5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 541
гр. София, 12.08.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на четвърти юни през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 905 по описа за 2012г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца Сдружение с обществено полезна дейност „Бизнес център за подпомагане на малки и средни предприятия – Р.”, [населено място] чрез процесуален представител адв. К. Д. срещу решение № 431 от 05.07.2012г. по в. гр. дело № 662/2012г. на Русенски окръжен съд, гражданска колегия, с което след частична отмяна на решение № 568 от 26.03.2012г. на Русенски районен съд, V гр. състав е отхвърлен като неоснователен искът на Сдружение с обществено полезна дейност „Бизнес център за подпомагане на малки и средни предприятия – Р.”, [населено място] против С. Д. Я. от [населено място] по чл. 422 ГПК за установяване съществуването на вземане за сумата 12 000 лв. по запис на заповед от 16.05.2006г., ведно със законната лихва от 21.11.2011г. и разноски в размер 592 лв., присъдени в заповедното производство по чл. 417 ГПК по ч. гр. дело № 10288/2011г. на Русенски районен съд.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Релевира доводи за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС /Тълкувателно решение № 1/30.03.2012г. по т. д. № 1/2010г. на ВКС, ОСГК, решение № 1/01.03.2010г. по т. д. № 520/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о./ и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1/ Определеният в чл. 487 ТЗ едногодишен срок за предявяване на записа на заповед от издаването му явява ли се преклузивен?
2/ След изтичане на едногодишния срок по чл. 487 ТЗ от издаването на записа на заповед, в който следва да се предяви за плащане записът на заповед, започва ли да тече давностният срок по чл. 531, ал. 1 ТЗ, въпреки че има определен по-дълъг срок в записа на заповед за предявяване от едногодишния срок?
3/ Допустимо ли е да бъде предявен запис на заповед за плащане след едногодишния срок по чл. 487 ТЗ и какви са последиците?”
Ответницата С. Д. Я. от [населено място] чрез процесуален представител адв. Д. М. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като касаторът не е формулирал правен въпрос от значение за изхода по делото, който да е разрешен в обжалваното решение. Ответницата поддържа и становище, че по релевантния правен въпрос е налице трайна съдебна практика и няма необходимост от нейната промяна или осъвременяване.
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК от процесуалнолегитимирана страна, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в нея са изложени касационни основания по чл. 281 ГПК и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните от страните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е констатирал, че процесният запис на заповед е издаден от ответницата по иска С. Д. Я. на 16.05.2006г., предявен е за плащане на 16.05.2010г. и ищецът Сдружение с обществено полезна дейност „Бизнес център за подпомагане на малки и средни предприятия – Р.”, [населено място] е подал на 21.11.2011г. в Русенски районен съд заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК въз основа на него. Решаващият съдебен състав е приел възражението на ответницата по иска за недължимост на сумата поради нарушаване на изискванията на чл. 535 ТЗ за съдържанието на ценната книга за неоснователно като се е аргументирал с действителността на процесния запис на заповед, тъй като по форма и съдържание съответства на законовите изисквания и съдържа реквизитите по чл. 535 ТЗ. Поради изложените съображения във въззивното решение е направен извод, че записът на заповед удостоверява подлежащо на изпълнение вземане, като предявяването му за плащане представлява покана за изпълнение на менителничното задължение и е предпоставка за поставяне на длъжника в забава.
