5
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 345/2010 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 694
гр.София, 08.11.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на втори ноември две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Росица Ковачева
ЧЛЕНОВЕ: Лидия Иванова
Емилия Василева
изслуша докладваното от
председателя (съдията) Л. ИВАНОВА
търговско дело под № 345/2010 година
Производството е по чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на СД”Братя Б.” със седалище и адрес на управление гр.Костенец, подадена чрез процесуалните им представители адв.Апостолов и адв.Зашев от АК-Пазарджик срещу решението на Пловдивския апелативен съд № 1/05.01.2010 год., постановено по гр.дело № 947/2009 год. С това решение въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение на П. окръжен съд № 43/06.07.2009 год. по т.дело № 93/2008 год., с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от ищеца-касатор срещу „Деймос”ЕООД, гр.Ракитово иск за сумата 66 050 лева, представляваща неизплатено възнаграждение по договор за доставка на оптични данни, както и обективно съединения иск по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 6 488,23 лева мораторни лихви, която претенция има акцесорен характер.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Излагат се съображения, че съдът не е обсъдил в цялост събраните по делото доказателства, неправилно е квалифицирал иска по чл.266 във вр. с чл.258 и сл.ЗЗД, приемайки, че се касае за разновидност на договор за изработка вместо за наемен договор, което е довело до погрешни крайни изводи досежно спорните правоотношения.
В изложението си към касационната жалба касаторът не е конкретизирал основанието си за допускане на касационно обжалване, като най-общо е посочил, че спорът е решен в противоречие с практиката на ВКС, позовавайки се на цитираното р.№ 20/25.02.2000 год. по гр.дело № 1286/1999 год. на ВКС, V г.о., според което се дължи уговорената в договора цена, а не цената посочена в издадените фактури.
Ответникът по касационната жалба „Деймос”ЕООД, гр.Ракитово поддържа становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, а по същество-оплакванията са неоснователни. Моли присъждане на направените от него съдебни разноски за касационното производство в размер на сумата 1 300 лева – изплатено възнаграждение на процесуалния му представител адв.Р.Горостанова от АК-Пазарджик.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба, доводите на страните и след проверка на данните по делото намира, че жалбата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Преценката се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК, предпоставящи произнасяне от страна на въззивният съд по материалноправен или процесуален въпрос, който е от особено важно значение за крайния изход на спора и е решен в противоречие с практиката на ВКС; решаван е противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Значението на поставения въпрос се определя от правните изводи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и закона, а не до преценката на приетата по делото фактическа обстановка.
Видно от данните по делото, с обжалваното решение е оставено в сила първоинстанционното решение, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора иск за заплащане на сумата 66 050 лева, представляваща частично неизплатено възнаграждение за извършен пренос на оптични данни на ответника по оптичен кабел на ищеца от станцията му във В. до потребители в гр.Костандово, гр.Ракитово и с.Дорково, както и обективно съединения иск по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 6 488,23 лева мораторни лихви, която претенция има акцесорен характер и е изцяло в зависимост от изхода на спора досежно главницата. Анализирайки целия доказателствен материал по делото, съдът е приел, че в случая не се касае за наемен договор, а за разновидност на договор за договор за изработка, поради което се дължи цената на действително извършените услуги през процесния период, определена и заплатена от потребителя въз основа на двустранно оформените фактури, издадени от ищеца. Прието е също с оглед данните по делото, че посочената в договора месечна цена има ориентировъчен характер и не представлява константна величина, поради което може да бъде променяна от страните в хода на изпълнението в зависимост от вида и обема на фактически извършената работа. В тази връзка е направен извода, че липсва правно основание за ищеца да претендира заплащане на цени за изминал период, надхвърлящи сумите по процесните фактури, съответствуващи на цената за извършените услуги.
Видно от съдържанието на касационната жалба и допълнителното изложение към нея, касаторът не е формулирал същественият материалноправен или процесуален въпрос, обусловил решаващата воля на съда при постановяване на обжалваното решение, нито е изложил конкретни доводи, обосноваващи наличие на основание за допускане на касационно обжалване, което е негово задължение съгласно т.1 от ТР № 1/2009 год. на ОСГК и ТК на ВКС. Наведените в касационната жалба оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност са пороци относими към правилността на постановения съдебен акт и са основания за касиране по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не представляват основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК.
С оглед на изложеното, неправилно е поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, която има предвид противоречие със задължителната практика на ВКС по поставения съществен правен въпрос, която включва ППВС при действието на ЗУС, тълкувателни решения на ОСГК и ОСТК на ВКС при действието на З., както и решенията на тричленни състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 от новия ГПК, каквито касаторът въобще не сочи.
Цитираното в касационната жалба решение на тричленен състав на ВКС-V г.о. по гр.дело № 1286/1999 год., постановено по реда на отменения ГПК не обосновава наличие на противоречива съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като различният краен изход е обусловен от различните факти по всяко едно от делата, а не от противоречиво решаване на материалноправен или процесуален въпрос, който е предмет на настоящото дело. В съответствие с постоянната и непротиворечива съдебна практика, изхождайки от конкретните данни по делото съдът е приел, че се дължи цената по издадените фактури, съответстваща на фактическите извършени услуги през процесния период независимо от факта, че се отклонява от първоначално договорената месечна цена, която има ориентировъчен характер. Като е обосновал съображенията си с фактите по конкретното дело жалбоподателят неправилно поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговска колегия на Върховния касационен съд счита, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, като в полза на ответника по касационната жалба се присъдят направените и поискани от него с отговора му съдебни разноски в касационното производство в размер на сумата 1 300 лева, представляващи договореното и изплатено адвокатско възнаграждение, поради което
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд № 1/05.01.2010 год., постановено по гр.дело № 947/2009 год.
ОСЪЖДА СД”Братя Б.”,гр.Костенец, обл.София, ул.”Боровец” № 8 да заплати на „Деймос”ЕООД, гр.Ракитово, ул.”Герушка” № 6 сумата 1 300/хиляда и триста/лева съдебни разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: