6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 289
С., 19.04.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на десети април две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 773/ 2011 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] срещу Решение № 148 от 23.ІІІ.2011 г. по т.д. № 36/ 2011 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено Решение № 97 от 2.VІІ.2010 г. по гр.д. № 459/ 2008 г. на Старозагорски окръжен съд, с което са отхвърлени исковете на [фирма] – [населено място] срещу [фирма] – [населено място] за 729 749.24 лв. – обезщетение за ползване за периода 1.VІ.2003 г. – 20.ХІІ.2005 г. на административна сграда -инженерен корпус ”ниско тяло” от 1 до 12 етаж, корпус ”киносалон и бизнес клуб” 1 и 2 етаж и сутерен, корпус ”басейн и столова” 1 и 2 етаж и сутерен, заедно с принадлежащ терен от 8 950 кв.м., находящ се в [населено място], м.”Гара искър – Д.”, [улица], подробно описан и за 83 748.32 лв. – обезщетение за забавено плащане за периода 19.Х.2007 г. – 29.ІХ.2008 г., с оплакване за недопустимост и за неправилност. Жалбоподателят излага, че решенията и на двете съдебни инстанции са недопустими – съдили – щата са се произнесли по непредявен иск, с какъвто съдът не е сезиран – за неоснователно обогатяване – доводи за каквото ищецът не е навел в исковата молба – той претендира обезщетение за добивите, които е могъл да получи, в размер на пазарния наем за имота. Жалбоподателят поддържа, че тъй като не е навел твърдения за неоснователно обогатяване, въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като е приел, че не е обвързан от твърденията в исковата молба, с което е нарушил принципа на диспозитивното начало, като е неправилен изводът, че искът, с който е сезиран, е с правно основание чл. 59 ЗЗД, без доводи на ищеца в този смисъл и без да му е указано с доклада по делото от нито една от съдебните инстанции с оглед така направената правна квалифика – ция на иска, кои факти подлежат на доказване и за кои не сочи доказателства. Жалбоподателят поддържа оплаквания за неправил – ност и необоснованост на решението и в Изложения на основанията за допустимост на касационната жалба поддържа основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК по въпросите: ако първоинстанционният съд е нарушил чл. 146 ГПК, въззивният съд има ли задължение да направи доклад по делото и да укаже на страните фактите, които се нуждаят от доказване, допустимо ли е с решението въззивният съд да прави квалификация на иска, като измени дадената квалификация, в случай на приета различна правна квалификация длъжен ли е въззивният съд да даде указания на страните за кои факти не сочат доказателства и следва ли да приеме, че първоинстанционният съд е изпълнил задължението по чл. 146 ал. 2 ГПК, допустимо ли е въззвият съд да приеме за погрешна и да измени дадената квалификация, когато ищецът не е възразил с твърдение за обратното. Жалбоподателят поддържа и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК – обжалваното решение противоречи на Р.№421/ 19.Х.2007 г. по гр.д.№ 272/2007 г. на ПдАС по разрешения материал – но правен въпрос: искът по настоящото дело е квалифициран по чл. 59 ЗЗД, в противоречие с посоченото решение, с което между същите страни предявен частичен иск е квалифициран по чл. 73 ЗС, с което са постановени противоречиви решения.
Ответникът по касационната жалба [фирма] – [населено място] по съображения, изложени в писмен Отговор на изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, поддържа, че решението е допустимо, възразява по основателността на искането за допускане на касационно обжалване и по съображения, изложени в писмен Отговор на касационната жалба, оспорва същата, като неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е потвърдено първоинстанционно решение, с което са отхвърлени осъдителни искове, както и че цената им не е до 10 000 лв., на основание чл. 280 ал. 2 пр. 2 ГПК, намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
За да потвърди първоинстанционното решение и да приеме, че са неоснователни: искът по чл. 59 ЗЗД и искът по чл. 86 ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е посочил, че страните не спорят, че недвижимият имот на ищеца с Постановление от 27.ІІ.2002 г. на СИ при СРС е бил възложен на взискателя по изпълнението (ответника по делото), който е бил въведен във владение на 13.ІV.2002 г., тези действия на СИ с Решение от 26.V.2003 г. по гр.д. №7738/ 2002 г. на СРС, са отменени и за процесния период 1.VІ.2003 г. – 22.ХІІ.2005 г. и двете страни са ползвали имота, като ответникът по делото е ползвал част от имота, съобразно въвода във владение, чрез отдаването му под наем на трети лица до 22.ХІІ.2005 г., когато СИ е възложил имота на нов купувач. Съдът е приел, че за периода 1.VІ.2003 г. – 22.ХІІ.2005 г., по предявен частичен иск, с влязло в сила решение по гр.д. №272/ 2007 г. на ПдАС, [фирма] е осъдено да плати на [фирма] 6456.30 лв. – обезщетение за ползване по чл. 73 ЗС, като съдът не е обвързан от СПН на това решение, тъй като искът е бил частичен, и е уважен. Въз основа на Споразумение от 15.