6
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 2976/2013 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 512
гр.София, 15.08.2014 година
В. касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на четвърти март две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 2976/2013 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Д. Пандурска от [населено място], [община], подадена чрез процесуалния й представител адвокат Я. С. от САК срещу решението на Софийски апелативен съд № 285/18.02.2013 год., постановено по в.гр.дело № 3254/2012 год. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд от 21.05.2012 год. по гр.дело № 8695/2011 год. в частта, с която е отхвърлен предявеният от ищцата-касатор срещу Гаранционен фонд [населено място] иск по чл.288, ал.1, т.2 КЗ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП за разликата над присъдените 12 000 лева до предявения размер от 40 000 лева.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че апелативният съд не е обсъдил в цялост събрания по делото доказателствен материал, неправилно е преценил фактите по делото и приложил разпоредбите на чл.52 и чл.51, ал.2 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение, който е занижен и не отговаря на претърпените болки и страдания, както и намаляването му поради прието от съда съпричиняване от страна на пострадалата, която е допринесла за получените травми, тъй като е пътувала на задната седалка на катастрофиралия автомобил без поставен обезопасителен колан. Наведени са доводи, че ответникът носи доказателствената тежест за установяване факта на съпричиняване и причинната връзка с настъпилия вредоносен резултат, а в случая такива доказателства по делото няма представени. Твърди се, че крайните изводи на решаващия съд са обосновани единствено с мнението на назначеното по делото вещо лице-травматолог, че при използуване на предпазен колан уврежданията биха били по-леки, но не изцяло предотвратени.
В допълнително изложение към касационната жалба се сочат основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по поставените материалноправни и процесуални въпроси, свързани с приложението на чл.52 и чл.51, ал.2 ЗЗД. Поддържа се, че при постановяването на решението е допуснато отклонение от практиката на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД и въведения с него принцип на справедливост при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, който в случая е занижен с оглед претърпените от пострадалата болки и страдания. Твърди се също и несъответствие в съдебната практика по сходни случаи, което противоречие следва да бъде преодоляно, позовавайки се на приложени към жалбата решения на различни състави на ВКС и САС. Навеждат се доводи, че въпросът за наличие на съпричиняване от страна на ищцата е решен в противоречие със съдебната практика по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, тъй като в случая такива доказателства по делото няма представени от страна на ответника в подкрепа на направеното от него възражение.
Ответникът по касация Гаранционен фонд [населено място] и третото лице-помагач П. З. от [населено място] не изразяват становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и провери данните по делото намира, че същата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, а с оглед наведените от касатора доводи, жалбата е частично основателна.
Видно от данните по делото, с обжалваното решение апелативният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен предявеният от ищцата-касатор срещу Гаранционен фонд [населено място] иск по чл.288, ал.1, т.2 КЗ за разликата над присъденото обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП от 12 000 лева до предявения размер от 40 000 лева. По делото е прието за безспорно установено, че на 29.06.2006 год. автомобилът, в който е пътувала ищцата на задната седалка, е бил ударен челно от л.а. марка ВАЗ, управляван от П. З., който, нарушавайки правилата за движение, е навлязъл в насрещната лента за движение. Безспорно е установена вината на водача З. с влязла в сила присъда по а.н.д.№ 1937/2006 год. на РС-Благоевград, както и факта, че към момента на ПТП автомобилът на делинквента не е имал застраховка „Гражданска отговорност”. Въз основа на извършена цялостна преценка на събрания по делото доказателствен материал и релевантните за спора факти и обстоятелства съдът е приложил принципа на чл.52 ЗЗД за справедливо обезщетяване на пострадалата за претърпените от нея болки и страдания, настъпили в резултат на уврежданията от процесното ПТП. Анализирани са събраните доказателства, включително заключението на назначената съдебномедицинска експертиза; посочени са конкретните факти и значението им за размера на вредите; съобразен е вида на травмите, продължителността на лечението и интензивността на изпитаните през този период болки и страдания, в резултат на което е прието, че компенсирането на вредните последици от травматичното увреждане на ищцата в пълен обем е справедливо оценимо на сумата 18 000 лева. За да уважи предявеният иск за сумата 12 000 лева съдът, приемайки за основателно възражението на ответника, е направил решаващия извод, че на основание чл.51, ал.2 ЗЗД размерът на така определеното обезщетение следва да бъде намалено с 1/3 поради приноса на ищцата за настъпване на увреждането. Този краен извод за съпричиняване е обоснован единствено с мнението на вещото лице травматолог, че при използуване на предпазен колан урежданията биха били по-леки, но не изцяло предотвратими. Наведени са доводи, че съгласно чл.137а, ал.1 ЗДвП пострадалата е била длъжна да използува обезопасителен колан, въпреки липсата на конкретни данни дали мястото, на което е пътувала в процесния автомобил, е било оборудвано с такъв колан.
