължителна съдебна практика по смисъла на т.2 от ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС.
Неоснователно е и позоваването на т.2 от чл.280 ал.1 ГПК, тъй като липсват данни, че представеното решение на Софийски апелативен съд по гр.д.№ 125/2010 г. е влязло в законна сила, а различният краен изход в решенията на ВКС е обусловен от различните факти и събраните доказателства по всяко едно от делата и не обосновава противоречива практика по съществен материалноправен въпрос, който е предмет на настоящото дело.
Аналогично е положението и по поставения процесуален въпрос относно приложението на процесуалната норма на чл.188 ГПК /отм./. Безспорна и трайноустановена е съдебната практика, че съдът следва да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест между страните в процеса правнорелевантни факти, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните . В случая въззивният съд е постановил решението си след обсъждане и цялостен анализ на събраните по делото доказателства, както и на доводите и възраженията на страните и въз основа на тях е изградил фактическите си констатации и правни изводи. Тези действия на съда са в съответствие с посочената съдебна практика. Що се отнася до конкретните изводи на съда направени в резултат на извършената суверенна преценка на фактическия и доказателствен материал, същите са относими единствено към настоящия спор и касаят правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка с оглед оплакванията за необоснованост тези изводи не могат да бъдат ревизирани в производството по чл.288 ГПК, тъй като те са предмет на самия касационен контрол в който смисъл са и указанията в цитираното тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд № 227/05.05.2011 г. постановено по в.гр.д.№ 83/2008 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: