4
Върховен касационен съд на Р. България ТК, ІІ т.о. дело № 636/2010 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 94
гр.София, 18.02. 2011 година
Върховният касационен съд на Р. България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на петнадесети февруари две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 636/2010 година
Производството е по чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма],[населено място] срещу въззивното решение на П. окръжен съд № 1889/19.11.2009 год., постановено по гр.дело № 2482/2009 год. С това решение въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение на П. районен съд № 1443/03.06.2009 год. по гр.дело № 3572/2008 год. и е прекратил производството поради недопустимост на предявения от [фирма],[населено място] срещу Р.”С.”,[населено място] осъдителен иск за сумата 836,80 лева – цена на доставена питейна вода и отвеждане на канална вода и евентуален иск по чл.59 ЗЗД за същата сума с оглед вида на търсената защита, заявена от ищеца, който няма правен интерес от предявяването на осъдителни искове за вземането си – предмет на издадената в негова полза заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Излагат се съображения, че неправилно въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение и е прекратил производството по делото, тъй като към момента на предявяване на иска е действувала редакцията на чл.415 ГПК преди изменението и обн. в ДВ, бр.42/05.06.2009 год., която не уточнява вида на защитата и не поставя изрично изискването това да става чрез установителен, а не чрез осъдителен иск.
В допълнително изложение към касационната жалба като основание за допускане на касационно обжалване касаторът сочи чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Поддържа становище, че въззивният съд се е произнесъл по съществен правен въпрос, чието правилно разрешаване е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото относно вида на иска по чл.415 във вр. с чл.422 ГПК до изменението на разпоредбата от 05.06.2009 год. и възможността същият да бъде както установителен така и осъдителен през този период.
Ответникът по касационната жалба Р.”С.”,[населено място] не ангажира становище по допустимостта за касационно обжалване и основателността на направените оплаквания.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и след проверка на данните по делото констатира, че жалбата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК.
Видно от данните по делото, с обжалваното решение въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение и е прекратил производството по делото. Прието е, че при наличието на издадена в полза на ищеца заповед за изпълнение на процесното парично задължение в размер на сумата 851,71 лева по реда на чл.410 ГПК срещу Р.”С.”, заявителят-ищец по делото няма правен интерес от предявяването на осъдителни искове за вземането-предмет на издадената заповед за изпълнение. Изложени са съображения, че искът, който заявителят в заповедното производство следва да предяви при направеното възражение от страна на длъжника по реда на чл.414 ГПК е установителен, което следва ясно и недвусмислено от разпоредбите на закона – чл.422 и чл.415, ал.1 ГПК. Наведени са доводи, че целта на осъдителния иск е да бъде осъден длъжника да заплати претендираната сума и въз основа на осъдителното решение да бъде издаден изпълнителен лист. В заповедното производство тази цел е постигната чрез издадената заповед за изпълнение, а при подадено възражение от длъжника – чрез уважаване на предявен от заявителя установителен иск. Правен интерес от търсената защита по предявените осъдителни искове на заявеното и поддържано в тях основание ищецът би имал ако не беше подал заявление за издаване на заповед за изпълнение. В тази връзка с оглед данните по конкретното дело, въззивният съд е направил решаващият извод за недопустимост на предявените осъдителни искове – главен и евентуален.
Видно от съдържанието на касационната жалба поставеният от касатора процесуален въпрос е свързан с характера на иска по чл.415 във вр. с чл.422 ГПК и дали в периода до изменението на нормата, обн. в ДВ, бр.42/05.06.2009 год., видът на иска е можело да бъде както установителен така и осъдителен. По отношение на този въпрос, обаче, не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване предвид наличието на утвърдена съдебна практика, която е в смисъл, че е недопустим осъдителен иск, предявен след подадено от длъжника възражение срещу издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. При издадена заповед за изпълнение и с оглед действието на възражението на длъжника, кредиторът може да предяви иск за установяване на вземането си в рамките на преклузивния едномесечен срок по чл.415, ал.1 ГПК. Установителният характер на този иск е посочен ясно и недвусмислено в закона – чл.422 ГПК и се определя от факта, че ако искът бъде уважен, съгласно чл.416 ГПК заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея съдът издава изпълнителен лист в полза на заявителя, поради което при тази изрично предвидена в закона възможност, той няма правен интерес да предяви осъдителен иск за вземането си. Да се приеме обратното би означавало ищецът да разполага с два изпълнителни листа за едно и също вземане, което е недопустимо. Правен интерес от водене на осъдителен иск би бил налице само в хипотезата на обезсилена заповед за изпълнение, какъвто не е настоящия случай. Разпоредбата на чл.422, ал.1 ГПК е обща, отнася се до двата вида заповедни производства като кредиторът не разполага с право на друг избор относно вида и средствата за своята защита – извод наложил се при систематичното тълкуване на чл.415, ал.1 вр. с чл.422, ал.1 ГПК. В този смисъл е и р.№ 245/23.12.2010 год. по т.дело № 203/2010 год. на ВКС, ТК, ІІ т.о., постановено при действието на новия ГПК. Обжалваното въззивно решение е в съответствие с посочената задължителна съдебна практика, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Що се отнася до твърдяната в жалбата неяснота, пораждаща съмнение относно естеството на иска по чл.415 ГПК в периода до 05.06.2009 год. когато е бил предявен иска, последвалото изменение в редакцията на текстовете на чл.415 и чл.416 ГПК/обн. в ДВ, бр.42/05.06.2009 год./ по категоричен начин дава еднозначен отговор на релевирания от касатора процесуалноправен въпрос, при което положение цитираните правни норми не се нуждаят от тълкуване. В случая самият закон определя характера на исковата защита за ищеца, с което съдът се е съобразил.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на П. окръжен съд № 1889/19.11.2009 год., постановено по гр.дело № 2482/2009 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: