7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 449
гр. София, 10.07.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и девети април през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 3294 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място], [община] чрез процесуален представител адв. А. Г. срещу решение № 1943 от 06.12.2012г. по в. гр. дело № 1102/2012г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав, с което е потвърдено решение № 1150 от 21.10.2011г. по т. дело № 2423/2009г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-16 състав, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от [фирма], [населено място], [община] срещу [фирма], [населено място] искове за сумата 91 800 лв. – главница, представляваща ДДС върху сумата от 459 000 лв., дължим във връзка с постановление за възлагане на недвижим имот от 26.09.2006г. на ЧСИ Г. Ц. с район на действие Окръжен съд Благоевград, влязло в сила на 29.12.2006г., и сумата 37 767,35 лв. – мораторна лихва за периода от 19.01.2007г. до 09.12.2009г.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към нея изложение на основанията за допускане на касационно обжалване релевира доводи за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по релевантни за спора процесуалноправни и материалноправни въпроси, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1/ „По какъв начин следва да се разпредели доказателствената тежест в процеса? Включва ли това разпределение посочване на конкретните факти и обстоятелства, които всяка страна следва да доказва? Преклудират ли се правата на страните за представяне на доказателства при липса на указания към тях от страна на съда, както по реда на чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК, така и по ал. 2 на същия текст? Задължена ли е въззивната инстанция да следи служебно за наличието или липсата на доклад на първоинстанционния съд, включващ подробно изложение по всички въпроси и обстоятелства, посочени в чл. 146 ГПК? При установяване на непълнота в процесуалните действия на съда или страните, въззивната инстанция задължена ли е да направи нов доклад или да допълни направения от първоинстанционния съд или не? Задължена ли е втората инстанция да даде указания на страните за събиране на нови доказателства за конкретни обстоятелства, които са твърдяни от тях в исковата молба или в отговора по нея, но са останали неизяснени в първоинстанционното производство и по отношение на които първоинстанционният съд не е дал каквито и да било указания?“ – чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК.
2/ „При издаване на фактура от страна на длъжника при осъществена публична продан от съдебен изпълнител, длъжен ли е ипотекарният кредитор да върне начисленото ДДС, което впоследствие длъжникът да преведе по сметка на републиканския бюджет?“ – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Касаторът моли да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, същото да бъде отменено, а исковете – уважени.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител старши юрисконсулт Е. М. П. оспорва касационната жалба и релевира доводи за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като посочените от касатора процесуалноправни въпроси в т. 1 на изложението нямат пряко и предопределящо значение за изхода на делото, а материалноправният въпрос по т. 2 от изложението е ирелевантен за спора, както и поради това, че касаторът не е посочил противоречива съдебна практика. Ответникът моли да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение, а ако се допусне – същото да бъде оставено в сила и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и обсъди доводите на страните за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, приема следното:
Касационната жалба отговаря на изискванията по чл. 283 и чл. 284 ГПК – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и съдържа изложение на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1 ГПК и касационните основания по чл. 281 ГПК.
Въззивният съд е приел, че с постановление за възлагане на недвижим имот от 26.09.2006г., влязло в сила на 29.12.2006г., ЧСИ Г. Ц. с район на действие Окръжен съд Благоевград е възложил на взискателя по изпълнителното дело [фирма] /бивше наименование [фирма]/ в качеството му на кредитор подробно описани недвижими имоти, находящи се в [населено място], [община] за сума в размер общо 459 000 лв. Ищецът е регистрирано лице по ЗДДС, след влизане в сила на постановлението за възлагане е издал и осчетоводил данъчна фактура № 32/19.01.2007г. с данъчна основа 459 000 лв. и ДДС в размер 91 800 лв., за която не са налице данни, че е получена при ответника, поради което не е осчетоводена от него. Частният съдебен изпълнител не е начислил ДДС и не го е превел към Н.. Решаващият съдебен състав, съобразявайки, че недвижимият имот е бил придобит от банката на датата на постановлението за възлагането му, а не на датата на влизането му в сила, съгласно чл. 384, ал. 2 ГПК и аргументирайки се с разпоредбите на чл. 25, ал. 1 ЗДДС /отм./ и чл. 93, ал. 2 ЗДДС /отм./, е направил извод, че данъчната фактура е следвало да бъде издадена от ищеца в данъчния период септември или най-късно октомври 2006г.
