6
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 3426/2013 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 189
гр.София, 02.04.2014 година
В. касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на осемнадесети март две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 3426/2013 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗД [фирма], [населено място], подадена чрез процесуалния му представител адвокат М.Г. от САК срещу решението на Пловдивския апелативен съд № 237/09.05.2013 год. по в.т.дело № 234/2013 год. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Окръжен съд-Кърджали № 325/14.12.2011 год. по гр.дело № 183/2011 год. в частта, с която е уважен предявеният от П. Г. А. от [населено място] иск по чл.226, ал.1 КЗ и е осъден ответника-касатор да заплати на ищцата сумата 25 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП на 07.04.2010 год., причинено по вина на водача Е. Д., чийто застраховател по застраховка „гражданска отговорност” е ответното дружество, както и сумата 262,28 лева-имуществени вреди ведно със законните лихви от датата на деликта.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че съдът не е обсъдил в цялост събраните доказателства, неправилно е преценил фактите по делото и приложил разпоредбите на чл.51, ал.2 и чл.52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение, който е завишен с оглед наличието на съпричиняване от страна на пострадалата, която пътувайки на задната седалка на процесния автомобил без поставен предпазен колан е допринесла за увеличаването на вредоносния резултат. Оспорва се и наличието на валидно застрахователно правоотношение с виновния водач предвид липсата на данни, че е заплатена застрахователната премия по застрахователната полица за процесния автомобил.
В допълнително изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът навежда доводи за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставените материалноправни и процесуални въпроси относно приложението на чл.51, ал.2 и чл.52 ЗЗД във връзка с определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди от непозволено увреждане; какви са критериите при определяне процента на съпричиняване, както и отразява ли съдебната практика правилно състоянието на икономиката и застрахователния пазар в страната при определяне на обезщетенията в условията на световна и национална икономическа криза. Поставен е и процесуалният въпрос кога може да се приеме доказан определен факт (в случая валидно застрахователно правоотношение) с оглед разпоредбата на чл.154 ГПК и спазени ли са изискванията на закона от апелативния съд при постановяването на обжалваното решение предвид възражението, че застрахователният договор не е влязъл в сила съгласно изискването на чл.187 КЗ.
Ответникът по касационната жалба П. Г. А. от [населено място] не изразява становище в законоустановения срок.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване.
Видно от данните по делото, с обжалваното решение апелативният съд е потвърдил първоинстанционното решение в осъдителната му част, с която е уважен предявеният иск по чл.226, ал.1 КЗ и е осъден застрахователя на делинквента да заплати на пострадалата при процесното ПТП сумата 25 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди и 262,28 лева-обезщетение за имуществени вреди. Въз основа на извършена цялостна преценка на събрания по делото доказателствен материал и релевантните за спора факти и обстоятелства съдът е приложил принципа на чл.52 ЗЗД за справедливо обезщетяване на пострадалата за претърпените от нея болки и страдания, настъпили в резултат на уврежданията от автопроизшествието. Анализирайки събраните писмени и гласни доказателства, включително заключенията на назначените съдебномедицинска и автотехническа експертизи, съдът е посочил конкретните факти и значението им за размера на вредите, като е съобразил вида на травмите, продължителността на лечението и интензивността на изпитаните през този период болки и страдания при определяне конкретния размер на обезщетението. С оглед данните по делото решаващият съд е направил извода, че пострадалата е допринесла за увеличаване размера на вредите, чието обезщетяване търси, тъй като не е ползувала предпазен колан за намаляване на риска от увреждане при установения механизъм на автопроизшествието. Ето защо, на основание чл.51, ал.2 ЗЗД е намален с 1/6 размера на дължимото обезщетение, на колкото е преценен приноса на ищцата за настъпване на уврежданията. Изводът за наличие на съпричиняване е обоснован с конкретните данни по делото и мнението на експертизата. Прието е също наличието на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „гражданска отговорност” между ответника и водача на автомобила, причинил ПТП, което се установява от представената като доказателство по делото застрахователна полица № 0251036132016-0175040 от 26.02.2010 год., носеща подписите на застрахователя и застрахования, която не е била оспорена при гледането на делото пред първоинстанционния съд. В тази връзка апелативният съд е приел, че са преклудирани съгласно разпоредбата на чл.266, ал.1 ГПК, поради което не следва да се обсъждат наведените за първи път с въззивната жалба доводи от ЗД”Б. инс” извлечени от разпоредбата на чл.187 КЗ относно плащането на дължимата премия от страна на застрахования.