Х.2003 г., оспорването на което от ответника съдът е приел за недоказано, тъй като няма качество на трето лице по чл. 181 ГПК, съдът е посочил, че страните са разрешили отношенията си по повод водените дела, присъдените суми, възлагането на имота, ползването на имота от взискателя за периода 1.ІІІ.2002 г.-15.Х.2003 г., и са постигнали съгласие взиска – телят да се откаже от претенцията си за лихва върху вземането си за периода на ползването, а длъжникът да няма претенции за плащане на наемни вноски, които взискателят е събрал и ще събира от наематели през посочения период, което Споразумение е без уговорен срок и няма данни да е прекратено по реда, предвиден в него. По съображения, че за процесния период след влизане в сила на Р. по гр.д.№ 7738/2002 г. на СРС, с което са отменени действията на СИ по възлагането и въвода във владение на взискателя (ответника по делото), той не упражнява владение върху имота, а е негов държател, съдът е приел, че правото на собственика на имота да иска обезщетение срещу ответника, се урежда от правилата на чл. 59 ЗЗД, а не по правилата за връщане на даденото на отпаднало основание по чл. 55 ал. 1 ЗЗД, на което основание първоинстанционният съд е разгледал иска. Като е заключил, че през процесния период ответникът ползва имота чрез трети лица – наематели – на основание Споразумението от 15.Х.2003 г., че ползването на имота от ответника, като събира наемите, е уредено с договор, сключен с ищеца, което изключва възможността ищецът да търси обезщетение на извъндоговорно основание, съдът е приел за неоснователен иска по чл. 59 ЗЗД, както и иска за обезщетение за забавено плащане.
По твърдението на жалбоподателя, че решенията и на двете съдебни инстанции са недопустими, като постановени по иск, какъвто не е предявен – за неоснователно обогатяване, тъй като ищецът претендира обезщетение за добивите, които е могъл да получи, в размер на пазарния наем и не е въвел твърдения за неоснователно обогатяване, а въззивният съд неправилно е приел, че не е обвързан от твърденията в исковата молба, с което е нарушил принципа на диспозитивното начало и неправилно е разгледал иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, без доводи на ищеца за неоснователно обогатяване и без да му е указано с доклада по делото, с оглед така направената правна квалификация, кои факти подлежат на доказване и за кои не сочи доказателства.
Съгласно т. 1 от ТР №1 от 19.ІІ.2010 г. по тълк.д. №1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, Върховният касационен съд, при вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, е длъжен да го допусне до касация, като преценката на валидността и допустимостта на решението съдът извършва с решението по същество на касационната жалба. Обжалваното решение не е недопустимо поради това, че съдът е разгледал иск, какъвто не е предявен – по чл. 59 ЗЗД, и не е разгледал предявения иск – по чл. 73 ЗС. Тъй като ищецът очертава спорното право с основанието и петитума на иска и не е длъжен да посочи правното естество на претендираното право, което естество следва от приложимата правна норма и съдът е длъжен да квалифицира спорното право с доклада по делото, неоснователен е доводът на жалбоподателя, че не е навеждал в исковата молба твърдения за неоснователно обогатяване, а за обезщетение в размер на пазарния наем, който ответникът му дължи, като недобросъвестен владелец, с оглед решението по гр.д.№ 212/ 2006 г. на ПдАС, поради което съдът разгледал иск, какъвто не е предявен. За да даде правна квалификация на иска, съдът изхожда от фактите, изложени в исковата молба, от които произтича спорното право, очертано с данните за правопораждащия факт и съдържанието му, а не въз основа на правната квалификация на иска, посочена от ищеца. Като е приел въз основа на фактите и обстоятелствата, съдържащи се в исковата молба, че през процесния период ответникът не е упражнявал владение върху изнесения на публична продан собственост на ищеца недвижим имот, а е бил държател и че след отмяната на действията на СИ по въвода и възлагането на имота, собственикът има право до възлагането на имота на трето лице, да получи обезщетение за неоснователно ползване на имота на основание чл. 59 ЗЗД и е съобразил отношенията на страните, създадени въз основа на Споразумението от 15.Х.2003 г., въззивният съд не е постановил недопустимо решение – постановено по иск, какъвто не е предявен, нито е разгледал непредявен иск. Оплакванията, развити от жалбоподателя за неправилната квалификация на иска (като поддържа, че искът е по чл. 73 ЗС, защото има право на гражданския плод от ползването на имота – пазарната наемна цена, срещу ответника – държател, приравнен на недобросъвестен владелец) и тези за допуснатите нарушения на съдопроизводствените правила – чл. 146 ал. 2 ГПК, са основания за неправилност на решението по чл. 281 т. 3 ГПК, а не за недопустимост на решението.