За да стигне до извода за неоснователност на предявените искове, въззивният съд е изложил следните аргументи: 1/ предпоставките на чл. 59, ал. 1 ЗЗД /обогатяване на банката, обедняване на ищеца и връзка между двете/ не са доказани, тъй като имотът е възложен на банката за сума в размер 459 000 лв., с която сума е погасен дългът на [фирма] към банката, а дори да се приеме, че ищецът е платил ДДС, което е дължимо от банката – приобретател на имота, не е налице разместване на блага поради това, че тогава задължението на ищеца към банката щеше да се намали с по-малка сума; 2/ поради това, че в постановлението за възлагане на имота е посочена цена 459 000 лв. и данъкът не е изрично посочен съгласно чл. 56, ал. 2 ЗДДС /отм./ се счита, че дължимият ДДС е включен в цената; съгласно формулата по чл. 53, ал. 2 ППЗДДС /отм./ дължимият ДДС е в размер 76 500 лв. и е включен в цената 459 000 лв.; 3/ ищецът не е уведомил банката в съответния данъчен период за наличието на издадена данъчна фактура, поради което за банката не е възникнало задължение за осчетоводяване на фактурата и плащането на посочения в нея данък.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочените от него процесуалноправни въпроси е неоснователен.
Отговорите на посочените от касатора в т. 1 от изложението процесуалноправни въпроси се съдържат в т. 2 и т. 3 на Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. В посоченото Тълкувателно решение е прието, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, а дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.
В т. 3 на посоченото Тълкувателно решение е изразено разбирането, че доколкото обхватът на дейността на въззивната инстанция съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК е ограничен, въззивният съд може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен. Въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част. В тези случаи, както и при обосновано оплакване за съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в необсъждане на събрани относими и допустими доказателства и релевирани доводи и възражения от страните, въззивният съд е длъжен да установи фактическата обстановка като обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка събраните допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните.
В настоящия случай касаторът – въззивник в производството пред Софийски апелативен съд не е направил обосновано оплакване за съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в неизготвен доклад, неточен доклад, неразпределена доказателствена тежест, недаване на указания по реда на чл. 146, ал. 2 ГПК, необсъждане на определени доказателства и други, а се е позовал само на нарушение на материалния закон, аргументирайки се с разпоредбите на чл. 54 ППЗДДС /отм./, чл. 1, чл. 7, чл. 8 ЗДДС /отм./, чл. 104 и чл. 131 ЗДДС. Поради това за въззивната инстанция не е съществувало задължение да даде указания на страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие на доклад и указания. При разглеждане на делото въззивният съд е процедирал съобразно постоянната практика на ВКС, обективирана в горецитираното Тълкувателно решение.
