5
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 101/2011 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 744
гр.София, . 22.11. 2011 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на петнадесети ноември две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 101/2011 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Р./България/”ЕАД [населено място] срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд № 1337/05.10.2010 год., постановено по гр.дело № 1657/2010 год. С това решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение на Пловдивския районен съд № 3389/17.11.2009 год. по гр.дело № 3946/2007 год., с което е отхвърлен предявеният от ищеца-касатор иск по чл.135 ЗЗД за обявяване за недействително спрямо него като увреждащо интереса му на кредитор извършеното дарение с нот.акт № 78, том VІІ, рег.№ 5378, дело № 991/2006 год. на нотариус Д.С., по силата на което ответницата Н. Г. дарява на дъщерите си Я. Г.-Р. и П. Г./ответници по иска/ четири недвижими имота, намиращи се в землището на [населено място], Пловдивска област.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че съдът не е обсъдил в цялост събраните по делото доказателства, неправилно е преценил фактите по делото, което е довело до погрешни крайни изводи досежно спорните правоотношения.
В изложението си към касационната жалба касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по съществения процесуален въпрос относно задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства, което въззивният съд не е сторил при постановяване на обжалваното решение, игнорирайки втория запис на заповед от 24.01.2005 год. по съображения за несвоевременното му прилагане по делото. Излага доводи за противоречие на обжалваното решение със задължителната практика на ВКС по отношение реда и сроковете за представяне на доказателства пред първоинстанционния и въззивния съд и относно задължението на въззивния съд да постанови решение по същество въз основа на всички доказателства по делото. Позовава се на ППВС № 1/10.11.1985 год., ТР № 1/04.01.2001 год. на ОСГК на ВКС, ППВС № 7/1965 год., както и приложеното към жалбата р.№ 1272/27.10.2008 год. по гр.дело № 5458/2007 год. на ВКС-V г.о., постановено по реда на отменения ГПК от 1952 год.
Ответниците по касационната жалба чрез процесуалния представител адвокат А.Б. от АК-П. изразяват становище, че не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване, а по същество – направените оплаквания са неоснователни. Претендират присъждане на направените от тях съдебни разноски за касационното производство в размер на сумата 1 000 лева – изплатено адвокатско възнаграждение по представения договор за правни услуги от 20.01.2011 год.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и след проверка на данните по делото констатира, че жалбата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване. Преценката се прави с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК при спазване на указанията дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГКТК на ВКС.
Видно от данните по делото, с обжалваното решение въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното отхвърлително решение. Анализирайки в цялост събрания по делото доказателствен материал, включително заключението на назначената съдебно-счетоводна експертиза, въззивният съд е направил извода за неоснователност на предявения иск по чл.135 ЗЗД по съображение, че ищецът няма качеството на кредитор по отношение на ответницата Н. Г. в рамките на задължението й на авалист по издадения в полза на банката запис на заповед от 12.06.2003 год. за сумата 153 388 евро от едноличен търговец К. Г. с фирма „Глаз-К. Г.” за обезпечение на сключения от него на 12.06.2003 год. договор за револвиращ банков кредит в размер на 300 000 лева със срок за погасяване 15.05.2006 год. Основание за този извод е безспорно установения по делото факт, че е погасено задължението на главния длъжник-кредитополучател към банката в размер на сумата 334 539,89 лева/чрез плащане и продажба на имущество по образуваното срещу него изпълнително дело/, при което положение съдът е приел, че отпада задължението на авалиста по записа на заповед от 12.06.2003 год. за сумата 153 388 евро, обезпечаващи вземането по договора за кредит, послужило като основание за предявяването на иска по чл.135 ЗЗД. Тъй като ищецът по делото не е въвел своевременно нови основания и нови фактически обстоятелства за отговорността на ответницата Н. Г. извън посочения в исковата молба авалиран от нея процесен запис на заповед от 12.06.2003 год. съдът не е зачел като неотносим към предмета на спора представения впоследствие по делото друг запис на заповед от 24.01.2005 год. за сумата 51 129 евро между същите страни, обезпечаващ подписания между банката и едноличния търговец на 24.01.2005 год. Анекс № 1 към договора за кредит от 12.06.2003 год., с който са преуредени отношенията между страните, отпусната е допълнителна сума в размер на 100 000 лева като е приета нова погасителна схема и допълнителни обезпечения. Въззивният съд е възприел изцяло мотивите на първоинстанционното решение, че последващият анекс и възникналите по него задължения на кредитополучателя не са обезпечени с процесния запис на заповед от 2003 год. и ответницата Н.Г. не носи отговорност за тяхното изпълнение на основание този запис на заповед, който обезпечава само изпълнението на задължения по основния договор за кредит.
При тези данни изложеният от жалбоподателя процесуалноправен въпрос относно задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства е релевантен по делото, но по отношение на него не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Безспорна и трайноустановена е съдебната практика,че съдът следва да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест между страните в процеса правнорелевантни факти, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните съгласно чл.154 и чл.235, ал.2 и 3 ГПК. В случая въззивният съд е постановил решението си след обсъждане и цялостен анализ на събраните доказателства относими към предмета на спора както и доводите и възраженията на страните и въз основа на тях е изградил фактическите си констатации и правни изводи. Тези действия на съда са в съответствие с посочената съдебна практика. Що се отнася до конкретните изводи на съда, направени в резултат на извършената суверенна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, както и правото да кредитира или не дадено доказателство, същите са относими единствено към настоящия спор и касаят правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост на обжалваното решение и твърденията му за погрешни крайни изводи досежно изпълнението на задълженията по договора за кредит, за обезпечението на който е подписан процесния запис на заповед от 2003 год., представляват касационни основания по чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК. Що се отнася до последващия анекс към договора за кредит, подписан през 2005 год. и издадения за обезпечаването му втори запис на заповед от 24.01.2005 год., същият се явява неотносим към спорните правоотношения – предмет на делото, който е очертан от ищеца в изложените в исковата молба фактически обстоятелства и петитум. С оглед диспозитивното начало в гражданския процес съдът е длъжен да даде защита на накърненото субективно материално право само в рамките и по начина поискани от ищеца, което е било сторено видно от данните по делото, тъй като ищецът не е изменил първоначално наведените фактически основания за предявения иск, добавяйки като ново основание задължението на авалиста по втория запис на заповед от 24.01.2005 год.
Липсва основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по отношение на втория процесуалноправен въпрос относно реда и сроковете за представяне на доказателства пред първоинстанционния и въззивния съд при действието на отменения ГПК от 1952 год., защото соченото от касатора доказателство /вторият запис на заповед от 2005 год./ е неотносимо, тъй като касае последващи правоотношения, които с оглед заявените от ищеца фактически основания са извън предмета на настоящия спор. При този изход на спора в полза на ответниците по касационната жалба следва да бъдат присъдени направените и поискани съдебни разноски за касационното производство в размер на сумата 1 000 лева, представляваща изплатеното адвокатско възнаграждение по сключения договор за правни услуги от 20.01.2011 год. с адвокат А. Б. от АК-П..
По изложените съображения съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския окръжен съд № 1337/05.10.2010 год., постановено по гр.дело № 1657/2010 год.
ОСЪЖДА „Р./България/”ЕАД със седалище [населено място] да заплати на Я. К. Г., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], ет.1, ап.4 сумата 1 000/хиляда/ лева съдебни разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/