За да отхвърли иска по чл. 422 ГПК като неоснователен, въззивният съд е приел, че вземането по процесния запис на заповед е погасено по давност, тъй като заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено след изтичане на тригодишния давностен срок съгласно чл. 531, ал. 1 ТЗ. Решаващият съдебен състав е изложил съображения, че съгласно чл. 487, ал. 1 ТЗ предявяването на записа на заповед за плащане е следвало да стане в срок до една година от издаването му, т. е. не по-късно от 16.05.2007г., тъй като падежът на задължението е определен на предявяване и в записа на заповед не е определен срок за предявяване за плащане. От изтичането на едногодишния срок по чл. 487, ал. 1 ТЗ е започнала да тече тригодишна погасителна давност по чл. 531, ал. 1 ТЗ, която е изтекла на 16.05.2010г. и поради това, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение е постъпило в Русенски районен съд на 21.11.2011г. вземането се явява погасено по давност, а искът по чл. 422 ГПК – неоснователен.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посочените от касатора първи и трети материалноправни въпроси са релевантни, поради това, че са включени в предмета на спора и са обусловили правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение. Вторият материалноправен въпрос не е коректно формулиран от касатора, тъй като в записа на заповед няма определен срок за предявяването му за плащане. По отношение на релевантните материалноправни въпроси обаче не е налице предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като същите са решени в съответствие с постоянната пракитка на ВКС, обективирана в решение № 162/02.11.2012г. по т. д. № 1126/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 132/17.06.2010г. по т. д. № 161/2009г. на ВКС, ТК, II т. о. и други, съгласно която възраженията на ответника по иска с правно основание чл. 422 ГПК /длъжник по менителничното задължение и издател на записа на заповед/ за непредявяване на записа на заповед с падеж на предявяване в едногодишния срок по чл. 487, ал. 1 ТЗ и за изтекла погасителна давност за вземането съгласно чл. 531, ал. 1 във връзка с чл. 537 ТЗ имат правопогасително действие – водят до загубване на възможността за принудително осъществяване на вземането, основано на заповед по чл. 417, т. 9 ГПК, издадена въз основа на запис на заповед. Погасяването може да е резултат от прескрибиране на менителничния ефект поради изтичане на специалната погасителна давност за предявяване на прекия иск срещу издателя или друго задължено лице или да се дължи на преюдициране на ефекта поради пропуск да се извършат необходимите действия за запазване на правата по него. Запис на заповед с падеж на предявяване следва да бъде предявен в срока по чл. 487, ал. 1 ТЗ, а тригодишният срок по чл. 531, ал. 1 ТЗ започва да тече след изтичане на едногодишния срок по чл. 487, ал. 1 ТЗ. С изтичане на тригодишния срок по чл. 531, ал. 1 ТЗ е погасено по давност правото на поемателя на записа на заповед на пряк иск, включително по чл. 422 ГПК, и за него възниква право на специалния субсидиарен иск за неоснователно обогатяване по чл. 534, ал. 1 ГПК. Когато менителничният иск е погасен по давност, което е установено в производството по иска по чл. 422 ГПК, поемателят на записа на заповед не може в това производство да търси правата си по иск за неоснователно обогатяване по чл. 534 ГПК. Като е приел, че възражението за погасяване на иска по давност по чл. 531, ал. 1 ТЗ е основателно – записът на заповед с падеж на предявяване е следвало да бъде предявен в срока по чл. 487, ал. 1 ТЗ, който е изтекъл на 16.05.2007г., тригодишният срок по чл. 531, ал. 1 ТЗ е започнал да тече след изтичане на едногодишния срок по чл. 487, ал. 1 ТЗ и е изтекъл на 16.05.2010г., т. е. преди подаване на заявлението на 21.11.2011г., от когато съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК се смята предявен искът, и е направил извод за неоснователност на иска по чл. 422 ГПК, въззивният съд е решил релевантните правни въпроси в съответствие с постоянната практика на ВКС.
Не е налице и твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По релевантните по настоящото дело материалноправни въпроси е формирана трайноустановена практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице сочените в касационната жалба на ищеца и изложението към нея основания за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да бъде осъден да заплати на ответника сумата 2 000 лв. – направени разноски за касационното производство.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 431 от 05.07.2012г. по в. гр. дело № 662/2012г. на Русенски окръжен съд, гражданска колегия.
ОСЪЖДА Сдружение с обществено полезна дейност „Бизнес център за подпомагане на малки и средни предприятия – Р.”, [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК] да заплати на С. Д. Я. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], вх. 4, ет. 3, ап. 4 на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 2 000 лв. /две хиляди лева/ – разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.