Предвид наличието на задължителна за съдилищата съдебна практика по поставените от касатора правни въпроси не са налице твърдените основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
С оглед изложените от касатора доводи, данните по делото и мотивите на въззивното решение, посоченият от касатора правен въпрос в т. 2 от изложението може да бъде уточнен по следния начин: при издадена фактура от страна на длъжника при осъществена публична продан от съдебен изпълнител, длъжен ли е ипотекарният кредитор – взискател по изпълнителното дело и купувач в публичната продан да върне начисленото ДДС, което впоследствие длъжникът да преведе по сметка на републиканския бюджет, когато с тази сума е погасено задължението на длъжника или част от него към взискателя. По така конкретизирания материалноправен въпрос не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ВКС, ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Правните норми, уреждащи заплащане на задължението на длъжника към взискателя, за което е издаден изпълнителен лист, разпоредбите, отнасящи се до задължението на регистрираното лице /длъжник/ да документира доставката /продажбата на недвижимия имот/ и начисли ДДС за извършената доставка в случаите на публична продан по реда на ГПК, относно включването на данъка в цената на вещта, когато изрично не е посочено друго – чл. 55 и чл. 56 ЗДДС /отм./, чл. 54 ППЗДДС /отм./, респективно чл. 131, ал. 3 и ал. 4 ЗДДС /ред. ДВ, бр. 86/24.10.2006г./ и чл. 83, ал. 4 ППЗДДС /ред. ДВ, бр. 76/15.09.2006г./ и разпоредбата на чл. 59 ЗЗД са ясни и непротиворечиви, поради което хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице. Целта на принудителното изпълнение е да се удовлетвори вземането на кредитора по способите, предвидени в закона, като се осигури и защитата на правата на длъжника. Публичната продан е един от способите за принудително изпълнение и съгласно действащите към постановлението за възлагане правни норми /чл. 8, ал. 4 ЗДДС /отм./, чл. 54 ППЗДДС /отм.// представлява облагаема доставка, когато длъжникът е регистрирано по ЗДДС лице. На основание чл. 55 ЗДДС /отм./ във връзка с чл. 54 ППЗДДС /отм./ регистрираното лице /длъжникът/ има задължението да начисли ДДС за отчужденото от него право на собственост, придобито от трето лице срещу насрещна престация. Когато по искане на взискателя имотът му е възложен в изплащане на вземането му, доставката се документира от длъжника /доставчик по смисъла на чл. 55 ЗДДС /отм.//, който е длъжен да издаде данъчна фактура. По аргумент от чл. 56, ал. 2 ЗДДС /отм./, когато в постановлението за възлагане не е посочено изрично, че данъкът се дължи отделно, той се приема за включен в цената. В хипотезата на възложен недвижим имот на взискателя по негово искане, когато с цената, включваща и размера на дължимия ДДС, е погасено задължение на длъжника към взискателя, взискателят /ипотекарен кредитор и приобретател на имота/ не дължи връщане на длъжника на сумата в размер на дължимия ДДС. В този случай не е налице неоснователно обогатяване на ипотекарния кредитор /взискател и приобретател на имота/, тъй като не се е обогатил за сметка на длъжника, нито последният е обеднял в резултат на обогатяване на взискателя.
Относно приложението на института на неоснователното обогатяване е формирана постоянна практика на ВКС, съгласно която фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД включва следните елементи: 1/ имуществено разместване в патримониума на ищеца и ответника, в резултат на което ответникът се е обогатил за сметка на ищеца; 2/ връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, която произтича от общи факти, породили обедняването и обогатяването; 3/ липса на правно основание за имущественото разместване; 4/ липса на друго основание за защита на правата на обеднелия ищец. Съобразно постоянната практика на ВКС въззивният съд е изследвал дали са налице предпоставките на чл. 59 ЗЗД и въз основа на събраните доказателства е направил извод, че не са доказани обогатяване на банката, обедняване на ищеца и връзка между двете, тъй като имотът е възложен на банката за сума в размер 459 000 лв., с която сума е погасен дългът на ищцовото дружество към банката, и не е налице разместване на блага поради това, че ако банката беше изплатила на ищеца включващия се в цената данък, то задължението на ищеца към банката щеше да се намали с по-малка сума.
Предвид изложените съображения се налага изводът, че не са налице посочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат, но същият трябва да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 8 ГПК възнаграждение за юрисконсулт в размер 3 313 лв.
По изложените съображения Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1943 от 06.12.2012г. по в. гр. дело № 1102/2012г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [община] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сума в размер 3 313 лв. /три хиляди триста и тринадесет лева/ – възнаграждение за юрисконсулт.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.