1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 469
гр. София, 22.06.2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на трети април през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 751 по описа за 2011г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуалния си представител адв. Г. В. срещу решение от 08.11.2010г. по в. гр. дело № 2048/2010г. на Софийски градски съд, ІІ-Г въззивен състав, с което след отмяна на решение № 77 от 11.07.2009г. по гр. дело № 6858/2008г. на Софийски районен съд, 47 състав е признато за установено, че по изпълнителен лист, издаден по ч. гр. дело № 12968/2007г. на СРС, 74 състав Н. Л. Н. от [населено място] не дължи на [фирма], [населено място] сумата от 10 000 лв., представляваща задължение по запис на заповед от 05.12.2005г. с падеж 31.12.2005г., издаден от Н. Л. Н. и предмет на принудително събиране по изп. дело № 20077850400132 на ЧСИ Л. М. с район на действие СГС, и ответното дружество е осъдено да заплати на ищеца сумата 200 лв. – разноски за въззивното производство.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в касационната жалба и молба към нея обосновава допускането на касационно обжалване с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: „дали към датата на издаване на записа на заповед трябва да съществува ликвидно и изискуемо вземане по каузално правоотношение или то може да възникне и в по-късен момент, с оглед на който издателят и поемателят са се възползвали от възможностите на менителничния ефект“ е решен в противоречие с решение № 390/24.04.2008г. по т. дело № 25/2008г. на ВКС, ТК. Касаторът поддържа становище, че между същите страни и на същото основание като процесния иск, но за различни суми по различни записи на заповед има повече от 15 решения на СГС и СРС, които си противоречат, както в диспозитивната част, така и в мотивите.
Ответникът Н. Л. Н. /ищец в първоинстанционното производство/ оспорва касационната жалба и поддържа становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради това, че касаторът не е поставил конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е част от предмета на спора. Приложените копия от решения не са влезли в сила и са постановени въз основа на неистински документи, представени от [фирма].
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуалния си представител адв. Г. В. е подал и частна жалба срещу определение от 28.01.2011г. по в. гр. дело № 2048/2010г. на Софийски градски съд, ІІ-Г въззивен състав, с което е изменено въззивното решение в частта за разноските, като дружеството е осъдено да заплати на Н. Л. Н. и сумата 1 950 лв. – платено от ищеца възнаграждение за един адвокат по делото пред СРС и направени разноски за такси и депозити за експертизи. Поддържа становище, че дължимото адвокатско възнаграждение е 540 лв. съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, тъй като искът е предявен през 2007г. Релевира доводи, че сумата в размер 350 лв. за съдебно-почеркова експертиза следва да се понесе от ищеца поради това, че ответникът не е предизвикал този разход и в съдебно заседание на 13.09.2008г. е заявил, че не възразява по отношение на експертизата, но и не оспорва твърденията на защитата на ищеца.
Ответникът Н. Л. Н. /ищец в първоинстанционното производство/ не изразява становище по частната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и релевираните доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, приема следното:
По касационната жалба:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК.
Въззивният съд е приел, че издаденият на 05.12.2005г. с падеж 31.12.2005г. запис на заповед за плащане на сумата 10 000 лв. от Н. Л. Н. на [фирма] съответства от формална страна на изискванията на чл. 535 във връка с чл. 536 ТЗ. Установил е, че между страните има сключен договор за строителство № 1 от 04.04.2005г., по силата на който [фирма] възлага на Н. Л. Н. в качеството му на [фирма] строителство на складово помещение, два магазина, три апартамента и офис с прилежащи мазета в УПИ XV 222, 223 кв. 840, м. Триъгълника, кв. Надежда, със срок 31.12.2006г. и договорено периодично заплащане на завършени етапи, а с допълнително споразумение от 19.04.2005г. е уговорено увеличение на стойността, като заплащането е на отделни етапи на завършено строителство. Решаващият съдебен състав е приел, че няма други договорености или двустранни споразумения, които да установяват наличието на конкретни отношения между издателя на записа на заповед и [фирма] за дължимата сума от 10 000 лв. към 05.12.2005г.
Въззивната инстанция е обсъдила заключението на съдебносчетоводната експертиза, допълнително споразумение № 1, РКО № 172/09.12.2005г., процесния запис на заповед и запис на заповед за сумата 10 000 лв., издаден на 09.12.2005г. от Н. Н. с падеж 31.12.2005г., двата предявени за плащане на 31.12.2005г., и е направила извод, че ответното дружество не е установило наличие на конкретни договорни правоотношения, обуславящи твърденията му за плащане на сумата от 10 000 лв., за която е издаден запис на заповед с дата на издаване 05.12.2005г., както и фактът на извършеното плащане. Изложени са съображения, че авансово платената сума в размер 10 000 лв. по РКО № 173/09.12.2005г. може да е относима и към записа на заповед с дата на издаване 09.12.2005г. Препращането към договора за строителство и отделните етапи на завършеност, без да се конкретизира кой етап на строителството или кое парично вземане се обезпечава с издадения запис на заповед с дата 05.12.2005г. не установява основанието, от което е възникнало правото да се издаде запис на заповед, нито неговия размер.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи, формулирания от него правен въпрос и с оглед критериите, предвидени в горепосочената правна норма.