Изложените от жалбоподателя разрешени по делото процесуалноправни въпроси във връзка с твърдяни нарушения на първоинстанционния съд на чл. 146 ал. 1 и 2 ГПК и на задълженията на въззивния съд за доклад по делото и какво включва този доклад и има ли задължение въззивният съд да укаже на страните фактите, които се нуждаят от доказване, и да дава указания на страните за кои факти не сочат доказателства в случай, че приеме различна правна квалификация – не са релевантни за делото, тъй като във въззивната жалба не се съдържат оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения по чл. 146 ал. 1 и 2 ГПК, нито искане за отстраняването им от въззивния съд. Задължението на първоинстанционния съд да направи доклад със съдържанието по чл. 146 ал. 1 ГПК и да укаже в доклада на страните, съгласно чл. 146 ал. 2 ГПК, за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства, произтича от задължението на съда и страните за изясняване на фактическата страна на спора. Въззивният съд не следва отново да докладва делото и да се произнася по действията и указанията на първата инстанция, и докладът му не е повторение на доклада, извършен от първата инстанция, тъй като въззивното производство е продължение на първоинстанционното производство. Докладът на въззивната инстанция по чл. 267 ГПК отразява изложените в жалбата и отговора оплаквания и обясненията на страните, дадени в съдебното заседание, когато съдът с разпореждането си по чл. 267 ГПК е преценил, че е необходимо да бъдат изслушани, който доклад произтича от правомощията на съда, като въззивна инстанция. Въззивният съд се произнася по допустимостта на жалбите и по доказателствените искания на страните (чл. 267 ал. 1 ГПК), но не извършва нов доклад и не разпределя доказателствената тежест между страните и няма задължение да указва на страните за кои от твърдяните от тях факти не сочат доказателства, указания за което са дадени от първоинстанционния съд. Когато първоинстанционният съд е дал неточни, непълни или неправилни указания, въззивният съд би могъл да поправи допуснатото нарушение на съдопроизводстве – ните правила, като извърши действията по чл. 146 ГПК, само при изрично искане във въззивната жалба. Без оплаквания на жалбоподателя, въззивният съд не може да провери правилността на първоинстанционното решение, включително извършените процесуални действия по чл. 146 ал. 2 ГПК, поради обвързаността му от посочените в жалбата и отговора пороци на решението, съгласно чл. 269 пр. 2 ГПК. В този смисъл е постоянната практика на ВКС:Р.№700/ 6.ХІІ.2010 г. по гр.д.№304/2010 г. на ВКС, ГК, ІІІ отд. и Р.№255/11.VІІ.2011 г. по гр.д.№ 587/2010 г. на ВКС, ГК, ІV отд., постановени на основание чл. 290 ГПК и задължителни за долустоящите на ВКС инстанции, както и Опр.№ 261/15.ІV.2011 г. по т.д.№ 785/2010 г. на ВКС,ТК, І отд. и Опр.№43/13.І.2010 г. по гр.д. №811/2011 г. на ВКС, ГК, ІV отд.
Предвид изложеното, както и да се разрешат изложените от жалбоподателя процесуалноправни въпроси, поради това, че не е имал оплаквания във въззивната жалба за нарушение на задълженията на първоинстанционния съд по чл. 146 ГПК, това не може да се отрази на изхода на делото.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК. Изложеният от жалбоподателя материалноправен въпрос, по който поддържа, че е решен от въззивния съд в противоречие с решението по гр.д.№ 272/ 2007 г. на ПдАС, тъй като със сега обжалваното решение искът е квалифициран по чл. 59 ЗЗД, а с посоченото решение – по чл. 73 ЗС, може да е важен, но не е релевантен за делото с оглед постигнатото от страните Споразумение от 13.Х.2003 г. за ползването на имота, който договор изключва претендирането от ищеца на обезщетение на извъндоговорно основание.
По изложените съображения искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. Жалбоподателят следва да плати на ответника по жалбата 21 600 лв. – разноски за касационната инстанция. Затова Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 148 от 23.ІІІ.2011 г. по т.д.№ 36/2011 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСДЪЖДА [фирма] – [населено място] да плати на [фирма] – [населено място] 21 600 лв. – разноски за касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: