6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 74
гр. София, 13.02.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на пети февруари през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 255 по описа за 2012г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК и чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищцата Е. С. А. от [населено място] чрез процесуален представител адв. К. И. Н. срещу решение № 882 от 18.11.2010г. по гр. дело № 364/2010г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 7 състав в частта, с която след отмяна на решение № 5003 от 17.11.2009г. по гр. дело № 3104/2008г. на Софийски градски съд, Гражданска колегия, І ГО, 3 състав в осъдителната му част, е отхвърлен предявеният от Е. С. А. срещу [фирма], [населено място] иск за заплащане на сумата 15 000 лв. – обезщетение за непозволено увреждане от застрахователя на основание чл. 226, ал. 1 КЗ във връзка с чл. 45 ЗЗД, ведно със законната лихва от 17.06.2008г. до окончателното й плащане, както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в отхвърлителната му част за сумата над 15 000 лв. до пълния предявен размер от 30 000 лв.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В подадената на 21.12.2010г. молба релевира доводи за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въпросът, по който се е произнесъл въззивният съд относно тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, е решен в противоречие с практиката на ВКС, решава се противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В касационната жалба и подадената впоследствие молба касаторът прави оплаквания за неправилно приложение от въззивния съд на разпоредбите на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, чл. 21, ал. 1 и чл. 113, ал. 1 ЗДвП, неправилен извод, че причината за настъпване на ПТП е неспазване на правилата за движение от страна на ищцата, като излага съображения относно механизма на настъпилото ПТП.
По делото е постъпила и частна касационна жалба от ищцата Е. С. А. от [населено място] чрез процесуален представител адв. К. И. Н. срещу решение № 1441 от 02.08.2011г. по гр. дело № 364/2010г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 7 състав, с поправена очевидна фактическа грешка в диспозитива с определение № 2224 от 30.11.2011г. по същото дело, с което Е. С. А. е осъдена да заплати на [фирма], [населено място] сумата 1 950 лв. – разноски по делото, от които 150 лв. – възнаграждение на вещо лице, 300 лв. – държавна такса и 1 500 лв. – възнаграждение за юрисконсулт за двете инстанции. Частният жалбоподател релевира доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт поради съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Излага съображения, че разноски не следва да се присъждат, тъй като такива не са направени.
Ответникът [фирма], [населено място] не изразява становище по касационната жалба, но оспорва частната касационна жалба, като поддържа становище, че в нея не са изложени никакви аргументи и че обжалваният съдебен акт е правилен и съобразен с разпоредбата на чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Третото лице помагач В. П. Недолова от [населено място] оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като касаторът не сочи противоречива съдебна практика по чл. 20 ЗДвП, не цитира решения на ВКС и останалите съдилища в Република България. В подадения писмен отговор релевира доводи за правилност на обжалвания въззивен съдебен акт.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, приема следното:
По касационната жалба:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК.
Въззивният съд, като е обсъдил събраните по делото доказателства /констативен протокол за ПТП, заключение на автотехническа експертиза, заключение на съдебно-медицинска експертиза, медицинско удостоверение, свидетелски показания/, е установил, че на 17.06.2008г. около 11.50 часа в района на [улица], бл. 529 е настъпило ПТП между управлявания от третото лице помагач лек автомобил марка „Опел”, модел „К.”, с рег. [рег.номер на МПС] , движещ се по [улица]в посока от [улица]към [улица], и пешеходката Е. С. А., която вследствие на настъпилото ПТП е получила различни травматични увреждания. Решаващият съдебен състав е приел, че ищцата е пресичала пътното платно отляво надясно по посоката на движение на автомобила, а в срещуположното платно за движение на това на автомобила, управляван от третото лице помагач, е имало паркиран камион. В момента, в който В. Недолова се е разминавала с насрещно движещ се автомобил ищцата е притичала през пътното платно след автомобила, като е навлязла в платното пред камиона, така че последният не е ограничавал възможността на третото лице помагач да възприеме пешеходката. Към момента на настъпване на ПТП В. Недолова е управлявала лекия автомобил със скорост около 30-40 км/ч., т. е. под максималната разрешена за движение в населено място 50 км/ч. и не е нарушила правилата на чл. 21, ал. 1 ЗДвП. Въз основа на показанията на разпитаните свидетели въззивният съд е приел, че ищцата е пресичала пътното платно на необозначено за това място, в нарушение на чл. 113, ал. 1 ЗДвП, със спокойно тичане, а не със спокоен ход, поради което съобразно заключенията на автотехническата експертиза е направил извод, че ударът е бил непредотвратим.
Решаващият съдебен състав е изложил съображения, че неизпълнение на задължението за движение със съобразена скорост е налице в случаите, когато водачът не е възприел своевременно настъпилата рискова ситуация или въпреки, че я е възприел своевременно, не е направил необходимото за привеждане на автомобила в подходяща за тази ситуация скорост. Когато времето между действието, довело до възникване на рискова ситуация, и настъпването на съответното ПТП е по-малко от времето, необходимо за възприемане на тази ситуация от водача на МПС и предприемане на действия за промяна на скоростта на движение, не се касае до неизпълнение на задължението за движение със съобразена скорост. Липсата на противоправно поведение на третото лице помагач, което да доведе до ангажирането на отговорността му за причинените при пътнотранспортното произшествие на ищцата вреди, е аргументирана с обстоятелството, че с действията си преди навлизането на пътното платно ищцата не е показала, че ще предприеме пресичане, поради което същата е могла да бъде възприета от В. Недолова като опасност за движението едва с навлизането й на пътното платно, в който момент, с оглед начина на движение на пострадалата, вече не е имало възможност за предотвратяване на произшествието.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Този въпрос трябва да е от значение за изхода на спора, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Въпросите относно прилагането на разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП и преценката дали водачът е съобразил избраната от него скорост за движение на автомобила са относими към предмета на делото и са свързани с правилността на въззивното решение, а отговорът им е обусловен от доказателствата и установената фактическа обстановка. Посочената правна норма изисква скоростта на движение на автомобила да бъде съобразена с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъде водачът в състояние да спре пред всяко предвидимо препятствие. Доколко препятствието е предвидимо и в този смисъл ударът предотвратим при управление на автомобила под максимално разрешената за движение в населени места скорост зависи от конкретните факти по делото, установени от представените от страните доказателства. В настоящия случай въззивният съд, след като е обсъдил доказателствата и доводите на страните, е установил фактическата обстановка и е приложил относимите правни норми. Доколко представените доказателства съответстват на приетите от решаващия съдебен състав за установени факти и обстоятелства е въпрос по обосноваността на изводите на въззивната инстанция и в този смисъл касае правилността на съдебния акт, която е предмет на разглеждане във фазата по същество на касационната жалба, а не в тази по преценка на наличието на основания за допускане до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. В тази връзка оплакванията за неправилно приложение от въззивния съд на разпоредбите на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, чл. 21, ал. 1 и чл. 113, ал. 1 ЗДвП, неправилност на извода, че причината за настъпване на ПТП е неспазване на правилата за движение от страна на ищцата, представляват основания за отмяна на обжалваното решение поради неговата неправилност съгласно чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице сочените в касационната жалба и молбата основания за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не следва да се присъждат, тъй като такива не са направени и не са поискани в касационното производство.
По частната касационна жалба:
Производството пред ВКС е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, тъй като определението за разноските по чл. 248, ал. 3 ГПК се обжалва по реда, по който подлежи на обжалване решението, чието изменение/допълване в частта за разноските е поискано. В конкретния случай решението, чието допълване е поискано от въззивника – ответник по исковата молба, е въззивно и подлежи на касационно обжалване, поради което по същия ред се обжалва и определението по чл. 248, ал. 3 ГПК.
За да допълни решението в частта за разноските, въззивният съд е приел, че с оглед изхода на спора ищцата трябва да заплати на ответника направените от него разноски в размер 150 лв. – възнаграждение за вещо лице и платената държавна такса по въззивната жалба в размер 300 лв. Към тези суми следва да се прибави и дължимото по чл. 78, ал. 8 ГПК възнаграждение за юрисконсулт, което съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения е в размер 1 500 лв.
От една страна, частният жалбоподател не е формулирал ясно и точно релевантния материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващата воля на съда при постановяване на обжалвания съдебен акт, нито е посочил допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, имащо в частта за разноските характер на определение по смисъла на чл. 248, ал. 3 ГПК.
От друга страна, относно приложението на чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК има формирана постоянна практика на ВКС, съгласно която направените от ответника разноски му се дължат съразмерно с отхвърлената част от иска, а когато юридическото лице е защитавано от юрисконсулт, му се присъжда и адвокатско възнаграждение, като в този случай законът не изисква наличието на извършено плащане на възнаграждението от юридическото лице на юрисконсулта. При постановяване на обжалвания съдебен акт въззивният съд, като се е съобразил с наличието на доказателства за внесени от ответното дружество държавна такса и възнаграждение на вещо лице, с изхода на спора и с обстоятелството, че ответникът е представляван от юрисконсулт, не се е отклонил от практиката на ВКС.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 1441 от 02.08.2011г. по гр. дело № 364/2010г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 7 състав в частта за разноските.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 882 от 18.11.2010г. по гр. дело № 364/2010г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 7 състав.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1441 от 02.08.2011г. по гр. дело № 364/2010г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 7 състав в частта, с която Е. С. А. е осъдена да заплати на [фирма], [населено място] сумата 1 950 лв. – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице – помагач В. П. Недолова от [населено място].
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.