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос е формирал решаващата воля на съда, дали е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора
Посоченият от касатора материалноправен въпрос „дали към датата на издаване на записа на заповед трябва да съществува ликвидно и изискуемо вземане по каузално правоотношение или то може да възникне и в по-късен момент, с оглед на който издателят и поемателят са се възползвали от възможностите на менителничния ефект“ не е релевантен към спора, тъй като не е обусловил правните изводи на съда във въззивното решение. Въззивната инстанция не е мотивирала решението си с несъществуване на изискуемо и ликвидно към датата на издаване на процесния запис на заповед вземане, а е обсъдила твърдените от ответното дружество каузално правоотношение, авансово плащане на сума в размер 10 000 лв. с РКО № 173/09.12.2005г. с оглед точно и срочно изпълнение на задължението по договора за строителство и издаване на процесния запис на заповед като гаранция за връщане на сумата по посочения РКО при неспазване на уговорените срокове и въз основа на събраните относими доказателства е направила извод, че ответното дружество не е установило наличие на конкретни договорни правоотношения, обуславящи конкретните му твърдения. Изложените в обжалваното въззивно решение съображения, че авансово платената сума в размер 10 000 лв. по РКО № 173/09.12.2005г. може да е относима и към записа на заповед с дата на издаване 09.12.2005г. и липсата на конкретизация на етапа на строителството или паричното вземане, което се обезпечава с процесния запис на заповед, са обосновали извода на решаващия съдебен състав за основателност на предявения отрицателен установителен иск по чл. 254 ГПК /отм./.
Поради това, че посоченият от касатора материалноправен въпрос не е формирал решаващата воля на съда, не е обусловил правните му изводи по предмета на спора, не е налице общото основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. При липса на общото основание за допускане на касационно обжалване не е необходимо да се разглеждат сочените допълнителни основания по т. 1, 2 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въз основа на изложените съображения се налага изводът, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като такива не са поискани и не са налице доказателства, че такива са направени за касационното производство.
По частната жалба:
За да измени решението си в частта за разноските и осъди ответното дружество да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 1 950 лв. – платено възнаграждение за един адвокат в първоинстанционното производство и направените разноски за такси и депозити за експертизи, въззивният съд е приел, че срокът по чл. 248 ГПК е спазен и ответникът следва да плати на ищеца всички разноски,направени от него, съразмерно с уважената част на иска, които в конкретния случай са в посочения в молбата размер.
Неоснователен е доводът на частния жалбоподател, че дължимото адвокатско възнаграждение е 540 лв. съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, тъй като искът е предявен през 2007г. Разпоредбата на посочената от частния жалбоподател правна норма се отнася до минималния размер на адвокатско възнаграждение за защита по дела с интерес над 10 000 лв. В настоящия случай цената на иска е 10 000 лв., поради което минималният размер на адвокатско възнаграждение следва да се определи по чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 и възлиза на 650 лв. Съгласно чл. 64, ал. 4 ГПК /отм./, която норма намира приложение, предвид факта, че исковата молба е подадена преди 01.03.2008г. и въззивното производство продължава по реда на отменения ГПК, съдът може да присъди по-нисък размер на разноските за адвокат, ако заплатеното от страната адвокатско възнаграждение е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на спора. В настоящия случай заплатеното адвокатско възнаграждение не е прекомерно, а изчислено по реда на чл. 36 от Закона за адвокатурата във връзка с § 2 ДР на Наредба № 1, същото е в по-висок размер.
Неоснователен е и доводът на частния жалбоподател, че сумата в размер 350 лв. за съдебно-почеркова експертиза следва да се понесе от ищеца поради това, че ответникът не е предизвикал този разход и в съдебно заседание на 13.09.2008г. е заявил, че не възразява по отношение на експертизата, но и не оспорва твърденията на защитата на ищеца. Разпоредбата на чл. 65, ал. 2 ГПК /отм./ урежда възлагане на разноските върху ищеца в хипотезата, когато ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, с изключение на случаите по чл. 63, ал. 1, б. „д” ГПК /отм./. В настоящия случай ответното дружество е оспорило иска и твърденията на ищеца с подадения писмен отговор на исковата молба и не се е противопоставило мотивирано на исканата от ищеца експертиза.
Поради изложените съображения частната жалба е неоснователна, а определението правилно, поради което същото трябва да бъде потвърдено.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 08.11.2010г. по в. гр. дело № 2048/2010г. на Софийски градски съд, ІІ-Г въззивен състав.
ПОТВЪРЖДАВА определение от 28.01.2011г. по в. гр. дело № 2048/2010г. на Софийски градски съд, ІІ-Г въззивен състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.