При тези данни поставеният от касатора материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение, е релевантен по делото. По отношение на този въпрос обаче не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК предвид наличието на задължителна съдебна практика на ВКС, обобщена в ППВС № 4/23.12.1968 год., с която въззивният съд се е съобразил при постановяване на обжалваното решение. Разликата в присъжданите от съдилищата размери на обезщетенията за неимуществени вреди произтича от различните факти, специфични за всеки отделен случай и от събраните по делото доказателства, а не от неточното прилагане на закона – чл.52 ЗЗД, който установява справедливостта като основен критерий при определяне размера на обезщетението при този вид вреди. В случая, в изпълнение на указанията дадени в т.11 от цитираното Постановление на Пленума на ВС, прилагайки разпоредбата на чл.52 ЗЗД, въззивният съд е обсъдил конкретните факти и обстоятелства и значението им за размера на вредите – характера и степента на уврежданията, проведеното лечение, периода, през който пострадалата е търпяла болки и страдания и техния интензитет, както и състоянието й към момента на делото. Определеното обезщетение от 18 000 лева е в съответствие с константната съдебна практика на ВКС при обезщетяването на такъв вид неимуществени вреди и този размер е определен съобразно критерия за справедливост, съдържащ се в чл.52 ЗЗД. Що се отнася до преценката на отделните факти и доказателства по делото относими към определяне конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, това е въпрос на обоснованост на съдебното решение. В тази връзка оплакванията за неправилност представляват отменителни основания по чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК по поставения материалноправен въпрос.
Основателни са, обаче, доводите на касатора за противоречие на обжалваното решение със съдебната практика на ВКС по въпроса за предпоставките за приложение на чл.51, ал.2 ЗЗД и възможността за намаляване размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия. В случая въззивният съд е извел наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице единствено от анамнезата в заключението на съдебномедицинската експертиза, че ищцата е пътувала на задната седалка без предпазен колан и мнението на вещото лице-травматолог, че при използуване на предпазен колан уврежданията биха били по-леки. Липсват данни, че мястото, на което е пътувала в процесния автомобил, въобще е било оборудвано с предпазен колан, както и доказана причинна връзка между поведението на пострадалата и настъпването на вредите.
В трайната практика на ВКС се приема, че само по себе си нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение. Необходимо е нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е негово следствие, тъй като приложението на правилото на чл.51, ал.2 ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането. Застъпено е становището, че приносът трябва да е конкретен – да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем като тежестта за установяване на тези обстоятелства носи страната, която твърди, че е налице съпричиняване. В този смисъл са постановените по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС, Търговска колегия по т.дело № 35/2009 год. на ІІ т.о.; по т.дело № 596/2012 год. на ІІ т.о.; по т.дело № 977/2010 год. на ІІ т.о.; по т.дело № 1140/2011 год. на ІІ т.о.; по т.дело № 1643/2013 год. на ІІ т.о.; по т.дело № 1858/2013 год. на І т.о.; т.дело № 540/2012 год. на І т.о. и др., които са задължителни за долустоящите съдебни инстанции. Даденото разрешение на поставения правен въпрос в обжалваното решение е в противоречие с цитираната съдебна практика на ВКС.
По изложените съображения налице е основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение само в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на СГС в частта, с която на основание чл.51, ал.2 ЗЗД, приемайки 1/3 съпричиняване от страна на ищцата, съдът е отхвърлил предявения иск за разликата над присъдените 12 000 лева до размера на сумата 18 000 лева, на колкото е определено справедливото обезщетение за претърпените от пострадалата неимуществени вреди от процесното ПТП. По отношение на останалата обжалвана част не са налице твърдяните основания за допускане на касационно обжалване.
Предвид характера на предявения иск, тъй като ищцата-касатор е освободена от заплащане на държавна такса на основание чл.83, ал.1, т.4 ГПК, делото следва да се насрочи в открито съдебно заседание за разглеждане на касационната жалба срещу въззивното решение в допуснатата до касационно обжалване част.
Мотивиран от изложеното съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд, ГО, VІІІ състав № 285/18.02.2013 год., постановено по в.гр.дело № 3254/2012 год. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд от 21.05.2012 год. по гр.дело № 8695/2011 год. в частта, с която е отхвърлен предявеният от В. Д. Пандурска срещу Гаранционен фонд иск за обезщетение по чл.288, ал.1, т.2 КЗ за разликата над присъдените 12 000 лева до 18 000 лева поради съпричиняване от страна на пострадалата.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение в останалата му обжалвана част.
Делото да се насрочи в открито съдебно заседание за разглеждане на касационната жалба срещу въззивното решение в допуснатата му до касационно обжалване част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
/СЛ