При тези данни основният материалноправен въпрос, който е от съществено значение за крайния изход на спора е свързан с приложението на чл.52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение от непозволено увреждане. По отношение на този въпрос, обаче, не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК предвид наличието на задължителна съдебна практика на ВКС, обобщена в ППВС № 4/23.12.1968 год., с която въззивният съд се е съобразил при постановяване на обжалваното решение. Разликата в присъжданите по делата размери на обезщетенията за неимуществени вреди произтича от различните факти, специфични за всеки отделен случай и от събраните доказателства, а не от неточното прилагане на закона – чл.52 ЗЗД, който установява справедливостта като основен критерий при определяне размера на обезщетението при този вид вреди. В случая в изпълнение на указанията дадени в т.11 от цитираното Постановление на Пленума на ВС, прилагайки разпоредбата на чл.52 ЗЗД въззивният съд е обсъдил конкретните обстоятелства и значението им за размера на вредите. Що се отнася до преценката на отделните факти и доказателства по делото относими към определяне конкретния размер на обезщетенията при спазване принципа за справедливост, това е въпрос на обоснованост на съдебното решение. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите , предвидени в чл.280, ал.1 ГПК, в който смисъл е и ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГК и ТК на ВКС.
Аналогично е положението и по въпроса за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, по отношение на който също е налице задължителна съдебна практика, обобщена в ППВС № 17/18.11.1963 год., на която обжалваното решение не противоречи. Въпросът за наличието или отсъствието на съпричиняване от страна на пострадалия и причинната връзка с настъпилия вредоносен резултат е конкретен и е изцяло в зависимост от установените факти и събраните доказателства по делото. Касае се за определяне размера на отговорността на виновния причинител на вредите, поради което не е необходимо установяване вината на самия увреден. Поведението на последния е от значение доколкото може да се направи разграничение по размер на вредите, намиращи се в причинна връзка с виновното поведение на делинквента и тези причинени от увредения. Обжалваното решение е в съответствие с цитираната съдебна практика на ВКС, поради което не са налице твърдяните основания за допускане на касационно обжалване. Различният изход в приложените съдебни решения се дължи на различната фактическа обстановка и събраните доказателства по всяко едно от делата, а не на неправилно прилагане на материалния закон.
Въпросът дали икономическата конюнктура в страната е критерий за определяне размера на дължимото обезщетение и намаляването му с оглед световната и национална икономическа криза и влиянието й върху застрахователния пазар в случая е ирелевантен, тъй като е поставен за първи път в касационната жалба и по този въпрос липсва произнасяне от страна на съда в обжалваното съдебно решение.
Не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване и по поставения процесуален въпрос, свързан с приложението на чл.154 ГПК. Безспорна и трайноустановена е съдебната практика, че съдът следва да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата на доказателствената тежест правнорелевантни факти, като обсъди всички доказателства и доводите на страните. В този смисъл са приложените към жалбата решения, както и решенията по гр.дело № 5166/2008 год. на ВКС, ГК, ІV г.о.; р. по гр.дело № 4744/2008 год. на ВКС, ГК, І г.о. и р. по гр.дело № 149/2011 год. на ВКС, ГК, ІІ г.о., постановени по реда на чл.290 ГПК. В случая, видно от данните по делото въззивният съд е решил делото като е приложил разпоредбите относно разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса, обсъдил е в тяхната взаимна връзка събраните по делото доказателства, както и доводите и възраженията на страните в изпълнение на процесуалните норми на чл.154 ГПК, чл.202 и чл.235, ал.2 ГПК. С тези си действия съдът е действувал правилно в съответствие с процесуалния закон и задължителната съдебна практика, поради което не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1/евентуално т.3/ГПК. Що се отнася до конкретните изводи на съда, направени в резултат на извършената преценка на фактическия и доказателствен материал по делото /включително заключенията на назначените експертизи/ същите са относими единствено към настоящия спор и касаят правилността на постановения съдебен акт.
Възражението на ответника, че процесният застрахователен договор не е породил действие, тъй като не е доказано, че е заплатена застрахователната премия по представената двустранно подписана комбинирана застрахователна полица е преклудирано, тъй като е направено за първи път с въззивната жалба на ЗД [фирма], поради което с оглед разпоредбите на чл.133 и чл.266, ал.1 ГПК не подлежи на разглеждане от въззивния съд. В този смисъл са указанията дадени в т.4 на ТР № 1/09.12.2013 год. на ОСГТК на ВКС. По делото липсват данни, че е налице някоя от хипотезите предвидени в ал.2 или ал.3 на чл.266 ГПК. В тази връзка оплакванията на касатора за допуснати от въззивната инстанция процесуални нарушения са неоснователни доколкото в писмения си отговор по чл.131 ГПК пред окръжния съд не е конкретизирал възражението си за неизплатена застрахователна премия по чл.187 КЗ, нито е направил доказателствени искания в тази насока в първоинстанционното производство.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд № 237/09.05.2013 год., постановено по в.т.дело № 234/2013 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
/СЛ